ДОКОСВАНЕ ДО ОТВЪДНОТО

Райна Недялкова- Качулкова

Всяка прилика с действителността е случайна, но именно случайните неща са брънките от веригата, наречена настояще. Измислицата е плод на въображението, а въображението е следствие от действителността. Когато миналото и бъдещето се пресекат, тогава мечтите стават реалност - онази мечтаната, недостижима и невъзможна реалност, която всъщност е смисъла на живота ни.

Колата летеше по широкия път. Сандра не усещаше скоростта. Всички светофари светеха зелено. Някъде в далечината се виждаше червен сигнал, но с наближаването, светваше зелено. За втори път усещаше това чувство на космичност. Първия път беше, когато представяха новата й книга. Знаеше, че всички бяха пристигнали и я чакат, а не трябваше да закъснява. Не можеше да кара над ограничената скорост. И тогава видя зелената вълна на светофарите. Колата преминаваше кръстовищата, а времето беше спряло. Когато пристигна, часовникът показваше същото време, преди зелената вълна. Нямаше обяснение какво се беше случило.

Сега не бързаше за никъде. Зелената светлина я водеше. Колата сякаш знаеше сама пътя. Връщаше се в къщи след уморителен ден работа в ателието, но не усещаше умората. Сетивата й се бяха изключили. За един миг животът й се беше обърнал. Всички ценности бяха изгубили значението си. Не изпитваше страх, но безизходицата я убиваше. Не беше сигурна дали това е паника, но знаеше, че трябва да намери отговор. Правилен отговор, който да я изведе. Не можеше да допусне да го загуби. Нямаше как да живее без него. Той беше целия й живот, смисъла, ядовете, радостите, всичко… И въпреки опитите да възстанови отношенията им и да върне старото време,  честите караници през последните месеци и мълчанието му я съсипваха. Не знаеше как да го накара да й се обажда по телефона, как да събуди интереса му - към нея, или към нещо друго, каквото и да е то. Знаеше, че за това положение и тя има вина. Прекалено дълго време нямаше време за него. От едната работа отиваше на друга, вечер на училище, а в събота и неделя на трета. Адаптацията в този чужд за тях свят беше невероятно трудна. Опитваше се да прескочи езиковата бариера с къртовски труд, но не можеше да прескочи времето. Никога не си бе представяла, че ще им бъде толкова трудно. През всичките тези години, я водеше увереността, че ще успеят. И сега, когато виждаше резултатите от този труд, когато всичко се подреждаше, животът им се обърна…

Чакането в болницата беше отегчително, но не това беше най-страшното. Симптомите предполагаха страшната диагноза, но някак си мозъкът й искаше да я отхвърли. Това, което видя ехографа, бе потвърдено от скенера. Нямаше идея как да го окуражи. След дългата безсънна нощ присъдата щеше да бъде произнесена…

Сандра влезе в стаята. Искаше да се усмихне, но не успя. Трябваше да говорят. Трябваше да намерят зрънцето надежда.

- Вероятно е  съсирек, който е заседнал там - каза тя. Не може за няколко месеца да се развие. Нали пролетта правихме изследвания, и всичко беше окей.

- Дано да е съсирек… - Той й вярваше, искаше да й вярва. Тя беше единственият човек, на когото можеше да се опре сега.

- Искам да поспя малко - каза тя. Приближи стола до леглото и подпря глава на ръцете му. Почувства топлината му и това увеличи заседналата в гърдите й буца.

Някой дръпна завесата, и тя скочи в съня си. Пред нея стоеше жена в болнична униформа. Започна да говори, а Сандра я гледаше втренчено и се опитваше да разбере.

- Имате ли нужда от преводач ? - попита тя.

- Не - каза Сандра. Не можеше да позволи  думите й да го застрелят директно. Каквито и да бяха резултатите, трябваше да поеме удара, първия удар. Трябваше да му остави време.

Лекарката започна да обяснява. Говореше за увеличената жлеза, опитваше се да не произнесе страшната дума, но нямаше начин.

Сандра задаваше въпроси, за да бъде сигурна, че е разбрала правилно. Тандър ги наблюдаваше и без да разбира, му беше ясно, че нещата не са добри.

- Много пребледня, пиленце, какво ти каза  лекарката? - попита тихо той.

Сандра започна да обяснява, опитваше се да говори със заобикалки, с предположения.

- Каза, че  най-вероятно е от увеличената жлеза. Има някакво образувание вътре, но не се знае какво е, докато не направят биопсия.

- Нали ти казах, рак  е - изхълца Тандър.

