ИЗ „ЖИВИ СТРУНИ” (1968)

Николай Стайков

БОДЛИВИ ОХЛЮВИ

За спомен в град Нам Дин ми дадоха
бодливи охлюви на връв.
Но ето, че по тях нападаха
невидими петна от кръв.
И вместо радост, в миг избликнала
от тоя малък дар оттам,
аз виждам, в мене в проникнала
сърдечна жал за Виетнам.

Днес аз не мога без усилие
да си представя пак засмян
човека цял от сухожилия
и с тия охлюви на длан.
Все повече скърбя за хората,
с които там аз тъй дружах,
че те забравяха умората,
залети от неспирен смях.

А никой в оня час не знаеше,
че океанът чийто лик
по детски ласкаво сияеше,
ще ревне като звяр след миг,
че багрите, тъй щедро пръснати
под бляскавия южен свод,
ще бъдат изведнъж откъснати,
тъй както се откъсва плод.

Горчи ми, че ей тъй, на вятъра,
ме е увличал в своя блян
далечен мой другар под шатъра
на живописния банан.
И своя гняв на брат и с томове
от стихове не бих предал,
че над започнатите домове
се сви вихрушка от метал.

Боли ме, че отново трясъкът
на бомби там не дава мир
на костите, които пясъкът
бе приютил надлъж и шир,
не дава мир на пирамидките,
които мислено оттук
аз виждам скупчени край китките
от тънкоствол, висок бамбук.

Подложен е на изтребление
един народ по дух голям.
Търпят жестоко унижение
светините на Виетнам.
Кой век живеем на планетата -
века на първобитен мрак
или сме още при кланетата
в незабравимия Батак!


ЗАВЕТНИ МИСЛИ

По мене весело полепнаха
снежинки, леки като мъх,
и леко, весело ме сепнаха
със своя вид, със своя дъх.
Душата ми потръпна песенно,
ще кажеш, че ме ръсна цвят
от зимното небе, надвесено
над светлия, утихнал град.

И както всеки път, щом хукнеха
снежинките нашир и длъж,
отново през ума ми рукнаха
заветни мисли изведнъж.
И сам не зная как, картините,
които везеше снегът,
ме върнаха назад, в годините
на робство в родния ни кът.

Луната все тъй е изчезвала
зад сребърния снегопад,
а българката е извезвала
нагръдника си с цвят до цвят.
И с думи - сякаш цветни бодове -
тя е редяла, ред по ред,
ту песни за юначни родове,
ту клетви от душевен гнет.

И през мъглата на въздишките
не е могла да види тя,
че влага в баграта на нишките
един копнеж за красота,
не е могла да има чувството,
че и привела рамене,
тя пак е силна чрез изкуството
да ниже песни, да кълне.

За тия чудни многоцветия,
излезли в оня робски час
от гърлото й, от ръцете й,
си мислех с тайна почит аз,
загледан как снегът провираше
през клоните копринен бод
и чак до къщите опираше
един изпълнен с шепот свод.


НИКОЛАЙ СОФИЙСКИ

Като вървях по слънчевата улица
и все тъй мислено изглаждах стих,
днес аз четях с разсеян поглед фирмите
на разните софийски ТПК.
И се усмихвах сам, което значеше,
че съм намерил рима най-подир
или че пак съм срещнал Христо Смирненски
като патронна железарски цех.

Но - сякаш изстрел - в миг ме стрясна надписът
на плоча върху някаква стена.
Поглеждам - двор без никаква овошчица,
без стрък трева, без най-най-скромен цвят.
А тук - сред тоя кът - преди столетия
един корав софийски обущар
бил вдигнат от вихрушка остри камъни
до степента на български светец.

Навярно тук и тоя ден са греели
гнезда от маргаритки и от тях
като златисти капки са се ронили
трудолюбиви весели пчели.
И изведнъж с див крясък е нагазила
в тревата с пъстри птичи яйчица
една тълпа, зловещо подстрекавана
от ходжи с разтреперани бради.

Обрязан чрез измама, той, гяуринът,
бил дръзнал пред лицето на смъртта
да заяви, че си остава българин,
че няма да опозори от страх
народа си - народ от чутни майстори,
които с чук, с игла или резец
извайват тънки, слънчеви изделия
от кожа, от дърво или метал.

Отново аз поех по свойта улица
и още дълго време в моя слух
ечеше гръм и рев и остри камъни
и виждах китка маргарити в кръв.
Но пролетният дъх на дворска люлка,
нахлу полека-лека в мойта гръд,
аз пак потърсих името на Смирненски,
замислен върху следващия стих.