Денчо Владимиров

Преди години у нас имаше хора, които само дето не хващаха “влакова болест” /българска разновидност на морската болест/ от дълго лaшкане във “влаковете на дружбата” до съветската страна и назад.

Пътуваше се до СССР масово по какви ли не линии, пътуваха най-вече стотици хиляди проверени идеологически партийни и комсомолски активисти, гостуваха със седмици, месеци, години “от Москвы до самых до окраин”, произнасяха речи, отчупваха пити, нападаха магазините и се връщаха с камари елтенджери, ловни пушки, водни помпи…

Портативните съветски телевизорчета в ония години също влизаха в сметката, пренасяха се лесно във влаковете и самолетите - съветските и наши митничари проявяваха снизходителност към “влаковете на дружбата” и не претърсваха пътниците, на които даже и под полите и панталоните биха могли да се открият като армагани от Страната на съветите часовници, сибирски скъпоценни камъни и прочие…

Тогава у нас имаше журналисти, които по половин година бяха в редакциите си, половин година се попиляваха из Съюза. А след като се връщаха оттам натоварени с багажи и положителни емоции, охранени в безконечни “таварищески завтраки”, сядаха и започваха да каканижат като на конвейер пътеписите си, в които нямаше друго освен обилни описания на националните кухни на народите на СССР, омешани с цитати от програмите на КПСС от последните конгреси. Падаха тлъсти хонорари из вестници и списания, радиа, телевизия, високи награди в конкурси, издателски радости и прочие.

Но дойде така наречената демократична Промяна-Подмяна. И чудеса невиждани започнахме да виждаме!

Хора, които петилетки наред са яли руски хляб из големите градове на страната, учили са безметежно из партийни школи, университети, “работили” с години канапчийски в легации, още в края на 1989-та година “от раз” престанаха даже да минават край домовете на българо-съветската дружба, че и даже покрай книжарниците с руска литература.

Само и само да не ги види някой в близост с тези вече тоталитарни адреси и да ги заподозре в съпричастност с онова, което вършеха там “съветофилите” /паметници на руски и съветски воини с живи вериги защитаваха, за изучаването на руски език в училищата се сражаваха и т.н /.

Някои от бившите партийни, комсомолски и всякакви още сановници, махаха предвидливо даже от домовете си картините на руски художници /дори и онази с трите мечки на Шишкин!/.

Всеизвестната картина със защитниците на Шипка изчезваше предварително при посещения в Домовете на народната армия от делегациите от новите братя по оръжие - от Турция и НАТО.

А стотици опаричили се в Съюза знатни нашенци, връщащи се оттам с “Волги” и Олги, престанаха да си пишат даже и писма с руската си рода, за да не им пострада новото демократично битие.

Много бивши съветски възпитаници из нашенско, които даже получаваха руски акцент от многото години прекарани в страната на Ленин по партийни школи и вузове, вече много внимаваха в разговори да не се изтърват и изръсят някоя руска дума.

А тези, които пък се бяха завърнали с купища съветски грамофони и плочи, скриха плочите с песни на Владимир Трошин, Людмила Зикина, Едуард Хил и ги замениха на грамофоните с американски кънтри парчета.

Даже вече и песничките на Крокодила Гена и Чебурашка не пускаха за децата си… Беше време, когато да се наречеш приятел на Русия, бе реално опасно!

Е, после нещата започнаха да се проясняват.

Видя се, че никой не може да натика Русия в кюшето, че каквото и да става по света, ще се чува даже отвъд океана нейната дума.

Подвиха се хиляди опашки на нашенски хамелеони, които отново започнаха полека-полека да вадят скритите по таваните българо-руски разговорници и речници и да зубрят отново по тях, че видите ли, пак ще се работи с братушките, и пак ще трябва ТЕ, АКТИВНИТЕ БЪЛГАРСКИ ХАМЕЛЕОНИ, да са с голямата лъжица до казана с руски мед.

А разните му там идеалисти да си знаят пак мястото - да правят живи вериги, да защитават от булдозери и разрушители паметници, руския език в училищата да отстояват, за отмяна на санкции към народа-брат да се борят и прочие.

И пак както преди - за едни Апостолството, за други „ГЮВЕЧА”.