- Не бързай да се предаваш - отвърна Сандра пребледняла. Каквото и да е, ще се борим. Има лекарства, технологии, в 21 век сме. Освен това, имаме късмет, че не сме в България.

- Бихте ли го попитали, иска ли да ме пита нещо - каза лекарката.

Сандра се обърна към него:

- Искаш ли да я питаш нещо?

Въпросите пред тях бяха толкова много, че вече не си ги спомняше. Пък и нямаше начин да ги зададе. Знанията й по английски в медицинската терминология бяха ограничени.

След почти месец беше запазен час за консултация със специалист.

- 12 декември - това е много далече, не може ли по-ранна дата?

- Ще опитам да сменя датата, но не обещавам дали е възможно - отвърна лекарката.

Трябваше да си ходят. Той се облече, седеше премалял на леглото, а му идеше да вие. За един миг живота им се беше срутил. Прегърна го, опита се да го успокои, а всъщност самата тя имаше нужда от успокояване.

Летеше по празния път и достигна до последния светофар, където трябваше да завие надясно. Намали и се огледа. Зеленото око на светофара я гледаше в упор. Като гърло на огромно оръдие, готово всеки миг да я отстреля. Включи мигач и зави по широкия път. Погледна часовника на таблото и не повярва на очите си. Показваше десет нула нула. Намали скоростта, сложи си очилата и погледна пак. Не можеше да бъде. В десет без десет заключи ателието, в десет беше на Осемдесет и трета, когато той й звънна. До тук имаше повече от десет мили. Провери разговорите си в телефона. Да, разговорът в десет беше регистриран. Не можеше да проумее какво става.

Паркира колата и с тромави крачки се отправи към входа. Дневната  светеше. Чакаше я да се прибере. Страхът го беше паникьосал и часовете в къщи му се струваха дълги като дни. Отключи вратата и влезе. Посрещна я апетитен аромат от кухнята  и топъл уют. Тандър я гледаше втрещено с недоумение. В ръцете си държеше телефона, чийто циферблат светеше. Явно, току-що бе говорил с някого. С кого ли би говорил по това време? Взе телефона от ръцете му  - последен разговор, десет нула нула - с нея.

- Нали току-що каза, че излизаш на Осемдесет и трета, да не си прелетяла до тук?

Погледна часовника на стената, който показваше десет и пет.  Прегърна го, и през главата й като светкавица проблесна мисъл: Май преминах през времева дупка. В проекцията на сълзите й се отразяваше зеления коридор на светофарите. Чувстваше топлината на мъжкото му тяло и усети колко е крехък. “Не мога да го загубя, господи, не мога, невъзможно е…”

Не знаеше колко време беше минало. Седеше до прозореца в чакалнята за гости и погледът й се рееше в пространството. Телевизорът срещу нея показваше някакво глупаво шоу. Навън прехвърчаха много ситни, почти невидими снежинки. Вятърът носеше една найлонова торбичка нагоре-надолу като книжен хеликоптер. Издигаше я над уличните лампи, после стремително я пускаше надолу, и точно преди да докосне асфалта, я изстрелваше отново в друга посока.

- Ето така и нас ни подмята съдбата - помисли си Сандра. Не трябва да се предаваме. Торбичката трябва да е пълна, да тежи… Да е пълна… да е пълна… да е пълна… да е пълна… но с какво?

Затвори очи, и продължаваше да вижда танца на вятъра. Торбичката се люлееше, и летеше, все по-бавно и по-бавно, издута, сякаш някой надуваше бузи, поклащаше се насам-натам, и бавно променяйки посоката надолу, започна да се приземява. Вятърът се опитваше да я подхване и издигне отново, но тя упорито следваше посоката, която беше избрала. Беше съвсем близо до пътя, когато видя колата, която се движеше срещу нея.

- О, не, не я наранявай - извика Сандра.

За миг торбичката се остави на порива на вятъра, който я издигна и колата профуча под нея.

- Йес - въздъхна облекчено Сандра.

Натежалата торбичка се насочи към оградата, прехвърли я и се приземи. Там беше в безопасност. Нямаше как вятърът да я подеме пак.

Вратата с трясък се отвори. Една жена с лекарска униформа влезе забързано през нея. Сандра се огледа. Опитваше се да познае при кого отива. Погледна часовника си. Бяха минали едва двайсет минути, откакто Тандър влезе в операция. Държеше се смело, но знаеше че го беше страх. Нея също.

Жената стоеше до нея и й говореше нещо. В първия момент не можа да я познае. Беше обгърната с манта за еднократна употреба,  найлонова шапчица, която прибираше косите й, а на врата й свободно висеше маска. Идваше направо от операционната.

