ДРАКУЛА: ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ НА РУМЪНСКИЯ ГЕРОЙ

Юрий Артемиев

превод: Георги Ангелов

Създаденото през 14 в. княжество Влахия, на знамената на което има изображение на коронован орел с кръст в клюна, с меч и скиптър в ноктите, било първата крупна държавна формация на територията на бъдеща Румъния.

Една от водещите исторически фигури от епохата на националното формиране на Румъния е влашкият княз Влад Цепеш.

Княз Влад III Цепеш, православен самодържец на Влахия. Почти всичко, свързано с дейността на този човек, е забулено в тайна. Мястото и времето на раждането му не са установени точно. Влахия не била най-спокойният край на Европа. Пламъците на безчислени войни и пожари унищожили огромната част от ръкописните паметници. Само по оцелели манастирски летописи може да се възстанови облика на реалния исторически княз Влад, известен в цял свят под името граф Дракула.

Годината, в която се родил бъдещият владетел на Влахия, може да се определи само приблизително: между 1428 и 1431. Построеният в началото на 15 век дом на Търговската улица в град Сигишоара до сега привлича вниманието на туристите: счита се, че именно тук се е появило на бял свят момчето, наречено при кръщението си Влад. Родил ли се е бъдещият господар на Влахия именно тук е неизвестно, затова пък е установено, че в този дом е живял неговият баща княз Влад Дракул. Както не е трудно да се досетим, “дракул” на румънски означава дракон. Княз Влад членувал в рицарския орден на Дракона, поставил си за цел защитата на Православието от неверниците. Названието на ордена е тясно свързано с древните вярвания на балканските народи, в балканския фолклор змей, дракон – често е положителен персонаж, защитник на рода, герой, побеждаващ демона.

Князът имал трима сина, но се прославил само един от тях – Влад. Той бил истински рицар: храбър войн и умел пълководец, дълбоко и истинно вярващ православен християнин, в своите действия винаги се ръководел от нормите на честа и дълга. Влад се отличавал с огромна физическа сила. Славата му на великолепен кавалерист прогърмяла по цялата страна – и това във времена, когато хората от детство свиквали с коня и оръжието.

Като държавник Влад се придържал към принципите на истинския патриотизъм: борба със завоевателите, развитие на занаятите и търговията, борба с престъпността. И във всички тези области за много кратки срокове Влад III постигнал впечатляващи успехи. Хрониките разказват, че по време на управлението му било възможно да се хвърли златна монета и да си я прибереш след седмица от същото място. Никой не се осмелявал не само да присвои чуждо злато, но даже да се докосне до него. И това в страна, където две години преди това крадците и скитниците били не по-малко от уседналото население – граждани и земеделци! Как станало това невероятно преображение? Много просто – в резултат на провежданата от влашкия княз политика на планомерно очистване на обществото от “асоциални елементи”. Съдът бил прост и бърз: скитникът или крадецът, независимо от това какво е откраднал, го чакал огън или дръвник. Такава участ очаквала и циганите – доказани конекрадци и въобще, ненадеждните и празноскитащи хора.

Цепеш в буквален превод означава “набивач на кол”. Именно заостреният кол по време на управлението на Влад III бил основно оръдие за наказание. Мнозинството от наказаните били пленени турци и цигани. Но това можело да постигне всеки, който бил уличен в престъпление. След като хиляди крадци загинали на коловете и изгорели в пламъка на огньовете на градските площади, нови желаещи да проверят своя късмет вече не се намерили.

Трябва да се отдаде дължимото на Цепеш: той не давал благини никому, независимо от общественото положение. Всеки, който имал нещастието да си навлече княжеския гняв, го чакала еднаква участ. Методите на княз Влад били изключително ефективен регулатор на икономическата дейност: когато няколко търговци, обвинени в търговия с турците, били набити на кол, на сътрудничеството с враговете на Вярата Христова бил сложен край.

