Георги Стойков

Едва ли ще изненадам някого с признанието, че в далечните вече ученически години, макар да се срещахме в учебниците най-често с Пушкин и Лермонтов, ние, които се опитвахме да съчиняваме стихове, се опиянявахме повече от селската простота в творбите на Некрасов и неповторимия песенен свят на Сергей Есенин. Опитвахме се да им подражаваме, но тогава не осъзнавахме, че те са недостижими.

Ето вече ние побеляхме, поколението за което ви говоря е в залеза на земния си път, а магията Есенин все още се разгадава. За неговата личност и за поезията му са изписани хиляди страници. Лиричните му изповеди се мълвят по цялата земна шир.

Русокосите му къдри и сините му очи все така щедро ни даряват с добротата на руската душа вече 115 години от раждането му и 85 години от неговата гибел. Не бих си позволил да оценявам тази изключителна поезия. Не съм подготвен за такава отговорна работа. Затова маркирам само някои житейски епизоди от краткия живот на Сергей Есенин.

Аз винаги съм развивал тезата, че истинският гений, стойностният живот на човека се формира в детството му. Всичко останало е едно повторение. Детството е като изворът на реката. Без този извор, без това начало, просто няма река.

В кратката си автобиография, написана собственоръчно през октомври 1925 г., т.е. около два месеца преди да се случи неповторимото в хотел „Англетер” в Петербург, са загатнати много от тайните за изключителността на Есениновата поезия, но ако потърсим най-важното, единственото, според мен то е във величието на руската природа, в нейната селска девственост.

Превърната от поетическия гений на Есенин в изкуство - тя ще ни пленява вечно.

От двегодишен Сергей Есенин заживял на село при дядо си по майчина линия.

Дядо му имал трима сина - млади, силни, непокорни. С тия негови вуйчовци минало цялото детство на поета. Веднъж, когато бил на три години и половина, единият вуйчо го качил на кон без седло, а другият шибнал коня и той полетял в галоп. Нищо не оставало на малкия освен да вплете ръчици в гривата на коня и да се изтърси на земята едва когато конят спрял.

Друг път вуйчо му Саша го взел на риболов. Качил го на лодката и се отдалечили доста от брега. Не кълвяла рибата и вуйчото решил да свърши нещо полезно. Хвърлил малкия Серьожа във водата. Момчето неумело и изплашено пляскало с ръце, ту потъвало, ту се показвало, а вуйчо му Саша крещял: „Главата горе, глупако, главата горе!”…

Едва осемгодишен го завел на лов. Нямало ловно куче и отстреляните диви патици в езерото трябвало да донася сам Серьожа. Когато излизал от ледената вода на езерото, зъбите му тракали от студ.

Тези изпитания го направили суров и непокорен. Сред връстниците си в селото минавал за побойник. По главата постоянно имал подутини и синини. Баба му го хокала, дядото хокал баба му: „Глупачке, думал той, стига си се косила. Той само така ще укрепне и ще преживее сносно!” Баба му го обичала и жалела.

Всяка събота миела главата му, изрязвала ноктите на ръцете, мажела косата с мас, защото единствено така можел да мине гребен през гъстите му къдрици. Тя била набожна и го водела със себе си по манастири и църкви в близки и далечни селца из Ряз?нската земя. Там той слушал в прехлас старинни, църковни песнопения, които през целия му кратък живот се възпроизвеждат и го държат в плен.

Пак по признание на Есенин, неговите близки много искали да го направят селски учител и затова го дали в църковно-учителското училище в родното му село Константиново с намерение, след като завърши, да постъпи в Московския учителски институт.

Но не станало. Момчето се отдало на стихотворчество и на безделничество, което още в юношеските години често завършвало с пиянство и побоища.

Осемнайсетгодишен Есенин разпратил свои стихове по различни списания, но никъде не ги публикували. И той решил да отиде в Петербург и да провери кои са тези, дето не признават стиховете му. И ако се наложи, с юмруци да се разправи с тия господа-граждани.

За щастие не се наложило юмруците да влизат в работа. В редакцията на едно от списанията видял Александър Блок и по негово признание „от мене течеше пот, защото за пръв път виждах жив поет”. Той го свързал с нашумелия вече поет Клюев, а Клюев го представил на Андрей Бели - имена, пред които младият Есенин стоял мирен и покорен като пред икона.

