24 ЧАСА СПЕШНО ДЕЖУРСТВО

Евелина Ламбрева Йекер

Йост Мервайн се събуди тази нощ в три и излезе на терасата да пуши цигара. В ясната нощ небето над него се мъдреше като кротък сиво-син полог от тежко кадифе, в който диамантената луна мътеше смирено своите едри диамантени яйца, звездите. Не, сиво-син не беше най-точният цвят на този спокоен полог, който тук-там разкъсани облаци с разтворени усти на зъбати акули дебнеха да погълнат, стига само луната да мръднеше малко. Пологът беше по-скоро морскосин, или пък синьо-черен, или пък турскосиньо-черен… Не, не, май най-точното му описание беше уютно- дълбоко-син. Или такъв искаше да го види Йост Мервайн, защото беше решил точно след двадесет и четири часа да полети към небето. Да се превърне в едно такова диамантено яйце на квачката луна, да свети за радост на хората и да ги хвърля в мечтания. Тук, на земята, какво? Цял живот Йост Мервайн се беше чувствал като запъртък, живееше като запъртък и ако не строшеше навреме черупката на живота си, щеше да си умре като запъртък, да се вмирише в малкия си апартамент, защото иначе нямаше как някой да разбере, че беше умрял. А ако се шмугнеше в уютния небесен полог, може би там щеше да получи нов шанс, може би най-после щеше да се излюпи я в някоя нова планета, я в ангел, я в херувимче, в дявол или пък в караконджул, все едно в какво, но той трябваше да получи шанс да се излюпи, животът на запъртък окончателно му беше омръзнал.
Погледна отново към небето. Сега то му се стори с цвят на искрящ мастилен сатен, също като роклята на първата му ученическа му любов Мара, с която се беше издокарала за тридесетгодишната среща на випуска. За последната среща на випуска, миналата неделя. На нея дойдоха само двадесетина души. Докато се събираха на площада пред Палеонтологическия музей, Мара, в дълга мастилена рокля, свиреше на саксофон. Помниш ли, Мара, помниш ли как в осми клас ми разкопча ципа на панталона и на двамата ни беше за първи път, питаха я очите му, докато седеше после срещу нея във файтона на път за ресторанта. Но очите на Мара ги нямаше на лицето й, и смехът й го нямаше никакъв. Жената срещу него беше някаква непозната Не-Мара, взела назаем от истинската само името й, за да се представи тази вечер тук със саксофона и с мастилената си рокля. Макар че мърдаше устни и разговаряше с останалите във файтона, гласът на Мара-Не-Мара съвсем не се чуваше, а вместо него от време на време изцвилваше единият кон. Другият пръхтеше непрекъснато. Май не беше никак лесно да си файтонджийски кон, да разкарваш разни самотни сърца насам-натам. Те, самотните сърца, наистина са най-тежките пътници, пълни са до пръсване с вкаменелости от миналото. Със също такива вкаменелости от мъртви времена като праисторическите твари, амонитите, разните му там охлюви и други черупчести животни, каквито разгледаха преди малко в Палеонтологическия музей, преди да потеглят с файтоните към ресторанта.
Та, Мара, неговата Мара, не присъстваше на срещата. Тя беше някъде съвсем другаде. Сигурно имаше толкова много неща и толкова много места, където можеше да реши да бъде - в адвокатската си кантора например или при мъжа си и децата, на музикалната сцена, при лъскавия си саксофон… А той, четиридесет и осем годишният Йост Мервайн, какво имаше? Само пари. Много пари и орисията, че на него, откакто бе станал наследствен милионер, нищо интересно не му се случваше. Сякаш от новия му живот на единствен жив следовник на два богати рода интересните неща съвсем скоро си тръгнаха. Хукнаха като клошари, прогонени от хайка полицаи. Парите не миришели, казват хората, миришат и още как, казваше си Йост Мервайн, ето ме мен - жив, вонящ запъртък. Последното интересно нещо, което му се случи, беше, когато го уволниха като журналист от Големия вестник „Дневен журнал”. В началото на иракската война беше писал лошо за Буш, а тогава за Джордж Дабълю Буш трябваше да се пише или нищо, или само хубаво. Началникът му се уплаши, смъмри го, че погрешно разбира свободата на словото, и му подписа заповедта за уволнение на часа, в който му върна статията. Колегите му веднага се отдръпнаха от него, а Йост Мервайн заживя в малкото си жилище и започна да пише разни безобидни, политически коректни статийки за местните вестници, колкото да напомня, че още го има. Но хората го забравиха бързо. Тяхната памет свършва дотам, докъдето се простират страниците на Големите вестници.
