РЪКАВИЦИ ЗА СТУДЕНАТА ВОЙНА

Румяна Захариева

(откъси от роман)

Беше лято. Маминка се щураше както винаги из двора. Хранеше кокошките и прасето, чистеше кафеза на зайците, подлагаше слама на агнетата. Всяка сутрин по това време аз се качвах на кухненската маса, коленичех пред огледалото с надежда най-после да открия в него дългоочаквания си бюст. Отражението ми ме поглеждаше тъпо с две бледокафяви плоски очи (едва загатнатите ми бъдещи гърди) и… нищо повече. И тази сутрин въздъхнах разочарована и си облякох фланелката. Единствено Бедриш, иначе дребничката туркиня в нашия клас, бе вече надарена от природата с истински женствен бюст. Въпреки това тя повтаряше класа. От тази гледна точка състоянието ми не беше чак толкова трагично, колкото изглеждаше в огледалото. Това безкрайно очакване направо ме изнервяше, помрачаваше слънчевите дни на ваканцията ми.

Загледана в белите стени на моята стая, изпитвах непреодолимо желание да рисувам, например Петкан и Робинзон Крузо върху стената на печката, а в далечината силуетите на човекоядците. А между огледалото и прозореца - малкия клошар, развяващ знамето на Революцията по парижките барикади. А как ми се искаше да умра за свободата! Е, само понякога…

Пионери, човек винаги може да бъде герой, само да поиска!

Прав беше дружинният ни ръководител. Всеки от нас, четвъртокласниците, можеше да преизпълни нормата и да набере повече билки. Лично аз предпочитах да умра за свободата вместо да бера 7 кг лайка за кооперативното стопанство.

Пустата му лайка! И през нощта не ме оставяше на мира, сънувах я. Нося се с разперени ръце над едно жълто-бяло разцъфтяло поле. Летя над него с огромна кошница, а тя ме дърпа напред и все напред, превръща се в балон. Майка ми плете венец, венец от цветчета, и се мъчи да ми го затъкне в косата, тича през облаците, а кошницата, пълна с гореща, спарена лайка, ме дърпа надолу. Падам плавно, преставам да дишам…

Маминка продължава да гълчи:

- И да не съм те видяла още веднъж да забравиш лайката в кошницата цяла нощ, че се спарява, изпотява се и губи лечебната си сила!

А аз я моля:

- Дай вече да не потъваме, ма маминке, че няма да изпълним нормата и аз ще остана без учебници за новата учебна година! Така каза дружинният…

7 кг лайка! Аз не бях нито от най-работливите, дето цяло лято беряха, за да печелят пари, нито от най-съзнателните, които се трудеха до припадък, само и само на 15-ти септември, в началото на новата учебна година да бъдат удостоени със званието „ударник” и да им ръкопляска цялото училище. Исках си само новите учебници. Цената им беше 7 кг лайка. Нямах избор. Трябваше да си взема от кооператива комбайнче за бране на ценната билка. Това пособие с един отвор, на който бе закован железен гребен с 29 зъба, беше едно сандъче, тежеше почти килограм и събираше около 500 gm лайка. Хващах дървената дръжка, замахвах сякаш решейки билката и около 30 цветчета падаха в търбуха му. Само толкова!

В такъв момент ми се искаше да умра за свободата. Ето какво си представях: Входната врата се отваря и те влизат, фашистите. Дълги есесовски кожени палта, отсечено лаене на немски. Гласът на първото кожено палто:

- Името Ви, моля!

Моят глас:

- Зоя Космодемянская, малолетна съветска партизанка, измъчвана и убита от фашистите през Втората световна война!

Гласът на второто кожено палто:

- Лъжете! Кажете ни истинското си име!

Моят глас:

- Райна Княгиня, ушила знамето на въстаниците през 1876 година, понесла го в борбата против Османците!

Гласът на първото кожено палто:

- Пак лъжете, но… стига толкова! Абе Вие да не би…?

Моят глас:

- Да, да, да! Всичко си признавам! Да живее свободата!

Гласът на второто кожено палто:

- Отведете я! Хайл…!

Събуждах се разтреперана и безкрайно съжалявах, че вече не се води война против фашистите. Радиото ни разказваше само за Студената война и аз непременно исках да взема участие в нея. Не се съмнявах ни най-малко, че да загина на бойното поле е най-сигурният начин да се освободя от лайката. А умрях ли за свободата, имаше вероятност да ми издигнат и паметник.

*  *  *

Започне ли да разказва, татко забравя всичко около себе си. Лицето му е спокойно и замечтано. И винаги ми създава впечатление, че имаме безкрайно много време. Като че ли ще продължи цяла нощ, а ако е нужно и на другия ден…

- Няма да забравя, - продължава той, - как страшно се изгорих. - И запрята маншета на ръкава си, показва ми един неясен белег, който криволичи като рекичка през космите на силната му ръка. - Огнището ни тогава беше открито, само един полукръг от тухли го делеше от рогозката, с която бе постлана одаята ни, и от нас. Играехме си около него, а възрастните седяха съвсем близо до огъня и си пиеха турското кафе. Ти знаеш, че в селото ни живеят и турци, и българи. Най-добрите ми приятели от детството бяха турчета, от тях научих турски.