- Няма нищо - повтори тя. Всичко свърши, няма нищо.

Краката й се подкосиха.

- Край, изтърваха го -  Лицето й пребледня и Сандра не можеше да каже нищо. Протегна ръка да се подпре на нещо, но видя, че е в средата на стаята. Жената я подхвана за ръката и я поведе към изхода.

- Как така няма нищо? - попита Сандра.

- Ами така, няма нищо. Няма тумор. Не можаха да вземат дори материал за изследване. Празно е, всичко вътре е чисто. Упойката ще го държи още час, след това ще го преместят и ще те извикат да отидеш при него. Искаш ли нещо за пиене? Добре ли си?

- Не, не, добре съм - смутолеви Сандра. -Благодаря.

Нямаше сили дори да се усмихне. Жената я прегърна, след това се обърна и тръгна по коридора.

- Боже, колко добри хора има на тоя свят - помисли си тя. Не я познаваше много, беше близка с техните приятели, но беше взела нещата присърце. Опитваше се да помогне и помагаше с каквото може. Не знаеше какво точно се случва, но знаеше, че няма нищо случайно. Молбите й бяха чути. Сега трябваше да преодолеят кризата след операцията и да върнат живота в старите релси.

Върна се в стаята и седна до прозореца. Ситни, почти невидими снежинки танцуваха в порива на вятъра. Огледа улицата и потърси с поглед летящата торбичка. Беше там, до оградата. Изглеждаше стабилна и тежка. Не се поддаваше на набезите на вятъра. Силата на мисълта беше преборила отчаянието и беше превърнала надеждата в реалност. Облегна се назад, подпря глава на стената и се отпусна. Умората натежа на клепачите й и тя притвори очи….

В стаята беше полутъмно, завесите бяха спуснати, само през прозореца на тавана се прокрадваше призрачна светлина.  Старецът лежеше  неподвижно и погледът му се рееше в пространството. Размаха пред лицето си кльощавите си ръце, които по-скоро приличаха на скелет и  тя отиде до него. Придърпа стола до леглото и седна.

-  Добро утро, как си - попита Сандра. Искаш ли да ти донеса нещо?

- Не, седни тук до мен, да си поговорим - отвърна старецът. Какво ново при теб? Чаках те, днес вторник ли е?

Мистър Гоф беше на 93 години, и по всичко личеше, че беше в самия край на своя живот. Интелигентен, богат, красив мъж, сега беше безпомощен срещу природата. Тялото му беше старо, почти неподвижно, но умът му беше бистър и точен. Животът му беше ограничен в пространството на една полутъмна стая. Единствените развлечения от известно време бяха любимото му куче, което му правеше компания през деня, и един стар телевизор, който показваше индексите на борсата. Мистър Гоф смяташе наум печалбите и загубите на дългогодишните си инвестиции, макар да знаеше, че това вече няма значение за него, защото времето му изтича. Сандра идваше два пъти в седмицата при него, за да поеме смяната на французойката. Това я устройваше, пък и й плащаха добре. Старецът беше кротък, не й създаваше проблеми. Повечето време прекарваше в сън, а разговорите с него бяха приятни. Всички очакваха, че той ще умре, но тя знаеше че това няма да се случи все още. Бяха минали почти два месеца, откакто им каза, че той има още дни.

- Не, понеделник е - каза тя. Смених вторника, защото утре съпругът ми е на операция.

Старецът я погледна, после насочи поглед към прозореца на тавана.

- Искаш ли нещо от мен? - попита той. Имаше предвид пари. При него непрекъснато идваха от разни църкви и институции с молба за дарения, и той им пишеше тлъсти чекове. След седмица те пак идваха, и той пак пишеше чекове. Усещайки неговия край, бяха ненаситни.

- Не, нищо не искам - каза тихо Сандра. Единственото, което искам е, съпругът ми да се оправи. Не мога да го загубя.

- Всичко ще е наред, обещавам ти - каза старецът тихо.

Думите му отекнаха в съзнанието й и тя знаеше, че казва истината. Хвана ръката му и усети топлината на немощното му тяло. Погледа лицето му и видя синия ореол около устните. Постави ръката му на леглото и изтича в кухнята.

- Джени, дядо Гоф ще умре.

- Как така, кога ще умре?

- Днес  - каза Сандра

- Днес ли? Ти откъде знаеш?

- Знам. Ще умре… много скоро…

Джени й вярваше. Усещаше, че в Сандра има нещо различно, но не можеше да определи какво точно. Но вярваше на думите й, и се паникьоса.