***
…За тези мои мисли, споделени в основания и редактиран от мен вестник “Приятелство” през 1994 -1995 година, се сетих, когато и това лято в Пловдив пристигнаха руски журналисти да правят филм за защитниците на монумента Альоша от разрушаване през 90-те години /на 7 ноември Альоша навършва 60 години./

Дойдоха руските журналисти и пред камерите им, както се разбра, важно са заставали и хора, които през годините, когато се спасяваше паметника, просто “не са били в час”, отсъствали са благоразумно и от живите вериги, и от тревожните събрания, че и страната…

Помните в зората на демокрацията колко бивш номенклатурен партиен, комсомолски, профсъюзен, безенесе и прочие народ се отдръпна тогава на космическо разстояние въобще от дружбата „важна като слънцето и въздуха за всяко живо същество”.

Заети бяха тогава довчерашните партийни номенклатури с първоначалното си натрупване на капитал, вече като сресани капиталисти със захвърлени или изгорени партийни билети.

А ето, че сега от истинските защитници на пловдивския Альоша и това лято пред камерите на братушките застанаха хора на брой, колкото пръстите на едната ръка.

И “актуализирано”, целево е било пропуснато да се споменат пред камерите имена на реални доблестни приятели на Русия, защитници на монумента например като някогашния председател на Дружеството за приятелство с народите на Русия и ОНД в Пловдив, смелия университетски доцент по химия Ангел Шишков.

Филмът си е филм - каквото са заснели братушките, това и ще покажат на аудиторията в Русия, включително и пълните с героика разкази на хора, които даже не са и “помирисвали” от живите вериги, но сега се тупат по гърдите като защитници на Альоша!

Впрочем това се случва не за първи път. Преди няколко години да пише за руски военен вестник дойде в Пловдив руски журналист, който, как е бил насочен да търси защитници на монумента в Пловдив не се знае, но във вестника му след време излезе очерк, според който главните защитници на Альоша през 90-те години са били от една появила се организация за българо-руско приятелство, създадена и регистрирана чак през… 2003 година!

А защитата на Альоша ставаше през 90-те години! Тоест няма като как въпросната организация от късни русофили да е защитавала организирано героически Альоша.

В този руски журналистически материал обаче нямаше и дума за реалните защитници на Альоша от осемдесетилетното пловдивско Дружество за приятелство с народите на Русия и ОНД!

Същото това дружество, което през 1994-та, в години, когато бе опасно да се наречеш приятел на Русия, започна да издава и своя вестник “Приятелство”, далеч по-рано от вестника, посветил се на дружбата с Русия едва през 1998 година, създаден от бивша видна активистка на СДС, днес - видна високопоставена активистка на БСП!

А не ли е твърде късно пробудено и русофилството на друг като нея лауреат на руски държавни награди, какъвто е случаят и с господина от една атакуваща партия?

Къде е бил господинът от сега управляващата България коалиция, която сочи като главна опасност за България Русия и се е кротнала за чудовищните санкции срещу руския народ, къде е бил той през 90-те години на миналия век, когато се произнасяха смъртни присъди над руски паметници и обикновените хора ги защитаваха с живи вериги и сърца?

Знае се къде е бил тогава сегашният запален русофил, бил е къде ли не, но включително и на мястото на редактор на вестника на СДС, на онази политическа сила, от чиито редици бяха и хората от Общинския съвет на Пловдив гласували позорно за разрушаването на Альоша!

И така от години у нас “потихонько” тече замаскиран хитроумен опит за подмяна на почти столетните стари дружества за българо-съветска дружба в България с появили се бройлерно нови организации на “късни русофили и славянофили”.

Само че каквито и пагубни постижения да имат в подмяната на старите дружества авторите на този “проект” от българската перестройка, едва ли ще могат да подменят най-важното - Истината.

И колкото и изкривено да се представя тя в пиар за медии и форуми у нас и в чужбина, в народната памет ще си е жив споменът за дивите трагични 90-те години на ХХ век, когато башибозукът на Прехода в България унищожаваше /досущ като войните на Ислямска държава!/ хиляди паметници.

И знае се, помни се, кои тогава в България защитаваха паметниците за Русия реално, а не “постфактум” и “дистанционно” пред медии, както някои сегашни “твърде окъснели защитници” на гранитния пловдивски Альоша.