Йост Мервайн изпуши и последната цигара от кутията си. Квачката над него започна да скрива едно по едно диамантените си яйца, докато най-после потегли нанякъде и тя, понесла под мишница полога. А той влачеше в утринната дрезгавина прашните си дипли, както Мара миналата неделя призори дългата си мастилена рокля.
Йост Мервайн погледна часовника си. Беше станало шест и половина. Даваше си още точно двадесет и четири часа живот на запъртък. После щеше да си обере крушите веднъж завинаги от този свят. Щеше да даде газ с колата си и… право в езерото. Най-накрая Големите вестници щяха пак да го забележат. Вече виждаше префърцунените заглавия на първите им страници „Йост Мервайн - трагично самоубийство или злополука?”, „Милионерът журналист Йост Мервайн, самоубийство-баланс?”, вече виждаше и себе си да се усмихва като искрящо диамантено яйце в спокойния мастилен полог на луната в очакване да се излюпи някъде в някое кътче на вселената, колкото се можеше по-далеч от Земята.
Но първо му се искаше, преди да изфиряса, да направи още нещо на този свят, нещо, което не беше правил никога досега. Например да открадне. Защото, като се замислеше, май всичко друго вече беше вършил. Искаше му се, преди да умре, да узнае как се чувства човек с нещо откраднато в джоба си. Излезе на улицата и тръгна пеша към центъра. Тъкмо завиваше покрай кварталната църква, когато от нея се разнесе величествената мелодия на органа. Йост Мервайн спря по средата на улицата и се заслуша. Органистът се подготвяше за сутрешното богослужение. Погледна към небето и го обзе такова умиление, че реши да поздрави умрелите си роднини. Добро утро, мили мои, наспахте ли се? Утре сутринта ще закусваме заедно, запазете ми място на вашата трапеза, помаха той към изгрева, а едно момче, което се бе засилило с колелото си към училище, едва не го блъсна. Йост Мервайн заслиза с бодра крачка надолу към града.
„Купи си бонбони Карамел Лама и спечели истинска лама!”, прочете той рекламата на големия билборд срещу кръстовището. От нея се усмихваше гордо една наистина симпатична кафява рунтава лама с бяла муцуна и дълъг врат, на който се кипреше бяла папийонка. Защо не? Йост Мервайн се спря на будката. Купи си пакетче „Карамел Лама”, кутия цигари и плик за писмо, после седна на пейката на спирката. Докато чакаше тролея, изтърка с монета лъскавата покривка на кода върху прилежащото листче, а на гърба му написа: „Ако спечели този номер, моля подарете моята лама на някое селско семейство в Източна Европа”. Надписа плика и го пусна в близката пощенска кутия за участие в томболата. Не че не можеше да си купи и лама, стига да пожелаеше, можеше да си купи абсолютно всичко, само че купуването отдавна вече не беше събитие за Йост Мервайн.
