ПРОСЪЛЗЕНО СЪРЦЕ

Драгомир Шопов

Момичето с тъжни очи
сякаш през мене премина.
Глухонямо момиче с табелка в ръка
и с празна кофичка от кисело мляко,
а вътре - 20 стотинки.
Бедно момиче, слабичка просякиньо,
колко пъти те виждам в трамвая,
в студения, мръсен трамвай.
Твойте тъжни очи - сякаш свредели -
в нашия поглед търсят опора.
А другите хора?
Всеки е просяк в студения,
лошия,
мръсния
днешен живот.
Всеки е просяк.
Един проси здраве,
друг проси милост,
трети проси любов.
И още - надежда,
усмивка,
утеха.
Толкова просяци у нас откъде ли се взеха?
И ти искаш някой да те пожали? -
Бедно момиче.
Бавно слизаш на спирката при Централните хали
с празна кофичка от кисело мляко
с 20 стотинки в нея
и с табелка в ръка.
Дълго ще те помня така.
А улицата безпаметна
твоите стъпки ще скрие.
Просяци,
братя мои, а ние?
Докога, докога, докога
ще ни стяга въжето
на нашата обща тъга?
Някъде спорят
за бъдещите американски бази,
другаде -
за фондовете от Европа,
а недоволството
между студените здания лази,
по врати,
по прозорци,
по съвести тропа.
Да му отворим, да му отворим! -
Отворете се, мозъци заспали!
Отворете се, просълзени сърца!
Нашето недоволство
невиждан пожар ще запали
и ще огрее най-сетне
мрачните ни лица.
Като лицето на момичето глухонямо,
което проси милост
и малко стотинки от всички нас.
То не знае,
че тази държава
е просякинята най-голяма
както и да я погледнеш -
в профил
или анфас.
Държавата трябва да слезе
на някоя спирка скоро
и да се прехвърли
на друго превозно средство,
към друга посока.
Боже мой, дали сам на себе си говоря.
Дали плача или бълнувам високо.
Все едно! Не зная.
Не искам да зная.
Идва моят късен,
мръсен,
последен трамвай.
Дали той не води към рая,
ако изобщо някъде има рай.