Шандор Чори

превод: Иванка Павлова

АВГУСТОВСКА ЕЛЕГИЯ

Отлетя и последната лястовица.
Съблече мъничкото си елече
и го окачи на клона на едно дърво.

Виж, оттогава късче тъмнина
там, ниско над земята, се развява.

Във замойското* гробище сега
пои баща ми сивия си кон.
Звънтящото ведро - обърната камбана.

Под стъпките му шумоли все още
августовска слама.

Но после ще настане тишина.

Накрая и конете ще измрат.

На стъпканата слама, на теб, конче - лека нощ!
На плочите надгробни - лека нощ!
Възпоминание, на тебе също лека нощ!

——–

* Замой - родното място на поета

В ЗДРАЧА ВЕЧЕРЕН НЯКОЙ

Пълна е старата улица
със следи от ботуши на мъртвите,
с пожълтели акациеви листа.
Накъдето и да се отправя,
накъдето и да потегля,
отвсякъде слухът ми долавя
шепот на сенки познати.

В здрача вечерен някой
носи греда на рамо.
Може би това е баща ми.
Бих го повикал, но неочаквано
гробищна пръст пълни устата ми.

Откакто не се е прибирал вкъщи,
дъсчената ограда с мъх обрасна,
напълни се с оси оборът.
Голямото му сиво платнище
цялото се е нацепило
като небрежно сгъната кожа.

Кой би повярвал, че някога
ще забрави назад да се обърне
и дори не ще познае
по дишането сина си пораснал
отвъд пресъхналата рекичка?

Върви, върви по улицата
с полюшваща се греда на рамо.
Така безмълвно би пренесъл
разцепилите се скали на Унгария.
Часовникът на кулата и тогава
вероятно пак шест ще удари
и всичките шест удара
във водата на запустелите кладенци
един подир друг ще заглъхнат.

ГАРИТЕ НА ДЕТСТВОТО

Не, нищо друго не желаех аз
освен в сърцето на вихрушката да бъда,
за да ме вдигне тя
от кулата църковна по-високо.
И дорестите ни коне бих заменил
за вятър като този:
оттам, където стигат само птиците,
аз щях да виждам слънчогледовите ниви -
огромна купчина жарава,
изсипала се сякаш от недрата на вулкан.
Там, в ниското, блестяха извор и река,
а горе, в облаците, обитаваха орли
и аз мечтаех покрай вдигнатите ми ръце
те да кръжат, когато слънцето залязва.

ДУМИТЕ НА МАМА

Благодарим ти, сине, че се върна вкъщи,
защото твърде много остаряхме -
и ние като стенния часовник:
стрелките ни към гроба вече сочат.
Не знаем вторник ли е, или е четвъртък.
Неделя е за нас, когато ти си дойдеш.

Насам-натам баща ти още тича,
но аз едва до портичката стигам.
Понякога си мисля за оная круша,
която бомба повали пред кухнята ни - бих могла
на нея като на ръката ти да се облягам,
ако с бастун се движа, но това ми липсва само!
Метлата по-добре да взема и да се подпирам с нея.
Така до изхода ще докуцукам, сякаш имам работа.

Не бива да очаквам ни писмо, ни вест.
Не спя по цели нощи, ако се обърне влакът,
както когато за Америка замина.
Очите ми изтекоха от плач тогава:
пристигнал ли си, ще се върнеш ли отново?
Твърде далече са за мен и храстът, и морето,
а всеки самолет, със който ти пътуваш, се разбива.

На доктора му казвам: „Докторе, как може
дори излитащата птица да ме стряска
и толкова сняг постоянно да ми се присънва?”.
Аз чувам кашлицата ти зад всяка пряспа, сине,
но цевите на пушките ме следват по петите.

Ако и аз насам-натам се щурах по света,
не бих се плашила за тебе от небостъргачите,
от езерата, пълни с крокодили,
от хората с ножове, дето банките ограбват
или се забавляват само,
но имат сатанински маски на лицата си,
а на главите си - големи шапки като клоуни.
Бои се бедният дори когато може да се радва -
седем вериги оковават моето сърце.

ЕДНА СТАРА СНИМКА

Навярно твърде мрачна стана
и тази снимка:
вървя сред почернелите купи сено, до кръста гол,
над раменете ми висят камбаната на Замой
и влажната завивка върху бункеровите греди.