Отношението към паметта на Влад Цепеш в Румъния, даже в съвременна, съвсем не е такова, както в западноевропейските страни. И днес мнозина го считат за национален герой от епохата на създаването на бъдеща Румъния, което започнало през първите десетилетия на 14 век. По онова време княз Басараб I основал малко независимо княжество на територията на Влахия. Победата, удържана от него през 1330 г. над унгарците – тогавашните притежатели на придунавските земи – закрепила правата му. После започнала дълга, изнурителна борба с крупните феодали – боляри. Привикнали с неограничена власт в своите родови имения, те се съпротивлявали на всеки опит на централната власт за контрол над цялата страна. При това, в зависимост от политическата ситуация, те не се гнусели да прибягнат до помощта на унгарците-католици или на турците-мюсюлмани. След стотина години Влад сложил край на тази практика, веднъж и завинаги решил проблема за сепаратизма.

А сега да напуснем Влахия и да хвърлим поглед на друга, граничеща с нея страна, която изиграла решаваща роля в съдбата на Влад. На север от Букурещ се разстилат на десетки километри безкрайни царевични поля. Но по времето на Влад тук шумяла гора – от Дунав до предпланините на Карпатите се простирало зелено море от дъбрави. Зад тях започвала висока равнина, пригодна за земеделие. Саксонци и унгарци отдавна се стремели към този благодатен и свободен край, към тази плодородна земя, защитена от вражеските набези с непроходими гори и разклоненията на планински вериги. Унгарците наричали тези места Трансилвания – “мястото от другата страна на лесовете”, а саксонските търговци, построили тук добре укрепени градове – Зибенбюрген, тоест Семиградие. Все повече хора се стичали в тази област. За някакви 50 години Трансилвания разцъфтяла.

Нейните градове-републики – Шесбург (Сигишоара), Кронщад (Брашов), Германщад – растели и богатеели. Над 250 села, не познаващи турските набези, изобилно осигурявали цялото население с пшеница, агнешко месо, вино и масло. Географското положение на Трансилвания било много изгодно: веднага след като районът станал обитаем, по него поело едно от основните разклонения на Великия път на коприната. Появили се нови занаяти, нови цехове, ориентирани основно за износ. Но трансилванците се занимавали и с това, което по-късно нарекли икономическо пиратство. Така хитрите тъкачи на Семиградието правели килими, почти неотличими от турските, и подбивали цената.

Богатството на Трансилвания било лакома плячка за могъщата Османска империя. Семиградието не било централизирана държава и нямало собствена постоянна армия. И само с помощта на тънки и сложни политически игри трансилванските градове успявали да осигурят стабилността на своя конгломерат. Но империята на Мехмед била прекалено голям противник. Никакви хитроумни доводи на семиградските политици не можели да убедят турците доброволно да се откажат от експанзията на север. Затова независимостта на Трансилвания била тясно свързана със замислите и действията на влашките владетели: малкото православно княжество Влахия лежало между Семиградието и мюсюлманския колос, играейки ролята на своеобразен буфер. Преди да нападнат Трансилвания, турците трябвало да покорят Влахия, и в интерес на семиградци било да създадат такова положение на нещата, че султанът два пъти да помисли, преди да започне нова война с Влахия.

Епитетът “нова” не е случаен. Макар че в средата на 14 век значителна част от Балканския полуостров вече влизала в състава на Османската империя, турците не се чувствали тук като господари. Въстания срещу турското иго избухвали ту тук, ту там. Те винаги били жестоко потушавани, но все пак понякога принуждавали турците да правят и някои компромиси. Един от тези компромиси бил запазването на държавния статут на отделните княжества, при васална зависимост от султана. Бил договорен ежегоден данък – например, Влахия го изплащала в сребро и гори. А за това един или друг княз да не забравя нито за минута задълженията си към повелителя на мохамеданите в Стамбул, той трябвало да изпрати за заложник при двора на султана своя най-голям син. И ако князът проявявал опърничавост, младежа го чакала – в добрия случай – смърт.

Такава съдба сполетяла и младия Влад. Заедно с няколко други юноши от благородно потекло – босненци, сърби, унгарци – той прекарал няколко години в Адрианопол като “гост”.

За жестоките наказания през мюсюлманското средновековие са написани много книги, да се четат е страшно. Ще се ограничим с описанието на два малки и, според разбирането от онова време, незначителни епизода, свидетел на които е бил младият Влад.

