ВЛАД ЦЕПЕШ – ИЗМИСЛИЦА И ИСТИНА

Святослав Артомонов

превод: Георги Ангелов

Да започнем с това, че влашкият титул Господар, съответства не на граф, а по-скоро на княз в източноевропейската традиция, или на херцог – в западноевропейската. Прозвището Дракул (дословно – Дракон), се отнася не за влашкия господар, а за неговия черен арабски жребец – подарък от турците. Но и прозвището Цепеш (пронизващ) е влязло в титула на Влад, въпреки разпространеното мнение, според което Влад широко използвал наказанието набиване на кол. За недостоверността на тази хипотеза говорят съвременните хроники за Влад, според които младият господар на своя черен “Дракон” се врязвал в плътните редици на турците, успявайки едновременно да наниже на копието си по трима еничари. Именно след тези събития и армията и народът нарекли Влад – Цепеш.

Управлението му съвпаднало може би с най-трагичния период за балканските държави. Когато през 1453 пада Константинопол – последният форпост на цивилизования свят в Азия, кървавата експанзия на турците на Балканите продължава. За да осигурят лоялността на източноевропейските монарси, турците вземали за заложници децата им. И макар че това не бил плен – князете имали пълна свобода и живеели в същия разкош, както и синовете на султана – в случай на въстание в родината им за тях имало само два пътя – да приемат мъченическа смърт или да оглавят наказателен отряд от еничари срещу родната си страна. От 7 до 15 годишна възраст Влад (до убийството на неговия баща) живял в двора на османския султан като заложник. По онова време, когато в Турция набиването на кол било основен вид наказание, Влад виждал мъките на осъдените почти всеки ден. За Европа набиването на кол било съвсем не “безчовечно наказание”, а по-скоро непозната “екзотика”, тъй като едва ли широко разпространените в средновековна Европа разпъване на колело и изгаряне на живи хора са били по-малко жестоки от наказанията на Влад. Трябва да се отбележи и това, че при Влад набитите на кол в 90% от случаите били пленени турски еничари. Влад плащал на турците с тяхната монета.

Необходимо е да каже и за дълбоката религиозност на Влад. Три пъти в Турция, под смъртна заплаха, той бил заставян да приеме исляма, но даже в мислите си не е могъл да се отрече от православието. Накрая турците му предложили да стане генерал на еничарите, но той отказал, върнал се в родината си, за да отмъщава – за баща си, за поробената си страна. Когато сложили на главата му короната, той, хващайки меча, възкликнал: “Смърт на турците!”

Петхилядната армия на Влад разбила напълно петхиляден турски гарнизон. Но турците не се предавали. Само месец по-късно във Влахия нахлули 15 000 еничари. Православният владетел получил помощ – три хиляди руски воини, начело с брата на Йоан Велики. Тази кървава битка е описана в руските летописи: “Когато русите ударили турците, Влад се хвърлил в най-гъстия бой на вран кон, все не успявайки да засити меча си с кръвта на врага, а когато господарят оставял копието си в тялото на врага, грабвал копието на падналия войн, насочвал го срещу турците и ги нанизвал като пилета на шиш“.

11 000 турци загинали на бойното поле. Армията на Влад и Московия почти не понесла загуби. 4 000 турци, сред които и пашата, попаднали в плен. Влад не се церемонил с тях – Православието забранява робството, а да пусне турците означавало да увеличи войската, която скоро щяла да го нападне отново (в това Влад не се съмнявал). Пленените били набити на кол. Но и тук Цепеш спазвал субординация – за турския паша направили кол със златен накрайник. Руските летописци описват и репресиите на Влад срещу болярите, заговорничещи на страната на турците – те били третирани като изменници, без всякакво снизхождение.