Все още не се вижда нищо
от моя предстоящ живот -
дори следи от никотина на вечно пушещата ми уста,
очи очите ми все още дирят,
ръце към майчините си ръце протягам,
но вече знае престарялата ни круша,
че моите нозе ще се сбогуват скоро,
а изпод склопените цветове-очи бъзът бухлат
навярно също вижда, че ще бъда първият
ловец на пламенните улични любови -
аз, донжуан, притискащ градовете към гърдите си,
който невинно вече никога не ще обича.

Бъзът държави и морета вижда вече,
през облаци отровни се затварят календари и очи,
локомотив лети по моите коси като по релси,
а от дима небето сякаш става бяло, бяло, бяло.

ЗАЩОТО БЕШЕ ВРЕМЕТО, КОГАТО…

Защото беше времето, когато сякаш дни
не съществуваха,
ни заран, нито пладне, ни следобед,
а само пърхаха излитащите от купите със сено
врабчета
и виждах как потъват в кладенеца тъмните ми
като нощ очи.
Дали бе зима? Есен? Или лято? Калта се движеше
безного
и само касисът с променлив цвят в градината,
и само пърхащи като забрадка на старица
пеперуди,
и само някъде побягвах и се връщах,
бях само там, където ставах рана,
бях само тяло и ръце, нозе,
бях само предани очи на куче, вперени
в носачите на мъртвия,
и върху устните ми сладки и горчиви дъждове
нощуваха,
бях само сол и кръв, бях мед и голота.

ЛОЗЕТО ПРЕДИ ВОЙНАТА

Тогава още нямаше война,
ни купища безсмислени греди и камъни -
руини с белезите на разрухата.
Над избите сияеше часовникът на слънцето.

Един безкраен ден бе тука лятото,
един безкраен ден бе тук животът ми.
Седях върху поклащащ се черешов клон -
опъната от ветровете жица.
Дете ли съм бил, или птица?

Тогава още нямаше война и не лежаха
покойниците ми между отломките на времето
като съшити от парцали кукли.
Момците пиеха по празниците евтино вино
и гледаха луната - медна брадва,
забита от разбойник във гредата на небето.

Тогава още нямаше война
и аз не бях от грижи угнетен,
нито за мъст душата ми жадуваше,
а слънцето се къпеше в очите на елените:
красиво име имаше земята,
прекрасно като име на дете.

От избите, от хълма с цвят на дюля,
от лозовите пръчки и скорците
като жарава времето отминало сияе.
Сега е също лято, но така различно:
нуждая се, за да живея, от приятели.

МАЙКА МИ Е ЧЕРНА РОЗА

Мама я боли глава -
свят й се завива.
Мама я боли глава -
прахче не изпива:
все по-бледа, тя дои
кравата в обора,
все по-бледа, ту пере,
ту мете из двора.

Лоша дума чужд дори
каже ли за нея,
тя заеква и от срам
пламва и бледнее.
Скрита в черния чембер,
сякаш се смалява:
как я плаши грубостта,
как я наскърбява.

Все на път, безкрай върви -
няма вече сила.
Ах, звезда на бедността,
челото ранила!
Даже люлякът цъфтящ
тегне на снагата,
сякаш е товар, макар
да е ароматен.

Лято е, под свода син
музика се лее.
Мама в пустош, в тишина
трябва да изтлее.
Толкова машини тук
вдигат шум до бога.
Никой няма да рече:
„Идвам, да помогна”.

Мама я боли глава -
Нищото боли я.
Тя е черна роза. Кой
с цвят ще я покрие?
Счупено стъбло в пръстта
все по-ниско свежда.
Птица ще я отнесе
в човката си нежно.

ГЛАСЪТ НА ЗИМАТА ЗАГЛЪХНА

Гласът на зимата заглъхна в дървесата.
Дори гората не проскърцва вече
като огъваща се от товара си каруца.
Набъбват клонките от сок - на пръстите ми
блестящите роднини,
огъват се, полюшват се тревожно
във мартенската синева.
Да можеха да проговорят, само влага
ще са словата им навярно
и ромон, шум далечен на валсираща вода.
Като шуртене, идващо от планините,
съм и самият аз -
благословена свежест над поляна камениста.
Подлагам кожата си на един кос - нека
да я кълве, защото
тъкмо сега е времето да бъда
за болката неуязвим.

Аз се приготвям да играя, да живея.
Дали все още помни някой старото ми име?
Букът, липата, плуващият бътерфлай
черешов клон - те си го спомнят.
През планината, като в детството, при мене идват,
завъртат вятъра в кръг покрай себе си.
Гласът на зимата заглъхна в тях,
заглъхна.