Първият епизод е повест за султанското милосърдие. Един от васалните князе вдигнал въстание и така обрекъл на смърт синовете си – заложници. Момчетата с вързани ръце били доведени до подножието на трона, и султан Мурад милостиво обявил, че по безкрайната си милост е решил да смекчи заслужената от тях присъда. После, по знак на властелина, един от еничарите-телохранители излязъл напред и ослепил двамата братя. Думата “милост” в дадения случай била употребена напълно сериозно, без всякаква подигравка.

Втората история е свързана с краставици. Гостоприемните турци отглеждали за масата на пленените принцове зеленчуци, и веднъж забелязали, че от лехата са откраднати няколко краставици. Следствието, проведено от един от везирите, не дало резултат. Тъй като подозрението в кражба на рядкото лакомство падало най-напред върху градинарите, било прието просто и мъдро решение: незабавно да се изясни какво се намира в стомасите им. “Специалисти” по разпаряне на чужди кореми при двора имало достатъчно, и волята на везира била изпълнена веднага. За радост на верния слуга на повелителя, неговата прозорливост получила блестящо потвърждение: в петия по ред разрязан корем били открити парченца от краставица. На виновника отсекли главата, на останалите било позволено да се опитат да оживеят.

Що се отнася до набиването на кол, изобретено от турците, рядко минавал ден без това зрелище. Гибелта на един или няколко нещастници се явявала от само себе си задължителен традиционен пролог към още по-обширна кървава драма.

Трудно е да си представим какво ставало в душата на дванадесетгодишното момче, виждащо всичко това ден след ден. Впечатленията, придобити от Влад в ранните му години, реките от християнска кръв, били решаващи при формирането на характера на бъдещия господар на Влахия. Какви чувства изпълвали сърцето му, когато виждал предсмъртните мъки на хората, преди всичко – пленени от турците християни – жалост, ужас, гняв? Или, може би, желание да обърне срещу турците тяхното собствено оръжие? Във всеки случай, Влад трябвало да скрива чувствата си и той до съвършенство овладял това изкуство, също като баща му в далечна Влахия, който, стиснал зъби, слушал надменните речи на турските посланици, сдържайки ръката си да не тръгне към ръкохватката на меча.

Защото Влад, старият, и младият, вярвали, че това е до време.

През 1452 г. Влад се върнал в родината и скоро заел влашкия трон. Много скоро му се наложило да се сблъска с противодействието на болярите, пречещи на провеждането на единна политическа линия, и той повел безжалостна борба с тях. Освен това, болярите били явно разположени към турците: наместниците на султана не посягали на привилегиите на древните родове, а само искали своевременно изплащане на данъка. Никой от болярите не възнамерявал да воюва със султана, а що се отнася до данъка, тежестта му падала върху плещите на цялата нация. Олигарсите, разтревожени от намеренията на младия княз, започнали да плетат интриги. Но Влад бил готов за това. Веднага след като опозицията се сформирала, той започнал да действа, при това с енергия и размах, напълно неочакван от противниците му.

По случай някакъв празник князът поканил в столицата Търговище едва ли не цялата влашка аристокрация. Никой от болярите не отклонил предложението, за да не демонстрира с отказа си недоверие или враждебност. А и сякаш самият брой на поканените, демонстрирал тяхната обща сигурност. Съдейки по дошлите до наши дни откъслечни описания, пирът бил разкошен и минал много весело. Но завършил необичайно: по заповед на княза стотици гости били набити на кол, преди да изтрезнеят. Проблемът за “вътрешния враг” бил решен.

На ред била борбата с турците. Зарядът от ненавист към тях, събрала се в душата на младия княз, бил огромен. Влад III горял от желание да покаже на своите учители, че добре е усвоил всички преподадени му уроци. Сега най-накрая можел да хвърли оковите на лъжливата покорност.

На четвъртата година от управлението си Влад прекратил изплащането на всички форми на данък. Това било открито предизвикателство. Тъй като той нямал деца, а следователно и заложници, султанът проявил явно лекомислие – задоволил се да изпрати във Влахия наказателен отряд – да преподадат урок на непокорния васал и да донесат главата му в Стамбул, за назидание на останалите.