Долу, на центъра, градът отваряше едно по едно очи. Магазините вдигаха кепенци, сервитьорите изнасяха пред бистрата маси и столове, забърсваха ги чевръсто и поздравяваха първите си клиенти, санитарните коли пъплеха нагоре-надолу с огромните си кръгли четки, а след тях, за да посрещнат свежи новия ден, улиците светваха влажни и чисти. Йост Мервайн реши да изпие едно кафе в кафенето до дървения мост. Наближаваше осем часът, а почти всички маси навън бяха вече заети. Все пак откри една, която му хареса, макар че на нея духаше откъм реката. Седна, запали цигара и си поръча двойно еспресо. Докато чакаше да му донесат поръчката, на съседната маса се настани с гръб към него някакъв мъж и закачи на стола компютърната си чанта. Йост Мервайн, който твърдо беше решил днес да открадне нещо, се извърна леко към чантата. От страничния й джоб стърчаха два мобилни телефона. Без да се замисля много, протегна незабелязано ръка и с два пръста изтегли единия. Пъхна го в джоба си. Не дочака еспресото си, стана и офейка от уличното бистро. Обходи пеш целия град, направи си обиколка с кораб по езерото, обядва за последно в любимата си кръчма “Дивакът”, след което реши също за последно да дремне след обед.
Тъкмо влезе вкъщи, когато от джоба му зазвуча маршът „Радецки”. Ето как се чувства човек, когато открадне нещо - краде и веднага забравя за него, сети се изведнъж Йост Мервайн и извади чуждия джиесем. Първо се поколеба дали да се обади, но телефонът звънеше толкова настойчиво, че най-накрая реши да го вдигне. Мервайн, представи се той. Гербер, домашен лекар, отвърна мъжки глас и попита - колега Мерай, вие сте днес дежурният спешен психиатър на града, нали? Оха, каза си Йост Мервайн, сега вече я наредихме, откраднал съм май мобилния телефон на дежурния психиатър. Изглежда, че има такъв психиатър в града, с име, подобно на моето, Мерай. Стана му толкова забавно, като си се представи в ролята на психиатър, че бързо овладя смущението си и отвърна - да, да, аз съм дежурен днес. Вижте, колега, обаждам ви се за специализиран съвет, продължи домашният лекар, една старица от старческия дом, който обслужвам, е застанала с нож на входа на дома и прави движения все едно, че реже на някого шията, напълно безмълвна, не буйства. Имам ли при това положение право да я настаня на принудително лечение в психиатричната клиника? Не, нямате, отвърна, без да се колебае Йост Мервайн, който открай време беше върл противник на цялата психиатрия, как така ще посягате на личната свобода на жената? Но не смятате ли, че е опасна за околните, че може да посегне на някого с ножа, изуми се доктор Гербер. Като посегне, обадете ми се пак, каза Йост Мервайн и замълча. Ами добре тогава, на ваша отговорност, смотолеви домашният лекар и затвори телефона.
Кой знае какво още имаше да чуе до утре сутринта! Йост Мервайн, който вече се беше разсънил напълно, извади една бира от хладилника и седна пред телевизора. Как ли изглеждаше този доктор Мерай? Сигурно беше някакъв флегматичен непукист, иначе досега да беше забелязал, че му го няма служебния джиесем. След малко маршът „Радецки” отново се разнесе из стаята. Мервайн, каза Йост в очакване да чуе отсреща най-после доктор Мерай да му каже, че е намерил случайно изпадналия от чантата му мобилен телефон и да се уговори с него къде и кога до му го върне. Но вместо него чу маниерен женски глас - Алоооу, със спешния психиатър ли говоря? Мда… ?, отговори също тъй маниерно Йост Мервайн. Цимерман ми е името, от координационния център на „Подай ръка”. Докторе, една наша стара познайница тази вечер нещо не може да се успокои, не успяваме да я утешим, бихте ли поговорили с нея? Да, да, ама разбира се, свържете ме, рече Йост Мервайн и координаторката му прехвърли линията. Ало, обади се той. Мълчание. Ало, повтори пак след малко. Тежко дишане и отново мълчание от отсрещната страна. Ало, има ли някой на телефона, или да затварям? Има някой, разбира се, проточи