ПОВТОРНОТО МИ РАЖДАНЕ

Аз изпод облаците идвам
и нося спомена за своето рождение -
една река блести пред моя поглед
като забравен върху маса нож.

Между огромния хълм от гореща шлака
и планината - тясна долина,
която ми проправя път.

Напускам ги, подобно детството си, днес.

С това, което съм обичал, се разделям,
за да съм най-подир свободен.
Като несхрускано наполовина захарче
изплювам сладостите на света:
на динята сърцевината,
моите любови.

Кръвта ми не е нужна на света,
но аз от неговата се нуждая!
На предсказанието си се доверявам:
„Да бъде живо продължава само онова,
което мога да осъзная, да оплача, да загубя…”

В каквато и посока да поема,
сияе там все още лятото;
подобно острие на нож блести една река;
възкръсват бавно в мен папурът -
този юмрук на Йеремия,
годините на дъждове и кал,
на блянове и камъни студени:

на моето повторно раждане.

АЗ ЩЕ ЗАМИНА НЯКОГА

Аз ще замина някога, ще отпътувам
и в паузите на мъчителното чакане дъждът ще руква
и ще спира,
ще зеленясат влаковете като стари бронзови монети.
Дали ще бъде вечер? Лято? Януари?
Ще изостават хълмовете и тополите,
и кучето с ръждива козина в пункт за отпадъчно желязо,
а ако вече съм прочел приготвените за из пътя
стихове и вестници,
ще си представям твоите коси, съзра ли ято диви гъски,
зад всеки храст - захвърлената ти небрежно дреха,
и няма да съм сигурен обичам ли те, или не,
защото върху устните си още ще усещам на устните ти
и на кожата ти аромата -
ухание на праскови узряващи, ще чувствам тялото ти
в своето
и досега на двете ти ръце, с които ме прегръщаше.

В РЪКАТА МИ - ЗЕЛЕНО КЛОНЧЕ

Ще се покрие с пяна пролетта отново
подобно човката на дълго пяла птица,
трева ще избуи край гробовете даже,
но няма вече ти да се усмихваш
на нищо живо в този свят.

Донасям ти зелено клонче - пухкава върба,
лютиче жълто от краймелничния ров,
където божият взор върху тях сияе
и им се радва всяка божа буболечка,
но вече само към стената гледаш ти.

Не знам дали ще превъзмогна преживения кошмар,
но искам да запомня този твой последен поглед,
очите ти - пламтящи черни дупки,
а в тях училищният тебеширен прах се носи
като праха на разрушения град Картаген.
Не вярвам, че смъртта е по-силна от мене,
че някога ще те изтръгне от сърцето ми.
Представям си, че в теб седя като в прекрасна рана:
в ръката ми - зелено клонче, зад гърба ми -
необозримият тъмнеещ се отвъден свят.

ДЕВОЙКИ С ПЪПЕШИ

Лениво, уморено, грациозно
към планината бавно се изкачват.
Във вдигнатите им до раменете длани -
меденосладки пъпеши - откъснати слънца.

Това ли само са запазили от рая някогашен,
когато са кръстосвали нашир и длъж земята
и босите нозе са газели големите и месести листа?

Полите им като вода прозират,
но и пречупват погледа като вода.

От фабриката за конци излизат.
На кръста им, като на макари, се намотават
светът, гората, слънчевата прежда
и мъжкото несекващо желание.

Налудничаво е, но аз внезапно ожаднявам,
измъчва жажда цялото ми тяло.
Морето сякаш ненадейно ме връхлита,
а в гривата от пяна музика се ражда.

И всичко - за жени, които не обичам,
а само съзерцавам - птици, огнена жарава.
Подобно радий ме облъчват раменете им
под стъклените облаци на август.

Ще ме измъчва после споменът за тях,
ако на клатеща се стълба са се покачили.
Ще ми останат лятото и пламенните форми,
слънцата във високо вдигнатите длани.

ИГРА В МОРЕТО

I
Играехме на криеница - риби същи,
две щури риби, бисери разпръскващи.

Към мене ти с ръце гребеше,
но и с ресници, сякаш беше

морето твоята любов - оная
вселена тайнствена, а аз
в очите ти потъвах, но пак знаех,
че ще ме следва взорът ти докрая.

II
Прииждаха реки зелени,
със сините се срещаха
под тръпнещия остров на корема ти
и се прегръщаха горещо.

Забравили за многото удавници,
за плаващата мръсотия, ето
като господния покров морето
край твоя ханш те намотават.

IІІ
Със своите скали и къщи
бе само спомен в паметта ни
брегът, напомнящ тънък косъм,
след някоя жена останал.

