ЧЕСТИТА БАБА МАРТА!

Евелина Ламбрева Йекер

Скачам в таксито и механично закопчавам предпазния си колан. Още като се събудих тази сутрин, усетих, че дежурството няма да е спокойно. С годините интуицията ми вече се е изострила до краен предел, зная, че напълно мога да й се доверя. Затова никак не се изненадах, че още в осем часа ми позвъниха спешно от полицията. Някаква млада жена се била качила на прозореца на жилището си и крещяла, че ще скочи от четвъртия етаж. Живеела от години сама, нямала близки. Съседите й я описвали като тиха и учтива, но никой не знаел подробности за нея.
- Накъде да карам, госпожо? - сепва ме любезният глас на шофьора. Той дори не ме поглежда, зает е да обръща колата, зад която две деца вървят и се замерят със снежни топки на път за училище.
- Квартал „Митендорф”, улица „Розенек”, номер 11. - изстрелвам аз, прочитайки високо и отчетливо адреса от тефтера, който по време на дежурство винаги е в ръцете ми, заедно със служебния мобилен телефон.
- Трудна работа - казва човекът и поклаща глава, сякаш го карам да ме вози на оня свят.
- Трудна ли? Че защо? Нали имате джипиес? - недоумявам аз. Досега не ми се е случвало таксиметров шофьор да не може да намери посочения адрес.
Аз не карам кола и когато съм дежурна се придвижвам до мястото на повикване с такси. Така правя от години насам, не си спомням някога да е имало проблем, даже през нощта.
- Имам джипиес, да, но не е там работата - отвръща мъжът и заковава спирачки пред светналия в червено светофар. От спрелия на спирката градски автобус на пешеходната пътека се изсипва цял рояк ученици, преминава човек в ролатор, най-накрая пристъпва възрастен мъж с две колита, които е извел на сутрешна разходка. - Тъкмо идвам от този адрес, преди вас трябваше да откарам една възрастна жена до старческия дом, той се намира на „Розенек” 13. - покашля се шофьорът, барабанейки с пръсти върху коженото кормило.
- Да, там отиваме и ние, само че на номер 11. Защо тогава да е трудна работа? - поглеждам го аз и се мъча да прочета отговора от замисленото му, издаващо умора лице. Мъжът, отдавна прехвърлил петдесетте, е гладко избръснат, възпълен, с къси пръсти и оплешивяло теме, което се старае да прикрие под зеленикава бейзболна шапка. Шапката му, в тон с резедавото ватено яке, му придава малко по-младежки вид, и той сигурно го знае.
- Районът около старческия дом е отцепен от полицията чак до трамвайната спирка, нещо се е случило там наоколо, имаше и кола на спасителната служба, и една пожарна кола… - обяснява ми шофьорът.
- Зная, господине, затова ме викат там и мен, днес съм дежурна на разположение като спешен психиатър.
- Някаква беля ли е станала? - поглежда ме любопитно човекът със сивите си кротки очи.
- Съжалявам, нямам право да ви кажа, това е служебна тайна. - отвръщам сконфузено и започвам да зяпам през прозореца, за да избегна още неудобни въпроси. По акцентът на немския му личи, че е чужденец, който, също като мен идва най-вероятно някъде от Балканите.
- Хората вече съвсем не издържат на натиска - казва сякаш на себе си мъжът. - Миналата година и аз се разболях от депресия, всеки ден се чудех как да се самоубия. Работя нощем в една печатница, напоследък - все повече съкращения, и работата - все по-несигурна. Изискванията растат, всичко трябва да се върши все по-бързо, закъде е хукнал този свят, и аз не знам. Денем спях, нощем работех, и така с години, имам да издържам дъщеря, жена ми почина. Най- накрая се сринах. Приеха ме в болница. Като се излекувах от депресията започнах да карам през деня по няколко часа такси, ей така, за да излизам навън и да се срещам с хора. Вие сигурно имате много работа сега в тази криза?
- Да - казвам - така е. Нашата работа става все повече. А на държавата вече не й достигат психиатри, затова трябва да ги внася от чужбина.
- Жилище на кредит, кола на лизинг, натиск на работата, натиск да изплащаш, стрес отвсякъде. Един по един хората се разболяват и превъртат.
- Никъде не е лесно. - повдигам рамене.
- Не е така - поклаща глава мъжът. - Нали гледам баща ми. На старини отиде да живее в едно село до Белград, иначе сме от града, от Белград, сърби сме. Продаде къщата и отиде на село. Има си лозе, произвежда си сам и виното, и ракията, гледа си животни, и е доволен. Досега не се е налагало да му дам един франк - оправя се сам, не е опирал до помощ от мен. След няколко години се пенсионирам и се прибирам, само да завърши дъщеря ми. Там - на село. Тук не може да свикне всеки.
- От колко години живеете в Швейцария?
- От близо тридесет години. - въздъхва шофьорът. - От близо тридесет години е все едно и също: работиш, ядеш, спиш, пак работиш, не смееш да се отпуснеш, чакаш отпуската да се прибереш. Живееш само през отпуските. Те са единствените празници.
- Но нали ние тук всичко си имаме? Вярно е, че няма много празници, ама човекът май така е устроен да иска все онова, което няма. - прекъсвам го аз.
- И какво си имаме? Като погледнеш - почти нищо не е твое. Всичко е на банките. Като не можеш да си плащаш вноските, изгаряш.
- Да, но пък като си на работа, можеш да си позволиш много неща, които хората в други държави даже и не могат да сънуват. - прекъсвам го отново. - Е, няма как, така е вече навсякъде - имаш пари - нямаш време, имаш време - нямаш пари.
- А животът? Къде тогава остава животът като за него няма време? - погледът му е спрял неподвижно върху хладилната камера на камиона пред нас. - Замразен в един ей такъв хладилник да чака да му изтече срока на годност и да го изхвърлят един ден, така ли? - казва иронично мъжът. - От друго тесто сме ние… Не можем без раздумки, без веселие, без празници. Тук хората живеят само за себе си, така са научени. Не е за всеки такъв живот. Само да съм здрав да се прибера, друго не искам. Ще си гледам и аз лозенце, ще си произвеждам и месото, и зеленчуците, и виното, и ще си бъда свободен - усмихва се на себе си човекът, сякаш съвсем забравил за мен.