се бавно хладен женски глас, аз съм, Саманта Фокс. Значи така, Саманта Фокс. Какво има, госпожо Фокс? Мълчание. Тук ли сте още, госпожо Фокс? Тук съм… Той… пак е идвал, прошепна в телефона жената. Кой, попита Йост Мервайн. Как така кой, всички знаят кой! Ама каква роля ми играете сега на несведущ по въпроса, докторе? И вие знаете кой, само че сега се правите на две и половина. И какво е направил „той”, рече съзаклятнически Йост Мервайн, който вече наистина се чувстваше като участник в някакъв нелеп театър. Какво е направил ли? Ами нищо ново, пак е влязъл нощес през комина в стаята ми. Срязал е дръжките на дамската ми чанта, а после се е промъкнал в телевизионния екран да чете вечерните новини. И защо му е да ви среже дръжките на чантата? Ами за да ме дразни, много ясно защо. И да ми се присмива… Има ме за глупачка… Но никога не ми се показва, само ми оставя знаци, по които да забележа, че може да влиза в дома ми, когато си поиска. Всеки месец сменям брави и ключове, но той все успява да се промъкне през ключалките. Разхвърля ми чекмеджетата, нищо не мога да намеря вече в тях, крие ми чехлите, вестника, очилата. Днес обаче направи нещо, което никога не беше правил. Пуснал ми през някои пролуки, които не бях забелязвала досега вкъщи, някакъв много приятно миришещ газ, от който се възбудих сексуално и даже ми се прииска да мастурбирам. Сега ме е страх, че тази вечер като свършат последните новини, пак ще дойде, ще ме упои и ще ме обладае, без да усетя. Но кой е той, госпожо Фокс, аз познавам ли го? Познавате го разбира се, как да не го познавате, нали гледате новини? Говорителят Ули Борер. Настина го познавам, почеса се зад ухото Йост Мервайн и добави - беше ми шеф едно време. Ето виждате ли? Нали ви казах, че играете някаква странна роля тази вечер. Хайде сега да свалим маските и да ми кажете какво да правя и как да се отърва от него. Трудна работа, размисли на глас Йост Мервайн, но можем да измислим нещо. Какво, оживи се гласът на жената. Прелъстете го в мислите си, доставете си оргазъм с неговия образ, а после го зарежете. Кажете му, че не е никакъв любовник и затова не заслужава повече вниманието ви. Но ще спре ли да идва у дома, попита озадачено жената. Като усети, че не ви пука за него, ще му стане безинтересно. Дръжте се на положение. А посмее ли пък да ви се покаже, кажете му много поздрави от мен, той си знае защо му ги пращам. Хммм, значи трябва да го унижа, разбирам… да, прав сте, унизените хора стават боязливи, прозя се жената. Ами тогава да отивам да си лягам. Лека нощ, госпожо Фокс, пожела й Йост Мервайн и прекрати разговора. Гле-дай-го ти Ули Борер, не спира да тормози хората дори от екрана, наздраве, Ули, разхили се той и си наля един пръст уиски.
Маршът „Радецки” отново го изтръгна от съзерцанието му. Виникер, спешен център „Детелина”, здравейте, докторе, чу Йост Мервайн от другата страна на линията. Без да дочака отговор, възбуденият женски глас продължи: свързвам ви с пациент, който звучи много уплашено. Нещо изпука и преди Йост Мервайн да отвори уста, разтреперан мъжки глас изля в ухото му цял порой от въпроси и обяснения. Но защо да говоря с вас? Вие какво можете да направите? Вие сте психиатър, а на мен ми трябва полиция. Не зная защо ме свързват с вас, аз поисках да говоря с полицията, вие можете ли да прехвърлите обаждането на полицията? Чакайте, кажете ми първо какво е станало, прекъсна го Йост Мервайн. Как така какво е станало? У дома настъпва в момента някаква пълна катастрофа, природен катаклизъм някакъв, отвсякъде прииждат коне… Коне ли? Какви коне, прекъсна го отново Йост Мервайн. И аз не зная, продължи човекът. Имах гости тази вечер. Пихме вино и играхме карти до среднощ. После излязох да изпратя гостите си. Връщам се в хола и какво да видя - под масата се свили три кафяви коня. Седят си кротко и примляскват. Е, влезли са през отворената врата, докато изпращах навън приятелите, рекох си, щом са