Иван Бунин

превод: Тихомир Йорданов

САМОТА

Вънка - вятър, и дъжд, и мъгла,
и безкрайна разляна река.
Паркът глъхне, задимил лула.
Чак до пролет ще бъде така.
Аз съм сам и потънал съм в мрак
до молберта. Сам с вятъра пак.

Вечерта ти остана при мен.
Но обзема те скука една
в моя дом, непонятно студен.
А те имах почти за жена…
Е, прощавай!… До пролет, аз знам,
без жена ще изкарам и сам…

Ето облаци, пак изведнъж
завървяха. И виждам следа:
твоя стъпка след снощния дъжд
е размита от кална вода.
И е тъжно, останал самин,
да се взирам във мрак тъмносин.

Ще извикам подире ти, блед:
„С теб привикнах, върни се назад!”
Но жената все гледа напред,
щом й станеш ти чужд, непознат.
Ще седя, дорде вятърът спре.
Май че с куче ще е по-добре…

***
При нея влязох аз в среднощен час.
Тя спеше, а сияеше луната
в прозореца и с грейнала позлата
я скри блестящият атлаз.

По гръб лежеше тя на светлина
с разголени гърди наполовина.
И тих, като вода в съдина,
животът й изглеждаше в съня.