Малко преди да влезем в квартал „Митендорф” попадаме в задръстване. Тук по това време често стават задръствания. От много месеци насам пътят е в строеж. Сега на всичкото отгоре е аварирал и някакъв микробус. Поглеждам часовника си. Като тръгвах казах на полицаите, че след около четиридесет минути ще бъда на посочения адрес. Вече е минал половин час. Колоната от коли не помръдва. Макар че сме близо до улица „Розенек”, помолвам шофьора да избере друг път до нея, не искам да закъснявам, а ако не потеглим веднага, вече наистина ще закъснея. Той кима разбиращо с глава, прави маневра, навлича си гнева на чакащите след нас, които натискат ядовито клаксоните, и след като успява да се измъкне от колоната без да блъсне нито една кола, тръгва по един обиколен път, който пък е осеян със светофари. От пет светофара улучваме три на червено.
- Дъщеря ми догодина завършва икономика, - продължава да разказва мъжът - тя е родена в Цюрих. Като се върна в Сърбия, ще остане съвсем сама тук. Ама така иска, тук била свикнала. Отгледах я сам, от четиринадесетгодишна, откак почина майка й. Но не й се идва с мен в Белград даже през ваканциите, все насила я карах като беше по-малка. Чуждо й било там, нямала приятели. Така е… Както навремето аз оставих баща си, така ще направи и тя с мен.
- Май вече пристигаме - казвам аз и му кимвам с глава към тълпата любопитни хора, събрала се в двора на старческия дом, а наблизо наистина са спрени полицейски коли, линейка и пожарна. - Може ли да ми напишете фактура?
- Веднага, госпожо. Коя дата сме днес?
- Първи март - отвръщам. - При нас в България на днешния ден хората се поздравяват с „Честита Баба Марта” и си подаряват едни на други мартеници. Чувал ли сте за мартеници? Знаете ли какво е мартеница? - го питам, докато ми пише фактурата.
- Зная, как да не зная. И ние празнуваме Баба Марта. И ние се поздравяваме с мартеници на първи март. Вие православна ли сте?
- Да - кимам аз и му се усмихвам.
Докато бъркам в чантата си за портмонето се сещам, че в нея имам поне няколко мартеници, които кацнаха една след друга в пощенската ми кутия през последните дни от България. Изваждам едно целофанено пликче с Пижо и Пенда. Колата спира на тролейната спирка. На нея, въоръжени с чадъри, чакат мъж и жена на преклонна възраст. Двамата отправят любопитни погледи към таксито. Плащам на шофьора, а той поема парите и бързо изскача от колата, за да ми държи вратата, докато слизам с двете си чанти.
- Е, тогава, - посягам към ревера му и забождам с безопасната карфичка Пижо и Пенда, докато се сбогуваме пред таксито - честита Баба Марта!
- Хвала, сестра! - отвръща ми мъжът засмян и ми стисва ръката за сбогуване. Очите му са зачервени и влажни.
Зад блесналите под яркото слънце стъкла на колата, лицето му ми заприличва на голяма пухкава мартеница, която потегля отново из града, за да не бъде на този ден сама.

- Право казват някои хора, че вече май чужденците са най-добрите швейцарци. Гледай ги тези двамата, уж чужденци, а жената окачи на таксиметровия шофьор амулет със швейцарското знаме под формата на червена и бяла фигура. Такова нещо не бях виждала досега! - коментира, поклащайки глава възрастната дама.
- Да, да, истински швейцарски патриоти! - смее се старият господин и потропва с чадъра си по паважа.

Хуквам към „Розенек” 11. Дано госпожа Т. С. да не е скочила вече от прозореца, докато чакахме в задръстването. Лъскавите сгради от двете страни на улицата мълчат дискретно. От няколко пилона на балконите им се поклащат величествено швейцарски знамена. Днес всички те са се превърнали в мартеници.