ЕСЕН

Паулина Станчева

ЕСЕН

Пусто, пусто е в полето,
есента листата рони,
с тежки облаци небето
птичките към юг прогони.

Свърши веселото лято
в разцъфтелите градини,
хвръкват ято подир ято
лястовиците любими.

Кой ще чуе из полето
вече сладка чучулига,
с ведра песен към небето
радостно да се издига?

Щъркелите дългокраки
няма плавно да се движат
в нивите и ракитака -
бавни, горди и безгрижни.

Есен е. И всички птици
дълъг път към юг поеха,
шумно в хиляди редици
над морето отлетяха.

——————————

в. „Славейче”, бр. 2, 1936 г.


НА ПОЛЕТО

Синеокото момиче
тича с ведър смях в полето.
То главата си накичи
с бялорозови венчета.

Весело и шумно гони
пеперуди и мушички,
а над него вятър рони
цвят от цъфналите вишни.

С радост буйна във душата
гледа малкото момиче:
там, високо над земята,
щъркели и лястовици!

Пролет, пролет! - сякаш пеят
и тревите, и цветята,
и крилете си люлеят
птиците във небесата.

„Колко много слънце грее!
Виж, косите му са златни!”
И момичето се смее
сред простора необятен.

——————————

в. „Славейче”, бр. 8, 1936 г.