Димитър Хаджитодоров

СЕКВОЯ

От уроците по география остана спомена за величественото и загадъчно дърво секвоя, растящо далече, в непознати земи. Когато учителката ни каза, че в дънерите на някои от тях пробивали тунели, през които прокарват пътища, бях ужасен от кощунството.

Години мечтаех да видя истинска секвоя. Посочиха ми я неочаквано в двора на Боянската църква, израсла вероятно по волята на българския цар Фердинанд І. Разглеждах с интерес гиганта с канелено-кафява кора и листа, приличащи на кипарисовите.

Открих още от тези дървета в Плана планина. Те се открояваха удивително сред иглолистните си родственици. В дворовете на манастирите „Седемте престола” и «Покров на Света Богородица» край Княжево растяха също няколко великолепни екземпляра.

Бях възхитен от могъщите стебла, стъпили здраво на земята, като борци, готови да отстояват своята територия. Меката им кора сякаш бе обвита в тънка материя. Клоните им , за разлика от другите дървета, изглеждаха като втъкнати в дънера. Красивите им листа образуваха чадър срещу лъчите през лятото, но сянката под тях не изглеждаше непроницаема.

Когато посетих Британският природонаучен музей, най-интересният експонат за мен бе отрязък от секвоя на 1300 години, с диаметър 3 метра. Това бе частица от гигант, повален в края на ХІХ в., за да бъде демонстриран на световното изложение в Чикаго.

От центъра към кората бяха направени отметки за размерите му през отделните епохи. Дървото се бе появило на света почти век преди нашата държава и се бе извисявало в Калифорния при откриването на Новия свят. Фотографията на група мъже, опитващи се да го обгърнат, даваше представа за размерите му.

Стволът му бил рязан дванадесет дни от девет секачи - специалисти. За извозването му използвали цяла влакова композиция.

Година по-късно Алеко Константинов посетил Чикаго. Талантливият разказвач, оставил забележително описание на Ниагарския водопад и споменал коренното население на континента, не бе забелязал екзотичната украса на изложението. Вероятно дървото вече било послужило като материал за преработващата промишленост.

Две десетилетия по-рано, по пътя за Силвърадо, Роберт Луис Стивънсън установил, че „свалена от високия си пост, секвоята служи навсякъде… за семейни кревати или има още по-скромната длъжност на градинска ограда.” Младият писател окачествявал удивителните дървета като най-благородните рожби на земята, които, за жалост, са обречени.

В поетичния разказ „Секвоя” Константин Паустовски твърди, че американските представители на този древен вид са пред загиване, но руската наука експериментира успешно тяхното разпространение в Европа и Азия. Изказването свидетелства за формиращите се възгледи по опазване на природата след Втората световна война.

Шишарките на секвоята напомняха голяма пъпка на непознато цвете или бронята на костенурка. Те съхнели бавно и семената им не се разпръсквали веднага. Горските пожари, предизвикани от светкавици или организирани умишлено, съдействали за ускореното им посяване.

Семената бяха малки, светли на цвят, разделени с тънка кафява лентичка и напомняха овесени ядки.

Според някои специалисти и в справочниците по дендрология декоративните секвои са наричани още мамонтови дървета. Вероятно, това са родствени названия, макар че за привикването към тях се изисква известно време.

Но, както и да ги наричаме, не можем да отречем, че красота им е достойна да бъде възпята от съвременните поети, а кичестите им, заострени корона биха украсили картините на не един художник.

ЗАВОЕВАТЕЛИ

Есента бавно, но упорито, щурмува зелената крепост на лятото и с всеки изминат ден се изкачва все по-високо в планината. Неизменните й помощници - армия облаци и мъгли, дъжд и вятър - все по-продължително се задържат по стръмните склонове. След тях остават широки пространства, обагрени в жълто, червено и кафяво.

Завоевателят развява победоносно разноцветно знаме. Всяка атака отронва шепи сухи листа, кестени и жълъди. Слабото слънце наднича неуверено в пробивите, през които нападателят нахлува в поредното укрепление. Голите клони на дърветата стърчат като ръце на обкръжени войници, предали се след неуспешно сражение.

Без да поема дъх, есента връхлита следващата височина. Все по-нагоре и по-нагоре… Докато не я срещнат мощните гърди на непоклатима гвардия борове и елхи. Опитните воини приемат сблъсъка с мълчаливо спокойствие.

Бурният натиск на вятъра предизвиква сдържан ропот, но те не отстъпват. Едва тук есента спира победния си поход и притихва в границите на новите си владения.

А непоколебимото войнство търпеливо изчаква следващия, още по-безмилостен завоевател - зимата.