ФРАГМЕНТИ

Драгомир Шопов

Казваше ми Орлин Василев, когато в един септемврийски ден на 1976 година му гостувах в Боженци: „Всеки човек, дори най-незначителният, може да ти бъде полезен с нещо. Аз тук се срещам с какви ли не хора и докато си бъбрим за овошките в двора, за птичите гнезда под стрехата усещам, че се преобразявам, че нещо става с мен. И после, останал сам, все ме тегли молива и листа. Знаеш ли колко голямо нещо е малкият разказ, аз го наричам големият малък разказ. При него нищо не те отклонява от пътя, не затлачва думите ти с излишества… Мисля си, че ако имаме дял в съкровищницата на световната литература, той се дължи главно на разказа…”

Въпросът за състоянието на българския език, най-важната отличителна черта на нацията, е от изключително значение. Това налага приемането най-сетне на закон за защита на езика ни. Ето защо през 1992 година внесох в Народното събрание такъв проектозакон, но за голямо мое учудване и съжаление, някои „учени” глави в Института за български език към БАН са преценили, че нашият език не се нуждае от защита. Нима тези хора не знаят какъв е днес езикът, на който говорим, на който се учат децата ни? Нима не ги тревожи фактът, че този език е лош български език, лишен от цвят, от чистота, от полутонове, от красота? В него вероломно нахлуват вредни и излишни чуждици. Пагубното замърсяване на езика е стъпка към духовното ограбване на нацията, посегателство върху националната ни идентичност. В съвременният ни език се срещат непонятни словосъчетания, изумителни по своята уродливост. Срещат се неприсъщи на нашия език комбинации от чужди думи с български окончания. За какво говори това? - За липса на култура, за липса на грижа. Всичко това се отнася за езика на вестниците, на радиото, на телевизиите. Някои, незнайно как попаднали в журналистическата професия неграмотни млади хора, обезобразяват езика ни, изопачават отделни думи и изрази, поставят ударения не там, където трябва… Корените на тези негативни явления са тревожно дълбоки. Те трябва да се търсят най-напред в училището. Време е държавните институции да не си завират главата в пясъка, а да погледнат и да видят каква е подготовката на учителите по български език и литература, при какви условия работят, с какви учебници и помощни материали разполагат. Наложително е съответните компетентни органи да анализират без политически пристрастия учебниците по български език и литература, и да върнат там изгонените български писатели - талантливи и изявени родолюбци. Трагично е, че много от действащите сега учители са се обучавали в университета от такива професори като Валери Стефанов и Милена Кирова, които се засилиха преди време, кой знае от кого подучени и от кого платени, да премахнат от програмите огнената публицистика на гениалния Ботев. Тогава имаме ли право да обвиняваме само тази учителка, която без капка свян е разправяла на учениците си, че Ботев е извършил терористичен акт, завземайки кораба „Радецки”? Тя вероятно е била добре обучена от Стефанов и Кирова. Време е, отдавна е време решително да се изрежат раковите метастази от болното ни образование. Време е, отдавна е време да си припомним думите на отец Паисий: „А кои не любат за свой род болгарски знати, но се обращают на чужда политика и на чужди язик и не радат за свой язик болгарски…о, неразумни и юроде, поради что ся срамиш да се наречеш болгарин…” Да, някои днес се срамуват да се нарекат българи. На такива не бива да се прощава.

Чудя се къде, при кои учители нашите политици са се научили толкова изкусно да си служат с лъжата.

Колкото повече знания се стреми да придобие човек, толкова по-осезателно разбира колко малко е научил.

