НЕИЗПРАТЕНИТЕ ПИСМА

Марин Жечев

НЕИЗПРАТЕНИТЕ ПИСМА

Те стоят на масата отдавна -
мойте неизпратени писма,
пожълтяват листовете бавно
и изгасват топлите слова.

И какви надежди са заключени
в тези малки, бели пликове!
В тях едно сърце - планински ручей -
в самотата тръпне и зове.

Те не ще пристигнат там далече
и не ще се чуе техний зов
да разпръснат ледения глетчер,
да разплиснат жар и благослов.

Тъй отдавна те стоят ненужни
и жълтеят техните листа -
мигар тези редове са чужди,
че не смея с глас да ги чета!


НОСТАЛГИЯ

Оставих те, о, бедно мое село,
потънало в скърби и беди,
захвърлих те, о, дървено орало
сред черните проточени бразди.

Оставих ви, о, волове свенливи,
на яслите в срутений обор,
и вази, бедни братя, незлобиви,
оставих със посърнал, хладен взор.

Оставих ви и днеска съм далече
в пазвите на каменния град,
където злата орис ме довлече
да виждам тук вседневен маскарад.

Да чувам с трепет звънките сирени
кога засвирят в утренния хлад,
едните тука тъй да са засмени,
а другите да креят в студ и глад.

Да мисля все кога ще се завърна
под селския ни безметежен свод
и със свята обич нежно да прегърна
на твърди мишци селския народ.

——————————

в. „Лъчи”, бр. 4, 1 април 1932 г.


СУША

Два месеца капка дъжд не пада,
два месеца суши ни мори,
отлетяха волност и отрада,
люта рана в гърди ни гори.

Зинали са бездни във земята,
Боже, колко страшно гледа те!
А горят във нивите житата,
и полето странно опусте.

Два месеца вече отминават -
два месеца на огън и мор -
и аз гледам - хората припадат
под жаркия и червен простор.

Пърхат огнени стрели над нази -
стрелите на оня страшен змей,
що два месеца ни вече гази
и злорадо се над нази смей.

Боже, Боже, чуй ни ти молбите,
чуй плача на твоите чада:
да отлитнат, искаме, злините,
да престане тук всяка беда.

Дай поне да падне капка дъжд,
възвърни ни вярата убита -
и тогаз от златокласа ръж
ще ти поднесеме кръгла пита.

——————————

в. „Лъчи”, бр. 5-6, 1 юни 1932 г.


ПОЛСКИ ПЕСНИ

IV.
Пред мен са родните полета
и родния лазурен свод,
където в грици и несрета
възхожда моя груб народ.

Нивята тук са кадифета,
обкичени с ален мак
и огненото слънце свети
по бузите на всеки брат.

Тук селяните с твърди длани
чертаят дългите бразди
и в зноен труд и пот обляни
протичат тъмните им дни.

Но днес аз виждам - нещо грее
на мургавите им лица
и нова вяра тук люлее
измъчените им сърца.

Сега обичам тез размирни
и буйно сбръчкани чела,
които днес във бунт стихиен
разтърсват бедните села.

——————————

сп. „Българска реч”, кн. 4-5, февруари 1933 г.


РЕЗИГНАЦИЯ

С какво ли да те утеша - не зная!
От край един и същ е все света:
с измамите, с лъжата, с подлостта,
от Каина до днеска все така е!

Ти искаш, зная, на правдата гласа,
без страх да съди всекиму заслужено,
но правдата да търсиш е ненужно
под българските тъмни небеса.

И колко пъти ровя в самота
мечтите си и сам дори не зная -
дали изпълва мъката безкрая,
от мъка ли е сътворен света!


СИН

На Илия Цеков

Макар и толкова далече
от теб да бъда, бащин дом,
пред мен израстваш всяка вечер
със малкия си чер балкон.

Градинката, с чемшир покрита,
открай я помня все така.
И лозницата - все увита
с бръшлянни вейки и листа.

Нали все тъй сега белее
отсреща къщната стена?
Едно прозорче там светлее
огряно с чудна светлина.

Пътеката с тънки плочи
се губи в гъстите треви -
едно поточе там клокочи,
далечни спомени мълви.

И старата череша още
в бял облак сънено лежи -
цъфти през пролетните нощи
и със цветен дъжд дене снежи.

На пруста пак стои завита
една старица с вълнен шал,
дали за мене пак не пита
сама потънала в печал?

О, колко дълго тя очаква
да хлопнат пътните врати,
да прошуми отново в мрака
гласът на малкия й син.

Добро ли, зло ли той научи
далеч от нашите села,
дали гласът му все е ручей
от топли, хубави слова?

Ще може ли глава на рамо
да сложи бедната сега,
да чуе сладки думи: „Мамо,
разбирам твоята тъга!

Макар и толкова далече
да бъда, майко, вярвай, пак
сърцето ми не стана глетчер,
а цъфна като ален мак.

Отворено за светли мисли,
за бодри чувства и дела -
повярвай, майко, то ще плисне
над наште хубави села.”

——————————

сп. „Народна просвета”, кн. 4, 1941 г.


СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ТАТЯНА БУРЦОВА

15 септември 1960 г.

Отново блясък в твоите очи,
отново смут, и радост, и тревога!
Пред тебе твоя хубав клас мълчи,
а ти - и нежна, и красиво строга.

Отново лееш чудните слова -
на Пушкин и на Лермонтов словата -
и виждаш как пред младите чела
развява светло знаме свободата!

О, тоя ден (за кой ли вече път?)
те прави сред покрусите щастлива!
И няма на земята други кът,
където твойта младост да прелива!