Но всичко станало иначе. Турците се опитали да примамят Влад, но сами попаднали в обкръжение и се предали. Пленените били отведени в Търговище, където се състояла екзекуция на заловените турци. Набили ги на кол – всички до един, в течение на един ден. Пунктуален във всичко, Цепеш и тук спазвал принципа на йерархичност: за турския ага, командващ отряда, бил приготвен кол със златен накрайник.

Разяреният султан поел към Влахия с огромна войска. В решаващото сражение народното опълчение на Влад III се срещнало с турската армия, превъзхождаща власите по численост няколко пъти. Турците отново претърпели съкрушително поражение.

Но сега Влад бил заплашен от нов противник – упорит и внимателен – богатите градове на Трансилвания. Далновидните саксонски търговци, разтревожени от храбростта на Влад, предпочитали да видят на влашкия трон по-сдържан владетел. А и голяма война на Влахия с Османската империя съвсем не съответствала на техните интереси. Било очевидно, че султанът за нищо нямало да се примири с поражение – ресурсите на турците били огромни, предстояли нови битки, нови войни. А ако всички балкански страни бъдат обхванати от пожар, Трансилвания нямало да се спаси. И причина за всичко бил княз Влад – неговата отчаяна борба да направи Влахия не само щит срещу турците, а истинска кост в гърлото на султана, подлагайки на смъртна опасност богатото Семиградие.

Така разсъждавали семиградци, започвайки дипломатическа кампания за отстраняването на Влад от политическата сцена. Като кандидат за престола в Търговище те виждали един от фаворитите на могъщия унгарски крал.

Освен това, трансилванци, действайки, според мнението на Цепеш, по непосредствено внушение на самия дявол, продължавали да водят оживена търговия с турците. Да изтърпи подобна дързост било невъзможно, и Влад III се придвижил с армията си на север.

Трансилванци жестоко платили за опитите да отстранят съседа си. Цепеш с огън и меч преминал по тяхната цъфтяща равнина: градовете били взети с пристъп. А победеният Шесбург видял 500 свои именити граждани на кол сред площада.

Но вече поваленият противник нанесъл на Цепеш неочакван удар.

Това, което се оказало не по силите на турската армия, успяла да извърши немногобройната, но влиятелна прослойка – търговският елит на Семиградието. Бил използван успешният метод, добре известен и на хората от наше време: обръщане към “общественото мнение” с помощта на печатното слово. Със средствата на няколко търговски къщи бил напечатан памфлет, в който анонимните автори подробно описвали – в изопачен вид – цялата дейност на Влад. В памфлета имало и някои подробности за “коварните планове” на влашкия владетел по отношение на Унгарското кралство.

(Коментар на руския редактор: Очевидно е, че историята наистина се движи в кръг – винаги е едно и също. Подлостта и коварството на търгашите-капиталисти, играещи заедно с азиатските варвари-ислямисти е реалност и в нашия век.)

Клеветата донесла очаквания резултат. Европейските дворове били възмутени от Влад III.

През 1462 г. турците след обсада превзели княжеската цитадела – замъкът Поенари, “орловото гнездо” на Влад III. Загинала жената на княза. Сега за тези събития напомнят само белеещите се на скалата руини и името “Река на принцесата”, запазило се за бурния поток на Арджеш.

Влад избягал на север. Крал Матияш пленил Влад и го затворил. След 12 години, уверил се в “покорността” на Влад, го освободил, пускайки слуха, че Цепеш смирил гордостта си и даже уж преминал в католицизма.

През есента на 1476 г. Влад се върнал в родината си. Но укрепналите през неговото отсъствие боляри разбили княжеската дружина. Влад III приел смъртта в бой.

Болярите намерили тялото на Цепеш, нарязали го на парчета и ги разхвърляли наоколо. По-късно монаси от Снаговския манастир събрали останките на покойника и ги погребали.

Лишена от своя владетел, Влахия през 16 век окончателно попаднала под турско владичество и едва през първата трета на 19 век в резултат на подема на националното движение и с подкрепата на Русия се сдобила, заедно с Молдова, с автономия.

(със съкращения)