Предпочитам тези пейзажни платна, в които художникът не копира природата, а открива в нея трепетното пространство на живота, развитието, изменението му, диктувани от сезонните промени. Това може да постигне надарен творец, превърнал съзерцанието в една завладяваща видима красота, която платното охотно приема. Така си мисля, докато гледам един пейзаж на големия художник Георги Ковачев - Гришата. Тъмно небе, сиво планинско възвишение и високи оголени есенни дървета, сякаш смълчани и смутени от усетения полъх на идещата зима. Гришата разказваше как пейзажът, който дълго съзерцавал, е отговарял напълно на неговото душевно състояние в онзи момент. Художникът приемаше природата като живо същество, в което винаги се случва нещо - раждане, смърт, борба, плач… Сякаш Бог бе вложил в природния свят всичко онова като усещане, като преживяване, като болка или успокоение, което е вложил и в човека.

По-лесно е да даваш съвети на другите, отколкото на себе си.

Ако проявяваш щедрост към нуждаещия се, не търси свидетели за това.

Склонни сме да виждаме недостатъците на другите, но почти никога това не ни помага да отстраним своите собствени.

В сърцето на поета Евстати Бурнаски имаше една страшна „Шеста алея”, може би най-чистият, най-съвършеният, най-високият връх в неговата поезия: стиховете за покойната му дъщеричка Доли. Стихове сълза, стихове плач… Не може да сме равнодушни, когато четем:
Пред твоето креватче коленичил,
светът виновно без вина мълчи
и слуша с мъка как едно момиче
допява дните си с очи.
Само песните за Доли да беше изплакал Евстати, би било достатъчно, за да заеме достойно място в светлия храм на нашата поезия.

Сразен в победи, в загуби спечелил - не се ли отнася това за всеки неспокоен творчески дух?

Всяка велика идея изисква наличието на също така велики хора, които тя е в състояние да роди. Ако това не се случи, идеята загива неосъществена и в бездната на настъпилото отчаяние избуяват плевелите на невярата, на съмнението и на примиренческото униние.

Дълго време съм се занимавал с живота и делото на забележителния демократ-републиканец Александър Стамболийски. Винаги съм съжалявал, че при съвременната обществено-политическа конюнктура у нас почти не се говори и пише за него, за голямото му родолюбиво дело. А много полезно за съвременните ни недостатъчно грамотни политици би било да знаят и да запомнят следните думи на земеделския водач, изречени сякаш днес: „Онези, които докараха нашето отечество до днешното мъчително положение, които злорадстват пред гърченията на народа, пред непосилните тежести, разчитат на чуждата намеса. Към тези злосторници ние сега отправяме само този съвет: „Господа, бъдете българи!”

В библиотеката си пазя една много ценна за мен книга - стихосбирката „Жертвени клади” от Асен Разцветников, отпечатана през 1924 година в софийската печатница „Обзор”. Помня как баща ми разказваше колко е бил щастлив, когато си е купил тази книга и как го е завладяла поезията на непознатия му Разцветников. По-късно неведнъж е имал възможност да го среща в София. Изданието е дефектно, явно цензурата е имала много работа, за да заглуши гласа на поета, за да попречи силното и опасно за някои негово слово да стигне до хората. Написана непосредствено след трагичните септемврийски дни и нощи на 1923 година, когато е потушена в кръв мечтата на народа да бъде свободен, стихосбирката е страстен протест срещу палачите на въстаналите мъже и жени, но и зов към бедните братя на поета да не униват, да издигнат своите чукове и да разбият всички каменни затвори. Изкушавам се да цитирам последното стихотворение „Безсмъртни”, с което завършва „Жертвени клади”:
Още димят незагаснали клади,
ножът все още е остър и стръвен -
още над мъртвите степи припадат
дни на безумства и нощи на кърви.

Но - обгорени с въглен и пламък,
пили възторзи и черна невера,
ние отново издигаме рамо
и градовете отново треперат.

Мишците ни са твърди и здрави,
плещите - камък и черна земя са!
Ний сме безсмъртните мургави мравки,
ний сме милиардната жилава маса!