- Обади се на медицинската сестра от болницата да дойде - каза Сандра. Остава му малко, много малко.

Сестрата дойде много бързо. Не знаеше какво точно да прави в този момент. Говореше му нещо, но старецът не реагира. Взе телефона и избра дъщеря му. После сложи слушалката на ухото му да чуе гласът й. Старецът гледаше с недоумение и мълчеше.

Сандра стоеше права до леглото му и си мислеше за баща си, когото беше загубила преди пет години. Искаше да му каже колко много го обича и колко й липсва, да му прати послание по стареца, но не беше сигурна дали това е възможно. Мислите й бяха като разбъркан кошер, но накрая все стигаха до утрешния ден, когато беше операцията на Тандър. „Искам си го обратно, не мога да го загубя”…. Старецът я погледна и прошепна:

- „Всичко ще е наред. Обещавам ти”.

Тогава видя мъглявината над леглото. През тялото й премина топлина, която се спря в гърлото й като топка.

- Спрете, не го пипайте - извика тя. Той свърши.

Погледнаха я и се отдръпнаха. Мъглявината над леглото се придвижи към краката му и се разсея в стаята. В ушите й отекваха думите му: „Всичко ще е наред. Обещавам ти.”….

Сандра отвори очи и погледна през прозореца. Вятърът беше утихнал. Потърси с поглед найлоновата торбичка на улицата, но не я откри. Стаята беше празна. Стана и отиде да попита за Тандър. Беше минал повече от час, а не бяха я извикали.

…. Влезе в болничната стая и го видя да се усмихва. От толкова дълго време не беше виждала усмивка на лицето му.

- Добре съм, всичко мина. Не мога да повярвам, но всичко мина - говореше объркано, но с ентусиазъм. Очите му излъчваха блясък. Познаваше този поглед, значи наистина всичко е окей.

- До два часа си тръгваме, само да оправят документите и си тръгваме.

Обратният път беше повече от мъчителен. Снегът продължаваше да вали, а вятърът се превърна във виелица. Никой не чистеше пътищата, докато вали. Трафикът едва креташе. В колата беше топло, но действието на обезболяващото лекарство отминаваше. Вече четири часа бяха на пътя, и нямаше изгледи да стигнат скоро. Бяха близо до дома, на десетина минути, но трафикът беше спрял, обходни пътища нямаше и не се знаеше колко ще продължи това. Сандра не проумяваше, как може да се случва всичко това. Диагнозата, операцията, сега тази виелица. Ох, веднъж да се приберат.

На следващото кръстовище имаше кафене, като се доберат до там, ще отбие да се освежат малко, дано е отворено. Беше съвсем близо, но трафикът не вървеше. Снегът се усили, блъскаше снежни струи в прозорците на колата. Усещаше, че Тандър е на ръба на силите си. Парещата болка започна да става непоносима…. Нещо се блъсна в страничния прозорец и я откъсна от мислите й. И тогава я видя…. издута като малък парашут, подхваната от вятъра, найлонова торбичка танцуваше пред фаровете на колата.

- Не може да бъде - помисли си Сандра - Невъзможно да е същата…. та ние сме на повече от трийсет мили от болницата…

Торбичката направи няколко кръга, придвижи се на подскоци напред, отклони се в дясно от пътя и отново се завъртя, сякаш да ги подкани да я последват. Трафикът запълзя бавно, виелицата ставаше все по-силна и Сандра не проумяваше как при такъв силен вятър торбичката следваше хода на колоната. Опитваше се да спазва дистанция от колата пред нея, но и не откъсваше поглед от торбичката, която продължаваше в ритъма на вятъра да се придвижва напред, сякаш искаше да издърпа колата им. И тогава осъзна, че срещу тях не се движеха коли. Насрещното движение беше изчезнало ненадейно. Трафикът продължаваше да пълзи, придвижваше се бавно, докато стигна отбивката.

- Работи! - извика Сандра, - кафето работи, слизай, аз ще паркирам и идвам.

Тандър слезе и приведен от болка, с бавни крачки се запъти към крайпътното заведение. Тя го проследи с поглед докато влезе вътре, после зави и спря. Заключи колата и се огледа. Имаше странното усещане за нечие присъствие. Наоколо беше пусто и празно, само снежинките танцуваха като рояк комари край уличните лампи. В преспата сняг нещо блесна, раздвижи се, след това се издигна нагоре като малък парашут, завъртя се, сякаш за да се огледа и да се увери, че всичко е наред, и отлетя в мъглявата снежна тъмнина… На пътя нямаше трафик, чуваше се само грохота на снегорините, които разчистваха пътя.