Васил Попович

СТАРА ПЛАНИНА

Гледат ми очите -
красна равнина,
дреме у полите
Стара планина.

Там снегът белее
с чудна белина:
върхът й светлее
посред синина.

Сутрин, щом изгрява
слънцето - тоз час
с нея се здравува,
та че сетне с нас.

Вечер я целува
с розови лъчи:
„Сбогом!” - заминува
с сълзи на очи.

ДУНАВ

Дунав, белий Дунав,
тихо си течеш,
край брега си хубав
кораби влечеш.

В теб се Леха втича,
Драва те гои,
Искър ти обрича
своите води.

Вита те целува,
Осма те дружи,
Янтра се увива
в твоите гърди.

Лома пък ти пее
пес’н от старина,
щастие ти вее
славна бъднина.

Всичките ти носят
поздрав и кравай,
с песни те възнасят
от далечен край.

Ако да съм малък,
и аз те здравя,
от брега на Тимок
дор до Сулика.

——————————

в. „Поточе”, г. 3, бр. 4, 15.11.1929 г.