ЧЕШМАТА

Славка Зашева

ЧЕШМАТА

Тази чешма,
до която пътят залита
и минава през няколко залеза,
пак ме чака там, на открито,
камък вкопчила в черната пазва.
И ме кани
с тиха песен изплакана
на моята си амнистия -
живота да ми върне отнякъде
и душата ми да почисти.
Да измие праха и чернилката,
да сложи ред в тънката струя…
Пред чешмата ще коленича -
до болка ще се събуя.
Ще ме носи пак тихият ромон
към момичето с плитка през рамо.
И редят се капки и спомени.
И е тихо -
до незабравяне.


ВЯРНОСТ

В един живот и колко
да те чакам
на ъгъла?

Ще бъда в мораво,
от обичане.
Тъга ще нося,
за из път.
И очи,
поляни безсънни.

Всичко друго
вземи.
И ме виж -
зазоряла
на стъмване.


УЛИЧНИ БИТКИ

Върви жена
по улицата с кестени.
Върви сама,
а тишината следва я
като бездомно коте -
гладна и самотна,
със стъпките й крачи.
Открехва клепки хоризонтът,
процежда безстопанствен порив
в безмълвен вик
на няколко зяпачи.
Застива въздухът -
да не докосва бялата й гръд
със черни мисли.
А вятърът
бедра люлее бавно…
Ах, този аромат на истина!
Непоносимо е да гледат
как минава -
сама,
с ръце от сняг,
с коси от огън,
нозете боси
камъните галят,
сиротните им камъни по пътя,
асфалтът пропищява в миг
запален,
отеква дълго
в мъжките въпроси.
Коя е тя? Коя е?
Колко още
по техните ъгли
ще се разхожда,
по бившите ъгли?…
И стават нейни
всичките посоки и отсечки,
дори изгладените им
безсънни нощи,
завоите
в душите им простряни…

Една жена
по улицата мина…
А улицата
цялата е в рани.