кротки, нека си седят там, не ми пречат. Запътих се към дивана да си допия виното, а на него легнала една кафява кобила, в краката й три понита. Взех си чашата и тръгнах към кухнята. И там коне, и по коридора коне, и във всички стаи. А пък по етажерките - понита. Чак на полилеите се качили и аха да полетят с главите надолу. Сега я втасах, каза си Йост Мервайн, но не съжали нито за миг, че бе влязъл в играта с откраднатия джиесем. Нали тези бяха последните двадесет и четири часа от живота му, нямаше какво да загуби, а дали щеше да стори някакъв гаф, за който утре пресата щеше да гръмне, нямаше значение, него вече нали нямаше да го има. Отворих външната врата и взех да ги напъждам, за мен вече няма никъде място в жилището ми, не спираше възбуден мъжът. Но вместо да излязат тези, дето са вътре, през отворената врата започнаха да нахлуват нови и нови коне. Как така се побират всички в тристайното ми жилище, не зная. Но едно е ясно, конете са в беда, иначе защо ще дойдат у дома? Трябва да ги спасим веднага, господин докторе, пратете полиция у дома. Наистина трябва да спасим конете, господине, затова ще ви изпратя полиция и линейка, кажете ми адреса си, изтърси като насън Йост Мервайн и започна да записва адреса. Докато полицията се оправя с конете обаче, вие тръгнете с линейката за болницата. Трябва да ви се направят спешни изследвания за отравяне на кръвта. Но конете не са отровни животни, защо да ходя в болницата, опъна се мъжът. Ами че нали не знаем откъде са дошли тези коне у вас, може да са отровени от някоя терористична атака, нали? Антракс, ужасено извика мъжът. Ето, виждате ли, трябва колегите да ви изследват за антракс например, а за това трябва да идете до болницата. Май наистина ще трябва да ида… и ще отида, да, ще отида. Хайде да не губим време, сега ще се обадя веднага на полицията и на линейката, а вие стойте и ги чакайте у вас. Благодаря ви, докторе, ще ги чакам, каза мъжът и затвори телефона. Горкичкият, поклати глава Йост Мервайн, май му е дошло в повече виното. После се усмихна на себе си - нали неговото име, Мервайн, означаваше „повече вино”. Сигурно и на предците му се бяха привиждали коне или разни други животни, щом им е идвало в повечко винцето, иначе откъде ще се вземе такава фамилия?

Тъкмо вече задрямваше, когато пак го стресна електронната мелодия от присвяткващия джиесем, който заподскача върху стъклената масичка. Мервайн, представи се с убедителен глас Йост Мервайн. Добър вечер, докторе, на телефона е Мурер, Градско полицейско управление, изрече гърлен мъжки глас. При нас е една жена, която твърди, че е намерила в спалнята си четири детски трупчета, смята, че тя ги е убила. Проверихме ситуацията на място, при огледа на апартамента не намерихме никакви трупчета. Тя настоя да я отведем със себе си и да я затворим в арестантската килия. Бихте ли дошли в управлението да поговорите с нея? Не може да се успокои и твърди, че била убийца. Идвам. Какъв беше адреса на управлението, покашля се доста притеснен Йост Мервайн и потърси из джоба си ключовете за колата.
Още като влезе в Главното управление, чу някъде изпод земята женски крясъци. Убийца, убийца, аз съм убийца, не ме пускайте оттук. Един от дежурните полицаи го поздрави, надяна гумени ръкавици и му посочи да го последва надолу по стълбището към мазето. Колкото повече се приближаваха към килията, толкова по-познат започваше да се струва женският глас на Йост Мервайн. Полицаят отключи тежката метална врата и му направи знак да влезе. Йост Мервайн застина на прага. На стола до малката масичка седеше Мара. Онази, неговата Мара с пискливия глас и големите сини очи, в които открай време всяка сутрин се оглеждаше небето. Д-р Марай е дошъл да разговаря с вас, госпожо Пфистер, каза полицаят и се обърна към Йост - мислите ли, че мога да ви оставя сам с нея, докторе? Да, разбира се, по-добре е да говоря насаме с госпожа Пфистер, отвърна Йост Мервайн и полицаят се отдалечи.