Все по това врем се записал да следва в университета на Шинявски - един от най-престижните по това време - но учил само година и половина. Напуснал го. Причини - неизвестни. Върнал се на село. Нещо го теглело към родния край…

Сам Есенин признава, че започнал да пише стихове още деветгодишен. А негов съученик си спомня: „Веднъж, на селската улица, като се връщахме от училище, той извади от пазвата си много листове и на тях стихове. Почна да ни декламира, а ние не вярвахме че са негови. Бяха толкова съвършени.”

Част от тези стихове, свързани изключително със селския пейзаж, ние откриваме в една от първите му стихосбирки „Панихида”. Те смайват с неповторимата си чистота на обич към земята, към руската земя. Чувството му за Родина е някак си неотразимо, покоряващо.

Юношата е облякъл това чувство с нежни и съдбовни думи. Самата интонация на стиховете му още тогава вещае тревога, клетвената всеотдайност задавя гърлото с тъга и гробищна тайнственост. Не е ли това предчувствие за близките изпитания?

В краткия си живот Сергей Есенин минава през няколко драматични ситуации - като човек, и като творец. 1919-1920 г. са трагични за него. Революция, 14 държави нахлуват от всички страни в руските предели, армията раздвоена - бели и червени, битки и кланета заливат страната. Те разтърсват до дъно душата на поета. Колебание и страх изпълват дните му. Нощите минават в безумно пиянство.

Светло прозорче се отваря с връзката му с американската танцьорка Айседора Дънкан. През 1922-1923 г. с нея обикаля някои европейски страни и САЩ. Поглъща всичко, възхищава се, более сърцето му като вижда колко изостанала от останалия свят е Русия.

Но синът на Рязанската земя вижда и пошлостта в Западния свят. Отвращава го всепоглъщащата власт на парите. Връща се с облекчение в Русия - да й отдаде цялата си обич и талант. В новите му стихове нахлуват нови теми. Той завижда вече на тези, които обричат живота си на новия идеал. И ако още в най-раните си творби той бе изпял клетвено:

Ангели ли пожелаят:
„Вместо Русь - ти имаш рай!”
Ще река: „Не искам рая,
дайте моя роден край!”

сега неговите песни са посветени на ония, които променят света. Поемата му „Гуляй поле” е ярко доказателство за тази промяна. В нея най-съкровените строфи са посветени на преобразователя на света Владимир Илич Ленин.

Русия - страшен чуден звън!
Брези и снегове безбрежни.
Разбит е мрачния ти сън,
разбуди те велик метежник…

С младежка хубост не блести,
от къдри и коси - ни помен,
без поза и без суета,
и бе сред скромните най-скромен!

Последните години на Сергей Есенин - 1924-1925 - са най-плодоносни, а стиховете му - неповторими. Част от тях са свързани с обиколката му в Грузия и Азърбейджан. Там се раждат знаменитите му „Персийски мотиви”, които са наистина перли в огърлицата на световната любовна лирика. Кой от нас не е мълвял в дните на младостта „Шахане, ти добра, Шахане!”

И в сърцето на юношата, и в сърцето на старика, те извикват обич, а това значи живот.

За трагичната гибел на Есенин са изречени съкровени думи от много и знакови личности в Русия. Иска ми се да припомня болката на двама. Съратникът на Ленин и пръв народен комисар на културата в Русия след Октомврийската революция, акад. Анатолий Василиевич Луначарски споделя: „Не трябва да виним за смъртта му само епохата. Всички ние, неговите съвременници, сме малко или много виновни. Той бе изключителен човек. Трябваше да се борим за него. Той се нуждаеше от по-голяма и близка помощ…”

А Максим Горки с покруса изрича: „Ние загубихме велик руски поет!”
Днешният свят, в който ние имаме щастието или нещастието да живеем, е изпълнен с превратности. Промените са всекидневни. Менят се оценки и предпочитания.

Опошляват се ценности - вдъхновявали милиони. От тези изпитания не е подмината и личността на Сергей Есенин. Едни го отричат от завист, други от класова обремененост. И двете са еднакво жестоки и вредни. Отричайки се от духовната светлина - човечеството се самоубива.

И все пак, аз вярвам във вечните неща, във вечния разум. В областта на духа те са най-силни. Те надживяват всички полюсни противостояния и запазват бисерната си чистота за вековете. Красотата ще спаси света! - това стогодишно ехо от въздишката на тъжния Достоевски тепърва ще се остойностява в практиката на човечеството.

21 декември 2010 г.
Клуб на културните дейци - Плевен