Палатките с оранжев цвят
започнаха като миражи,
като жар-птици да летят -
неясни, нереални даже.

На устните си сол усещах,
но пеех с радост, че те има,
и морското лице целувах
с вълнение неизразимо.

IV
Вълните - бикове с рога от пяна,
по-близо слънцето донесоха,
а ти, за да го стигнеш лесно,
на рамото ми стъпи и сумрак настана.

До сутринта в съня ти риби плуваха.
Водата през прозореца нахлуваше.
Без дъх оставах, докато опитвах
да изнеса съкровището на гърдите ти.

БЛАГОГОВЕНИЕ

Случайно изтървано цвете
е легналата на брега жена
в леглото си от пясък. Гола
като изящен поглед, като камък.

Тя спи, забравила за времето.
Голяма бяла пеперуда кръжи над нея -
това е кът от райската градина
преди самото раждане на любовта.

Към нея гледа даже планината бикоглава
с дърветата-животни. Грях бих сторил,
не я ли съзерцавам. Вдишвам аромата на косите й,
а нейните бедра прикриват лоното вълшебно.

Светът започва там, където тя лежи;
самотността на хоризонта с нея се сношава,
та подир тяхното съвокупляване
надежда да получим като насърчение.

Изсвирва кораб, плач на вълни, шум на тръстика.
Създай, о Боже, ябълковото дърво, усмивката,
та ако се събуди от уплаха изведнъж,
димът от моята цигара като змия да й се стори.

И ДНЕС ПРЕСКОЧИ НА СЪСЕДА КУЧЕТО

И днес прескочи на съседа кучето -
един огромен рунтав пес,
и пред вратата ти лежи.
Главата му - на прага, като в древен мит.
Припича се на слънце в края на октомври.
Понякога уши наостря,
дочуло те да шеташ вътре в къщата,
а всъщност само старият ти под проскърцва
и пърхат пеперудите агонизиращи.
В такива случаи
не идвам в твоя дом,
а се изкачвам на широкия и неприветлив хълм
и сливовите ти дървета с часове отгоре съзерцавам.

НА ТРЕТИЯ ДЕН СНЯГ ЗАВАЛЯ

През първия ден бе хубаво това,
че можех всичко да забравя,
през втория - че можех всичко да си спомня.
На третия ден сняг заваля
и се роди предчувствието ми, че винаги
от днес нататък ще вали -
от челото ти до устата ти,
от устните ти чак до слабините ти,
по протежение на цялото ти тяло,
така до края на живота ми.
Сняг - от тавана и от телефонната слушалка,
като я вдигна,
от избелялото небе на детството, щом си го спомня.
Между замислени дървета и купи сено
снегът подобно призрак броди,
задържа се из почернелите нивя
и бежанците коронова.
Аз вече знаех: няма да съм сам,
навсякъде снеговалежът ще ме придружава,
до мен във влака ще присяда
и заедно ще прекосяваме морето,
а нощем, сред коли, които бълват пушек,
сред градове със задушаващ въздух
на майчиния ми език ще ми говори,
ще завладява територии за мене,
защото ти желаеше
поне една страна да покориш.
Когато даже и родина вече нямам,
защото съм безсилен да си го призная,
в снеговалежа аз ще се заключа
като човек, обличащ бяла риза
за сетния си ден.

ОБРЪЩАМ СЕ КЪМ СТЕНАТА

Някой налага с пръчки нощта,
пречупват се розите, до една -
ветре еленоног, накъде
под скрежокората луна?
Кучето на есента ръмжи,
с два реда зъби те следи:
долния - натрошени скали,
горния - нащърбени звезди.
Недей да ме призоваваш вън
в ноемврийския нощен мраз:
бухалова прокоба с вой
не мога да надвия аз.
Окъсани са лозовите листа,
минзухари в полето пламтят,
плува в кръвта ми смъртта,
остроноси лодки кръжат…
Обръщам се към стената - там
горят сънища-фрески, встрани
сред храсти - зелена жар,
минават голи летни жени.
Венец от калинки трепти
в косите на всяка жена,
клонки-ветрила скриват гърдите им
като празнични знамена.
Вперила към безкрая очи,
излиза една от техния рой
с луннокаменен пръстен зелен -
бижуто на любовта е той.
На нея ще даря своя живот,
на бягството сладостта;
като юдинска целувка ще й даря
срама на своята самота.
През моята есен, през моята смърт
само тя с мене чудо би сторила.
Нейният пръстен зелен - лятна луна,
нека пръска искри сред простора.