ИМАШЕ ЕДИН ИВАН…
За него приятели и близки тепърва ще разказват спомени. Професионалисти и любители ще изследват огромното му творчество. Студенти и ученици ще осмислят педагогическите му внушения. А хората ще слушат в захлас пленителните мелодии на песните, които той сътвори.
С чувство за вина пиша тези редове, защото са все в бъдещо и минало време. А миналото време е отредено за разговор с мъртвите. Тъжно и потискащо. Трудно се свиква с такова време.
Аз също съм ранобудник, какъвто беше и той. Вече три години всяка сутрин очаквам телефонен звън и мекия, почти стеснителен глас: да пием кафе?
През последните двайсетина години често го правехме. За какво ли не сме разговаряли! Виждал съм го във всякакво състояние: великодушен и снизходителен към най-върлите си противници; гневен на самозабравили се политици и нароили се безброй посредствени певци и певачки; щастлив като дете от казана добра дума за Ансамбъла му, а това означаваше за него самия.
Да, беше и суетен. Но му приличаше. Да забележиш гънчица по негова дреха, о, това бе невъзможно. Да чуеш непремерена дума и оценка за музикална творба, книга или картина, о, това бе недопустимо. Дори неговата прословута сукнена шапка с козирка, която трябваше да го прави по-нахакан, по-дръж ми шапката, блестеше от чистота и всяваше респект!
Плевен е дал на България много талантливи творци от всички области на човекознанието. От по-ново време маестро Вълев е сред националните първенци. За мен той е просветител от най-висока класа. Имаше енциклопедична култура, която смайваше.
За жалост в Плевен това е все още неосъзнато. Един от големите изследователи на народната песен, акад. Николай Кауфман, написа още в средата на миналия век: „Ако в света има седем чудеса, то за мен в България едно от чудесата е Северняшкият ансамбъл за народни песни и танци на Иван Вълев”.
Ако нашият град държи на цената си, това трябва да го напишем със златни букви на четирите краища на Плевен.
Разбира се, ако ни чуеше отнякъде маестро Вълев сигурно нямаше да одобри това предложение. Той беше скромен човек и ни учеше: „Културата се прави тихо, без многословие, без самонадеяност и глуповато тщеславие. Създава се от личности. Тя е достояние само на призвани.”
Той проповядваше:
„Всяка култура е натрупване на стойности”.
И още:
„За да имаме днес и утре, трябва да сме осъзнали и осмислили стореното преди нас”.
Проповедите са свято нещо. Има ли обаче обществото (имам предвид елита му) уши да ги чуе и памет да ги осъзнае?
Макар че пред себе си имаше примера и делата на знаменити творци като Филип Кутев, маестро Вълев прокарваше пъртини и даваше ново лице на музикалното и танцовото изкуство.
Започнал с обработка на народни песни от Мизия без да накърнява тяхната автентичност, неговият хор запя старинни, непознати за хоровото ни изкуство песни, премина към музикално-танцови постановки, които се доближаваха до нивото на академичното звучене. Това бе новото и то принадлежеше само на Иван Вълев.
Всичко това бе плод не само на изключителната надареност на Ма?строто, а и на дълбокото му осъзнаване и преклонение пред българския народен гений, чиято еманация е народната песен. Тя е която е давала, дава и ще дава лице на народността ни пред света.
Излишно е, дори обидно ще прозвучи, ако отново повторя, че Иван Вълев бе голям българин. Горд и фанатизиран!
Той заявяваше:
„Аз съм европеец! И много пъти, в различни страни, са ме възприемали като такъв, с респект и уважение!”
Или:
„За страните, които в икономическо отношение са много по-напред от България, нашият фолклор е една загадка, една мистерия”.
Маестро Иван Вълев бе изтъкан от златните нишки на музиката. Изключителен слух! А песните му бликат от росна чистота. Колко пъти сме ставали в недалечното минало на крака и заедно с хора му подхващахме „Песен за България”!
„Най-златното съкровище в сърцето ти лежи,
самата ти разковниче, не си ли, ми кажи.
България, България, любов и свобода,
на двете полушария грей твоята звезда!”
Или бавната, спокойна като среднощна лятна тишина „Неранза”, където девойката с девствена чистота изповядва:
„Земни мене, вакъл овчар,
Неранза,
ще те дари с добра дара,
добра дара кован пояс,
кован пояс, вити гривни…”
По мои непълни изчисления, Маестрото ни остави над 600 песни, музикално-сценични постановки, клавири. Смайва по количество и качество това творчество. Не се опитвам да правя оценка, защото съм неподготвен. А и той ни завеща с присъщата си скромност:
„На изкуството посветих живота си. Служих му честно и всеотдайно, според възможностите си. Годините ми бяха напрегнати, изпълнени с много тежък труд, с една единствена мотивация - скромен принос в развитието на българската култура.”
И категоричното:
„Времето и хората ще направят моята равносметка!”
Имаше един Иван. Живя достойно и гордо. Вкуси от сладостта на признанието. Не го подминаха и пелиновите горчилки. Остави ни несметно богатство. А на нас - познати и приятели - и един пример, който сме длъжни да съхраним и предадем на тези, които идват след нас.
Той ни учеше:
„Да вярваме в слънцето на човешката духовност, защото то е вечно, а облаците са временно!”
30 март 2012 г.
Клуб на дейците на културата
гр. Плевен