Ний ще преминем могъщи и горди
през трапища и гробове безкръстни -
и разрушили железните порти
ний забранения плод ще откъснем.
Корицата на тази книга, която обхваща само 24 страници, е работа на големия художник Александър Жендов и подсказва за характера на творбите. Какво представлява тази корица? - В рамка от затворнически вериги силен млад мъж с огнен поглед, прикован о стълб, чака куршума на убийците. Е, как това би могло да бъде допуснато от цензурата? Книгата веднага е конфискувана, а след дълги митарства част от тиража е освободен. Разцветников е написал на последната корица: „Почти във всички екземпляри има измачкани, скъсани и зацапани листа: това са следи от свободата на печата. Прося извинение от читателите”. Знаех, че нашият изтъкнат писател, литературен историк и мемоарист Стефан Попвасилев, с когото много пъти се срещах, е познавал добре Разцветников. Веднъж, гостувайки на близо 90-годишния бай Стефан, отворих дума за поета, когото много ценя. От това време са минали близо четиридесет години, но все пак съм запомнил нещо от разговора с възрастния човек. Разказваше ми, че Асен не е имал личен живот, живял самотно, утеха дирел в градините с разцъфнали овошки и оттам променил името си - от Асен Коларов станал Асен Разцветников. Бай Стефан подчерта думата съзнателен, с която най-точно определи какъв е бил неговият приятел - съзнателен, упорит и много работлив. Предпочитал да пише нощем, за да не го смущава никой. Много пъти поправял написаното и бил особено внимателен с ритъма и римите в стиха. Когато насочих въпроса си към „Жертвени клади”, Стефан Попвасилев стана и измъкна от огромната си библиотека стихосбирката, съхранила през времето един сърдечен автограф от автора. „Асен беше преживял всичко, струпало се върху бедния народ и то много го измъчваше - продължаваше да разказва бай Стефан. - Асен се опасяваше, че може би след конфискуването на книгата ще го арестуват и ще сподели съдбата на Христо Ясенов, Сергей Румянцев и Гео Милев. Според мен в „Жертвени клади” се намира най-доброто, което Асен написа и което го превърна в истински продължител на революционната поезия на Смирненски. В „Кладите” се прояви убедително оригиналният му талант, социалната му чувствителност и склонността му към баладичното. Поезията на Асен беше нещо повече от поезия. Тя беше живота, който живеехме тогава”.

Когато се връщам към книгите на Николай Хайтов, винаги си спомням срещите с него, нашите многобройни разговори и много често в съзнанието ми изплува това, което той каза след избирането му за академик: „Пак ще разлая кучетата!” Помислих си тогава, а и сега мисля колко лаещи кучета има в нашия живот. Колко омраза и завист съпътстват дните ни, настаняват се в нас и като поразяващи бацили тровят човека, тровят обществения организъм. Докога ще бъде така? Ако се опитам да надвия празнодумството на днешното бездуховно българско време, струва ми се, че ще чуя отново гръмовния глас на бореца Хайтов и ще различа ясно думите: „Зловонията в една яма не се премахват като се парфюмира въздуха в нея, а като се махне боклука!”

Невероятен град - Велико Търново! Тук вървя по дирите на вековете. Каква благодат е за мен да те виждат очите ми, да те чува сърцето ми… Преди време в тежкия търновски здрач един висок кипарис, самотен и горд, оприличих на човешка фигура. Стори ми се, че това е българският Патриарх Евтимий, оцелял от ада на страданията, за да ни види какви сме и как живеем. Не беше ли се възправил грижовно той, за да ни даде своя благослов? Единствен град! По една прастара улица си отива денят ми. Скоро отсреща, по високото, ще засветят рой вощеници - прозорците на твоите къщи и като светулки ще завалят светлини над притихналата Янтра. Една от тях ще опари сърцето ми, за да усетя отново, за кой ли път, как може да боли от красота. Царевград Търнов! Сълза от очите на вековете.

Трябва много да се внимава с думите - не само с изречените, но и с премълчаните.