Колко пъти ми го е разказвал това! И всеки път цялото ми същество жадно попива вече чутото и познатото. Границата между мен и татко се заличава, не мога да ни разгранича: баща ми, който разказва; тай, малкият Зако, който ще се изгори, и аз, слушателката му; аз, лежащата в болничното легло, а след години и аз, пишещата! На екрана на спомена ми се прожектира детството на баща ми, което ми се струва част от моя живот.

Майка присяда на леглото до краката ми и започва да разплита нещо. Тя наистина е най-красивата жена на света! Поглеждам я и казвам:

- Също си царкиня, майче!

Но ми е тъжно, когато е далеч от мен. Майка винаги е в движение, когато я видя на сън, все идва и си отива, само не успява да остане при мен! Въобразявам си, че и тя може с часове да седи, да шие, да плете или разплита и да слуша татко.

Той сяда на един стол срещу мен и започва историята си в седнало положение. И първо казва за какво ще разказва. После си ляга до мен, пъха ръка под главата ми, слага клечка за зъби или някоя сламка между зъбите си, вдига очи към тавана. В неговите разкази няма герои, в тях има само хора. Добрите и лошите. А понякога има и животни като например любимите му коне Марко и Топала, и кучето Мурджо.

- Баща ми, Мила, дядо ти Коста, беше кмет на селото. Ние не бяхме богати, ама не бяхме и бедни, не гладувахме. Баща ми беше прекалено скромен, но горд човек, много работлив. Честен беше, дъще, прекалено честен, за да забогатее през ония времена. По време оно, преди Девети септември 1944, си имахме цар. Дядо ти Коста беше кмет на с. Равно Кубратско, бе чиновник на царя. Когато след Девети на власт дойде новото правителство, вече нямахме цар, но кметове още имаше. И новите чиновници, вече народни чиновници, тръгнаха да проверяват и да изясняват. Искаха да знаят, кой е правил добро и кой лошо.

- На царя ли, бе татко?

- Не, Мила, на народа. Преди Девети царят арестува всички, които бяха против него, и ги затвори в затвора. Но когато народът стана цар…

- …тогава пък народът затвори царя! - отвръщам аз.

- Точно така! - потвърждава татко. - И заедно с царя всичките му добри чиновници, които бяха добри, докато лошите бяха в затвора. Така. Но тогава дойдоха лошите, т.е. добрите на власт и затвориха лошите, които се бяха мислили за добри докато…

- Значи ти искаш да кажеш, че тогава е било добре да бъдеш лош, така ли?

- Искам да кажа, че днес е добре, тогава да си бил лош, дъще! - губи той търпение. - Но да оставим това! Дядо ти Коста беше един добър кмет, т.е. добър чиновник. Следователно имаше основание да проверят той като добър царски чиновник е бил добър за народа или лош. И така, добрите събрали всички лоши в една класна стая. А с тях и дядо ти Коста, доктора, търговеца, полицейския и попа. Извиквали ги по име един по един и пред всички им чели оплакванията, които постъпили от народа против тях. И добрите отделили на ляво всички лоши, които били добри, а всички лоши, които били лоши, на дясно. Едните до едната стена, другите до другата. И оправдали добрите лоши, а лошите лоши обявили за виновни и ги осъдили!

- Добре, де, татенце, като е имало добри лоши и лоши лоши, да не би днес да няма само добри добри, ами да има и лоши добри?!

- Слушай, мънинката ми, докато има лошо и добро, ще има и добри добри и лоши добри, лоши лоши и добри лоши, това е съвсем ясно, нали?

- Да, де, ясно е, - опитвам се да мисля аз логично. - Но тогава… кое е добро и кое лошо?

Явно му е втръснало да обяснява, но въпреки това опитва пак:

- Аз теб някога да съм те бил, Мила?

- Не, никога!

- Добре! И никога не бих те ударил, защото смятам, че не е нищо добро и за двама ни. Такааа. Но майка му на братовчед ти го бие и смята, че е за негово добро. А когато доброто, което е в главата й, стигне гърба му, той виква да плаче. Защо ли?

- Че как защо? Защото боли, бе татко…

- Той й вика през сълзи: „Ти си лоша!” и бяга. И така доброто се превръща в лошо!

- Значи ти искаш да кажеш, татко, че става лошо, когато излезе от главата на леля ми ли?

- Точно така, детето ми! - възкликва татко облекчено.

А аз трябва първо да подредя мислите си: Всичко е добро. Всичко, което човек желае или си представя. Но излезе ли от главата му, то става лошо. Лошото боли. По това се различава от доброто. Аз съм винаги добра, лош е само другият. Но когато човек се промени и стане друг, доброто и лошото се объркват. И тогава трябва да започнем отначало. Ето още една дефиниция, която трябва да напиша през лятото без помощта на речника, в списъка на непознатите думи.