Мара Пфистер, какво е станало, защо си тук, опитваше се да срещне погледа й той. Аз вас откъде ви познавам, изгледа го, сякаш излязла за момент от вцепенението си Мара, но без да дочака отговор, сведе надолу очи и продължи - искам да умра, аз съм убийца. И аз искам да умра, макар че не съм убиец, каза си Йост Мервайн. Кого си убила, попита я той. Четири, точно четири свои дечица, разхълца се Мара, много, много отдавна… Знаех само, че един ден ще намеря отново трупчетата им, колкото и добре да ги бях скрила. Така и стана, тази вечер някой ги беше открил, беше ги подхвърлил в спалнята ми. Но мъжът ти, децата ти, къде са? Всеки по своя път, аз отдавна живея съвсем сама, въздъхна Мара. Помниш ли ме Мара, аз съм Йост, Йост Мервайн, бяхме дълги години съученици, всъщност до края на гимназията. Видяхме се отново миналата неделя на срещата на випуска. Значи ти си открил трупчетата и си ги подхвърли в спалнята ми, нали? Само с теб съм имала четири дечица, с никой друг, знаеш ли? Да знам ли, че откъде да знам, зачуди се Йост Мервайн. Два пъти бях бременна от теб, и двата пъти с близначета. И имена им бях дала на всички: Кати, Бети, Еди и Сами. Носех ги под сърцето си през цялото време, докато ти ме заряза заради Корнелия. Тогава ги убих две по две и ги скрих някъде, така че да не ги намеря никога. Хайде да тръгваме, рече объркан Йост Мервайн. След толкова много години най-после, няколко часа преди да се самоубие, му се случваше нещо. Макар и да не знаеше точно какво, усещаше, че щом излезеше от полицията, светът навън вече нямаше да бъде същият. Хайде да тръгваме, повтори Йост Мервайн и бутна полуотворената врата на килията. Полицаят се появи веднага. Госпожа Пфистер е за болница нали, докторе, да повикам ли линейка? Не, пациентката на е за болница, отговори важно Йост Мервайн, аз я познавам, ще я закарам със собствената си кола до вкъщи. Полицаят се опули, но не каза нищо. Леко дежурство, пожела му той на сбогуване.
Още щом напуснаха полицейското управление, Йост Мервайн сграбчи раменете на Мара. Нека помогнем на децата ни да се родят отново, Мара, но този път да се родят наистина, искаш ли? Йост Мервайн погледна към небето. На него вече липсваха точно четири диамантени яйца. Къде отиваме, попита Мара. На езерото, отвърна Йост Мервайн, а Мара не попита нищо повече, само кротко го последва към колата.

*
Навън e съмнало. Боязливо се приближавам до масата, на която мълчаливо дреме служебният ми джиесем. Цели двадесет и четири часа не иззвъня нито веднъж, сякаш наистина някой го беше откраднал и после тихичко го беше върнал призори, без да забележа. След час трябва да го предам на следващия дежурен психиатър заедно със спешната чанта.
В този миг в стаята се разнася електронният звук на Моцартовата „А ла турка”. Някой ме търси на личния ми мобилен телефон. Кой ли пък се е присетил за мен толкова рано, та чак сън не е спал да ми звъни в седем и половина сутринта?
- Добро утро, госпожо Йекер. Обаждаме ви се от „Бонбони Лама карамел”, за да ви честитим. Спечелили сте ламата от нашата игра.
- Какво, ламата ли? Истинската лама? Аз?
- Да, и до края на седмицата ще трябва да си я приберете от стопанския двор на селянина Йост Мервайн в село Вилисау. Още веднъж, от нас честито!
Значи така. Спечелила съм красивата лама от рекламата и тези дни щях да се запозная с Йост Мервайн.