Винаги са ме привличали историческите романи на Фани Попова-Мутафова, в които по силно въздействащ начин тя възкресява времето на Асеневци. Ако някой наш писател има голяма заслуга за изясняване на това време, за неговите герои, за движещите сили - това е Фани Попова-Мутафова. Писателката внушава на своята многобройна читателска аудитория такива истини като тази например, че всеки враг може да бъде победен, ако борещите се с него са единни и уверени в себе си, че трябва да се пази родната земя, че нито педя от нея не бива да се дава никому… За тези и още доста други неща си поговорихме с обичаната писателка, когато я посетих в софийския й дом на булевард „Христо Ботев” 1, съвсем близо до родната ми къща. Тя беше много любезна, много внимателна, скромно облечена, естествена, някак тъжно гледаха очите й… Скромно беше и нейното жилище, без никакъв лукс, но с много, много книги и с много картини по стените… Когато говореше, тя се преобразяваше, пренасяше се в миналото, за което бе писала. Имах усещането, че виждаше своите герои, чуваше гласовете им, стъпките им около себе си. Неочаквано беше станала една от тях. Срещата ми с тази даровита жена и чутото от нея ме убедиха в голямата й чиста обич към българския народ. За писателката обаче настъпват много трудни дни след 9 септември 1944 година, когато заради факта, че е учила в Германия, че е посещавала немското посолство в София и не е скривала своето отношение към Третия райх, е била изправена пред Народния съд в 1945 година. Пред съдиите била напълно откровена: „Аз съм следвала в Германия по музика. Случих се в Германия, когато имаше инфлация след миналата война и видях нейните страдания. Ние, като народ, който пострада от Версайлските диктати, също страдахме и, естествено, имахме съчувствено отношение към Германия. Към германската култура винаги съм имала благоприятно отношение. Политическите режими съм ценяла до толкова, доколкото са имали благоприятно отношение към нашия народ”. На учудването на разпитващия, че е била в унисон с пулса на народа, тя отговаря:”Да, изключително само с народа, защото с управляващите аз бях в конфликт. Аз съм писателка и пиша така, както чувствам”. Писателката е осъдена на 7 години затвор. Освободена е след три години, но е изключена от Съюза на българските писатели, забранено й е да участва в литературния живот. Много интерес предизвикаха навремето слуховете, че въпреки преживяното, Фани Попова е продължавала да пише. Говореше се, че е написала голям исторически роман, но не било възможно той да бъде издаден с нейното име. Тя толкова ценяла този си роман, че помолила някои видни писатели, близки до новата власт, да й съдействат романът да стигне до читателите, макар и с името на друг автор, евентуално някой млад човек, проявяващ интерес към историческото ни минало. Осведомени хора твърдяха, че това се е случило. Може би се е намерил някой начинаещ автор и тази възможност му е отворила вратите на писателството. Но ако това е вярно, той би трябвало да има доблест да признае, че в биографията му има роман, написан от друг. В моята библиотека на централно място до „Под игото” на дядо Вазов са историческите романи на Стоян Загорчинов, Фани Попова-Мутафова, Генчо Стоев - най-значимите наши писатели, с крупен принос в историческата романистика. Тук е и „Дъщерята на Калояна” с дарствения автограф на Фани Попова, който получих на срещата ми с нея на 6 септември 1962 година. За голямата писателка поетът Кирил Христов, така пестелив на похвали, е казал през 1938 година: „За мен Фани Попова-Мутафова е един от най-светлите върхове на българския дух”.

За самовзискателния човек е много трудно да бъде доволен от себе си.

Здравето е това, което всеки иска да запази до края на дните си, но за което полага най-малко грижи.

Мисълта за старостта ни притеснява повече от мисълта дали ще доживеем до нея.

