Георги Стойков

Винаги съм живял с радостното чувство, че Хинко Георгиев е едно умно, жизнерадостно, непроменящо се момче. Ето, ние белеем, или по-скоро стремително стареем, а неговата плаха, почти детска усмивка все така ни заразява и пленява, както преди десет лета, когато дойде в Плевен. Очите са същите - закачливи и до наивност доверчиви. Лицето - всякога грейнало.

Походката - почти нехайна. Неговата всекидневна шега по телефона: „Здраствуйте, Лев Николаевич!” често пъти ме е трогвала. Казвал съм си, в оскъдния на творци Плевен, на Хинко може би наистина е нужен един Лев Николаевич, па макар и мним и измислен, както трябва и на мен един Лермонтов или Некрасов - и за кураж, и за самочувствие, защото няма по-голяма трагедия за рибата да остане на сухо…

Хинко Георгиев е плувал в много води: едно сиромашко, но пълно с приключения детство го е люляло след добитъка във врачанското село Алтимир край брега на романтичната рекичка Скът; едно пълно с химери ученичество го отнася в Белослатинската гимназия, където с упоение се потапя в атмосферата на Николай Хрелков и Орлин Василев, и където за първи път зазвъняват в душата му ритмиите на мерената реч…

После казармата със своите сурови порядки, които сломяват и най-устойчивия организъм. А здравето и особено психиката на един поет никога не може да бъде устойчива, защото сърцето се бунтува срещу всяка несправедливост, срещу всяко посегателство на личната неприкосновеност.

След продължително боледуване, а това ще рече страдание, в един светъл септемврийски ден момчето попада там, откъдето започва истинският му път - пред него отваря врати храмът на българското знание - Софийският държавен университет „Св. Климент Охридски”.

Често са ме питали защо толкова много ценя творчеството и държа на приятелството си с Хинко Георгиев. Никога не съм се колебал в отговора: защото е добър поет и честен човек, защото без неговото присъствие в Плевен местният литературен живот би обеднял значително.

Обясненията ми са също много прости: Хинко е не само един от най-талантливите ни поети, той е един от най-активните. Под неговото перо се родиха стотици стихотворения, очерци и статии. Два стихотворни сборника: „Търсете ме на север” и „Ранни часове и първи автобуси” видяха бял свят.

Излезе и първата му прозаична книга - художествено-документалната повест за един от героите в антифашистката съпротива в нашия край Ленко Мишев. Като редактор в окръжния вестник „Септемврийска победа”, а и като отзивчив човек и приятел, около него израсна, заякна криле за самостоятелен полет внушително ято от млади дарования, в чиято щастлива звезда аз дълбоко вярвам, но които - дебело подчертавам - не биха се реализирали така успешно без високоблагородната помощ на Хинко Георгиев.

Кой би могъл да оспори приноса на Хинко за сближаване на плевенските автори с донските писатели и поети? Той беше първата лястовица, която донесе вест от приказния донски край, е и твърдо вярвам, ще остане един от най-ревностните радетели за разширяване и задълбочаване на това плодотворно сътрудничество.

Българският читател узна имената на ростовските поети Ашот Гарнакерин, Николай Скребов, Аршак Тер Маркарян, Николай Егоров, Даниил Долински, Елена Нестерева, Борис Куликов и на десетките други по-млади автори от прекрасните преводи на Хинко Георгиев, за чието публикуване в печата - и в Плевен и в София - той се застъпваше повече, отколкото за собствените си творби. Тази всеотдайност, в която няма и помен за корист, това високо интернационално съзнание е и причина нашето лично приятелство, толкова години вече, да запази своята първична свежест.

Стиховете на поета са добър повод да си припомним за важни неща в нашия живот. Написани простичко, така както пее народът, без преструвка и превзетост, без оная ребусна плетеница, с която много поети от неговото поколение искат да ни шашардисат, те остават в паметта ни задълго.

И когато утвърждава, и когато отрича, Хинко Георгиев е еднакво ясен и безкомпромисен. Лично мене дълбоко ме вълнува темата за синовната признателност към земята, чиято пръст ражда хляба и чиито извори ни даряват с вода по-свята от светлината.

Стиховете му за плодородието, за гроздобера и есента, за нашите най-скъпи на сърцето ни, дето са ни люлели в скута и с песен са ни приспивали, дето ние ще обичаме докато станем на пръст, са трогателни изповеди на любещ и признателен син. Мелодиката им е тържествена, орат?рна и затова внушението им е заразяващо.

