МЕЦЕНАТСТВО НА ДУМИ

Тодор Дашков

За българската книга се уреждат изложби, пишат се хвалебни статии, казват се много и хубави, утешителни думи. Всяка година се устройва дори специално празненство на българската книга. Без книга няма български народ! - този е зовът, който писатели, професори и журналисти тръбят в многобройни всекидневници.

И се радва българското сърце, че толкова много и от различни среди са тия радетели на българската книга. Пред погледа му се мяркат купища книги, много и много библиотеки, стотици хиляди читатели, една огромна творческа България, която бързо крачи към крайния предел на културно възмогване.

Създава се впечатление, че България е пълна с меценати.

Уви, това е само през така наречения „Ден на книгата”! На следния ден очите се отварят, минава хипнозата и българският читател вижда ясно, че тия господа професори и писатели са разбирали само своите или най-много и книгите на близките си приятели; че господа журналистите предпочитат блудкавите разкази на разни безлични европейски писатели, че за тях е по-изгодно да печатат романите-реклами на кинотеатрите, дори във всеки брой по три наведнъж, за да помагат с това на кината да пълнят касите си, често за сметка на българската книга, че предпочитат да печатат дори някакви глупави романи в картини, американски измислици; най-сетне, че тия господа предпочитат пикантното, булевардното, сензационното, всичко онова, което дразни страстите на посредствения читател и… осигурява прихода на вестника.

А за твореца на българската книга, за тоя, който създава и приобщава българския дух с културата на европейските народи, за него в тия всекидневници място няма.

Или, за кумова срама, на три месеца ще се напечата един български разказ, а на десет години - един роман, и то само на приятели.

А в многото преводни библиотеки - нито един български роман.

Поради това всяко празненство на българската книга се превръща в помен, който се устройва от господа фарисеите, за да успокоят гузните си съвести…

При нашите условия, трябва просто по законодателен път да се задължат всички уредници на библиотеки и всекидневници да предпочитат български творения.

Само така ще може да се проправи, може би, полека-лека път на българската книга.

——————————

в. „Литературен час”, 23.10.1935 г.