Честният, талантливият, неподкупният български писател винаги е служил на своя народ, на неговото духовно извисяване. Да не споменавам конкретни имена, те са достатъчно известни. И днес подобен вид писатели служат на България. Те не се продават за пари, както за съжаление се получи с някои автори; не нападат злостно своите колеги; не коленичат пред богати спонсори; не се стремят да изличат от съзнанието ни това, в което са вярвали и за което се писали, и което сега безцеремонно отричат; не хленчат и не проклинат своята родина… Тези достойни граждани и творци не се делят от народа си, страдат с неговите страдания, живеят в лишения и недоимък като него. Те не хвърлят кал по гениалния Ботев, както някои го сториха, не анатемосват светлия юноша Смирненски, не ровят с мръсни ръце и души в мъченическите кости на Вапцаров… За окайване е съдбата на предателите, на подлизурките и нагаждачите, на търгашите с безсмъртното българско слово. За такива неспокойният литературен критик Иван Спасов писа след промените у нас през 1989 година: „Политическият обрат подложи на изпитание характера на мнозина интелектуалци. Някои се превърнаха в нравствени парцали - станаха ренегати, безличници, мижитурки, послушни чиновници на властта. Като гледам парада на влечугите, изпитвам гордост, че съм таран за убежденията и принципите си. “

Литературата представлява сложен процес, върху който влияят обществената и социалната среда, политическият климат… Влияят и различните исторически и културни етапи, през които е преминала държавата. От сериозно значение е творческата енергия у народа и, което е изключително съществено, личността на писателя. Тъй като той е рожба на своето време, разбираме защо най-значителните литературни творби се създават при условията на висока обществена активност, която влияе върху настроенията на хората. Едни успяват в своите начинания, а други предпочитат пасивното съзерцание… Както се изменя животът, така се изменя и развива литературата. Сещам се как някога се бе изразил видният литературен критик Владимир Василев, създателят на авторитетното списание „Златорог”: „Литературата ни не е там, гдето бе и гдето мислят, че е останала. Тя постоянно се придвижва напред. И в по-бърз темп отпреди. Всеки ден има своя знак”.

Дали е вярно твърдението на някои древни философи, че геният се среща само в изкуството?

Има една истина, която мнозина посредствени стихотворци няма да приемат, а тя е, че не всеки, който пише стихове, е поет.

Някога бях прочел мисъл, която запомних: Има два вида романи. Едните ни карат да забравим своя живот, а другите - да го разберем.

Всеки човек е надарен с една полезна привилегия - да забравя.

Критиката разделя поетите на традиционалисти и новатори, на градски и селски, подрежда ги в картотеките на различни поколения, но изпуска сякаш най-главното - че има два вида поети: добри и лоши.

Големият френски поет Стефан Маларме, един от основоположниците на символизма, казва: „Светът е създаден, за да бъде преработен в книга”.

Истината изисква жертви, но това съвсем не означава, че трябва да се отказваме от нея.

„Народ, който избира корумпирани, самозванци, крадци и предатели, не е жертва! Съучастник е!” Джордж Оруел

Отчаяни от живота, в който сме натикани, понякога ни минава мисълта, че от две злини българинът избира и двете.

Планината ме научи да разбирам себе си. В зелената тишина на гората да чувам гласа на сърцето си и да се опитвам да отгатна какво ми трябва, за да бъда. Какво друго, освен ей това слънце, което ме кара да разкопчая дрехата на тягостните мисли и да остана свободен? Свободен като вятъра, като дивите планински цветя и билки, като бистрия воден поток, като високите борове… Свободен, за да забравя обидите на недостойните, кариеризма на некадърните, верността на неверниците… Тук, в планината, са по-истински моите думи, защитени от клоните на дърветата, току-що приели причастието на утринната роса… Тревицата блести, мравките се движат насам-натам, а едно птиче, мъничко като трохичка, ми говори нещо на своя език. Всичко това е планината. И аз вървя - стъпка след стъпка, дъх след дъх - неотдъхно, пречистващо…

Много лесно може да се провали този, който е прекалено доволен от себе си.

Нямам спомен от бъдещето. Още съм в него.

Ние, българите, понякога имаме доста къса памет за личности и събития от нашата по-далечна и по-близка история. Оставяме много от тях да изтлеят, затрупани от наноса на годините, а това води до сериозно обществено и интелектуално обедняване. Надявам се, въпреки всичко, да съумеем да коригираме подобно нежелателно явление. Тогава ще се види истинската стойност на забравеното или отреченото. И съвсем заслужено ще заживеят своя нов живот много забележителни българи, без чието дело бихме били по-непълноценни като народ.