„Ах, тия влакове,
ах, тия черни влакове,
които ни разделят
със нашите майки…”

Или:

„По парцелите дядовски внуците вдигат къщи високо.
Грее залезът дълго в червените покриви.
И търкулва се слънцето по писани порти, по врати
и отнасят го весели погледи…”

Ако потърсим нови измерения за нашия съвременник, довчерашен селянин, поел по силата на миграционните процеси пътя за града, респективно за завода или строежа, ще го открием в цикъла „От Плевен до Ясен” от последната стихосбирка на поета.

За мен този цикъл, наречен условно „работнически”, е един от най-сполучливите в съвременната българска поезия.

Позволявам си да твърдя това, защото поетът е успял да намери мярката и да избяга както от прекалената сантименталност от откъсването на хората от родните гнезда (изобилства както в поезията, така и в прозата), така и от „непукисткото” отношение, което утвърждават други поети към тази общо взето драматична ситуация. При Хинко Георгиев и тъгата, и необратимото изискване на времето са уловени по човешки просто и затова са убедителни и вълнуващи.

Пътуват хората между селото и града, от тази промяна страдат, защото остава и сън недосънуван зад спуснатите пердета, и цигара недопушена, и закуска недоядена, но между завода и града те сверяват будността на сърцето и съвестта си, на дълга си към изграждане на социалистическата си Родина.

Друго направление в творчеството на Хинко Георгиев е темата за българо-съветската дружба. За него тя не е въпрос на задължение. Тя не е халтура и конюнктура. Тя е съдба.

Това, което е изпял за дружбата ни със съветските хора, носи белега на голямото изкуство, защото е с бисерна чистота и неподправеност. Както тъгува за майка си, така поетът тъгува за онзи храбър ростовчанин, който загива в бой с фашистките завоеватели в снежните Карпати без да узнае, че е станал баща.

„Жестоко е. Умираха мъжете
без да узнаят, че са и бащи…”

Отдаден изцяло на родната земя, обрекъл й порива на чувствата си, Хинко Георгиев винаги е бил конкретен в обичта си. За него Родината това са тучните ливади и златокосите ниви край Огоста и Скът, край Вит и Искър; селяните на Алтимир и Ясен - останали верни на дядовите и бащини традиции и другите - тръгнали с бичкията под мишница и мистрията в козинявата торба да си търсят щастието по строежите.

И едните и другите са му мили - еднакво героични в мирния си подвиг и трагични в нарушаване на душевното си спокойствие пред неизвестността на новото.

Тази вплетеност на Хинко Георгиев със съдбата на родния край и неговите хора не го откъсва от романтиката на близкото ни героично минало. Появата на мемоарната му книга „Един изстрел в потайната нощ” не е изненада за тези, които познават досегашното му творчество. Тя е естествено негово продължение и аз смея да твърдя - сполучливо продължение.

Авторът пресътворява краткия, но целеустремен живот на един от най-обаятелните ремсови дейци в нашия край - Ленко Мишев. На базата на обилен фактически материал от другари, приятели и близки на Ленко, той оживява личността на героя, прави го осезаем за днешния наш живот. Досега ние познавахме Ленко от трогателното стихотворение на Цветан Спасов „Посвещение”.

Останалото, както и за много други участници в съпротивата срещу фашизма, беше мит, легенда - героична, но обща, неуловима за сетивата. Заслугата на Хинко Георгиев е, че връща в живота духа и величието на конкретния младеж Ленко с цялата негова физическа красота и обаяние.

Трийсет и седем години след неговата смърт ние се докосваме до гражданина на Плевен Ленко, до ученика, студента, партизанина Ленко. Повярвайте ми, няма по-голямо щастие за твореца от това да оживи мъртвия, студения, превърнал се в пръст, да му вдъхне с магията на думите живот и като библейския чудотворец да го изправи и великодушно да му каже: „Живей! Върви при хората - ти си им нужен!”

Ленковата всеотдайност в служене на род и Родина, принципност и скромност, жизнелюбие и обич бяха ни нужни като хляб и вода и това ни даде творецът Хинко Георгиев.

Цялото досегашно творчество на Хинко Георгиев е родено под непосредственото въздействие на красотата и прелестите на родния край и затова неговото звучене е подчертано българско.

Горещо вярвам, че от този благословен извор поетът жадно ще пие цял живот. Няма по-голяма сила и по-здрава опора от родната земя. Ние сме милиони, но тя, земята ни мила, е една.

Да й се обречем всецяло, да я любим и пазим до смърт така, както й се отдадоха Ленко, Цветан и хилядите загинали за нейната свобода и преуспяване.

14 ноември 1980 г.
Окръжна библиотека
„Христо Смирненски” - Плевен

—————

ПОСЛЕСЛОВ: Хинко Георгиев си отиде от живота след многогодишно страдание на 14 януари 2013 година. Земята на с. Ясен, Община Плевен, го приюти завинаги.