У Андре Мороа срещнах следните редове: „Народите се изкачват като хората през живота си по стръмен път, с пропасти от двете страни, пред които не им е позволено да починат. Всеки миг е заминаване, всеки ден - борба. Животът е игра, от която никой не може да се оттегли, отнасяйки печалбите си”.

Михаил Кремен, авторът на „Романът на Яворов”, е братовчед на баща ми. При всяко гостуване в неговия дом, сред много интересните разговори винаги изпъкваше името на големия поет. Кремен разказваше колко любезен с хората е бил неговият сърдечен приятел, как се е отнасял с еднаква учтивост към всички - от разсилния и пощенския раздавач, до най-видни хора на изкуството… „Никога няма да забравя очите му - поклащаше глава възрастният писател. - Те бяха леко изпъкнали, а бялото в тях - почти жълто”. Станеше ли дума за Лора, Кремен с възхита говореше за нейната красота и интелигентност. „Яворов се гордееше с нея, но истински я оцени едва след смъртта й” - и сега сякаш чувам треперливия му малко напевен глас. Беше убеден, че ако останел жив, Яворов щял да й посвети цяла стихосбирка със заглавие „Некролози”. След като се явява пиесата „В полите на Витоша”, доста хора я подлагат на язвителна критика, някои отрицатели пишат, че Яворов няма елементарни познания по теория на драмата, че пиесата е скучна, безполезно претрупана с излишни сцени и явления, че героите не са живи хора, обрисувани са книжно и бледо. Бях изненадан, когато прочетох, че сред отрицателите е и Боян Пенев. В своя дневник с дата 8 септември 1911 година, той е записал: „У него има твърде много безхарактерност, както и у неговия герой Христофоров твърде много лицемерие, неискреност, поза, декламация. Особено в отношенията си към други е фалшив, той не е способен да обикне другиго (жена или мъж) до себеотрицание и саможертва!” Чудя се какво е това. Завист ли някаква, лична неприязън ли, някакво пренебрежително незачитане ли, някакво високомерие ли? И защо? Непростимо е да се правиш, че нямаш сетива за една личност, която е оголвала душата си до крайност и е била така жестоко уязвима и така лесно ранима. Та Яворов ли не е бил способен на истинска обич и на истинска саможертва? Не искам да обвинявам именития литературен критик и естет, достатъчно го ценя, но ми е болно, че и такива хора като него са вгорчавали все по-трудните дни на великия поет. В отговор на всички злословия младият 28-годишен Кремен отпечатва през 1912 година своята забележителна студия „В полите на Витоша и нейните критици”, в която оборва с конкретни факти несъстоятелните твърдения на Пенев, че Яворов няма качества на драматург, че работи без предварително обмислен план, че проявява слабост към журнализъм… Кремен задълбочено и компетентно показва Христофоров в светлина, напълно противоположна на тази, в която непременно иска да го постави Боян Пенев. Оборва и твърденията на Боян Пенев при тълкуване образа на Мила. „Неговото заблуждение - пише Кремен - е вече едно тъмно стъкло пред очите му. Тук той взема бялото за черно, лицето са опъко, а известни неща съвсем на вижда…”. За качествата на студията на Кремен много добре говори едно писмо на Лора, изпратено от Париж: „Етюдът на Кремен ме много приятно изненада. Струва ми се, че тълкуването на героите от „В полите на Витоша” е отлично, единствено досега.”

Ако един творец, създавайки картина, скулптура или роман започне да мисли за пари, той загубва чувството за красота.

Колко много качества са нужни, за да може човек да открие себе си.

Голямото творчество е закрила за своя автор.

Какъв сън! Трудно ми е да разбера къде съм. Отивам ли някъде или се връщам отникъде. Мълчат дървета, неми от тъга. Уморена луна осветява далечен църковен кръст. Нищо друго. Трябва да се събудя, за да намеря себе си. Дали ще мога?