Благодарение на освобождението на народа от османските данъци и произвола на болярите, а също така и на премислената данъчна политика на Влад, селяните и занаятчиите на Валахия станали едни от най-заможните в Европа. А където е медът, там са и мухите. Отвсякъде във Влахия започнала да се стича различна сбирщина – крадци, отровители, проститутки. Впрочем, някои жители на самата Влахия привикнали също към разбойничество, използвайки периода на безвластие, с мълчаливото съгласие на турските окупатори. За един ден били обесени 3 000 крадци, други 12 000 Влад помилвал, заповядвайки да им бъде отрязана дясната ръка, преди да ги пуснат. Но и това не дало желания резултат. Тогава Влад устроил знаменитата “Прощална вечеря“, поканвайки в църква над 2 000 крадци, разбойници, убийци, проститутки. Вечерята била наистина царска – скъпи ястия, а – главно – виното се леело като река. Когато “почетните” гости били вече много пияни, Влад наредил да се барикадира църквата и да се запали. На сутринта воините и монасите изнесли овъглените трупове и почистили от саждите фреските на църквата.

Повечето изследователи считат този епизод за едно от най-ужасните злодеяния на Влад. Но ако беше обесил този “контингент” на пазарния площад, и съвременниците и потомците щяха да сметнат това за норма на средновековието – в Англия и Франция се изпълнявали масови смъртни присъди на два пъти повече хора. Да, за съвременния човек масовото убийство в църква е ужасяващо кощунство. Но ще повторя отново, Влад бил много религиозен, а по християнския канон човек, умрял в църква, попада в Рая, без значение какви са прегрешенията му. За средновековния човек било много важно да се погрижи за душата на престъпника, затова позорното обесване било неприемливо за Влад.

След този епизод в Европа се разпространили слухове, че по улиците на Търговище – столицата на Влахия, може да изпуснеш рубинова брошка и след седмица да си я вдигнеш от земята. На известен английски пътешественик му се удало да провери така ли е. Той оставил на мост кралски орден с брилянти, а наблизо, на стената, написал на румънски: “Намерилият брилянтов орден с герба на Британия ще получи при връщането му две жълтици” и оставил адреса си. След три дни румънски занаятчия му върнал ордена и сам му пъхнал две жълтици, за да не казва англичанинът никому кой му е върнал ордена. Не трябва да се мисли, че обикновените хора са се бояли от Влад, напротив, обичали го за това, че ги избавил от постоянния страх да бъдат ограбени и убити. На неизменния въпрос на чужденците, търговците на пазара, поставящи лавките си близо до бесилките, отговаряли: “По-рано се страхувахме от турците, болярите и разбойниците, а при Цепеш честният човек няма от какво да се страхува!”

За Влахия оставал един незабележим, но много коварен враг – Трансилвания. Това била страна на банкерите, поддържащи и Влад, и опозиционните му боляри, и даже турците със злато, което често е по-силно от стоманата на оръжието. При това Трансилвания използвала Влахия като буферна зона по пътя на турските еничари. И Влад завзел Трансилвания. В същия ден 300 банкери издъхнали на колове, а трансилванското злато попълнило хазната на господаря. Това злато Цепеш използвал не само за наемане на армия, но и за подкуп на съседни владетели. Така той обединил Влахия, Трансилвания, Молдова и още няколко дребни княжества, фактически създавайки Велика Румъния. С обединени армии Влад разгромил вече 40 000 турска войска.

Но това била последната му победа. Когато турците се появили с още една, отново 40 000 армия, болярите, недоволни от политиката на Влад, който бил загрижен за народа много повече, отколкото за тях, както и част от родствениците на избитите от Влад изменници, част от приелите католицизма, оттеглили своите армии, и оставили Влад сам срещу страшния враг. След няколко отбранителни сражения, в които нанесъл на турците големи загуби, Влад се укрепил в крепостта Поенари. Много скъпа цена трябвало да платят турците за тази обсада, за превземането на крепостта не ставало и дума. Но провизиите на защитниците на крепостта намалявали с всеки ден. Влад извършил отчаяно излизане, пленил турския обоз “в който за голямо съжаление нямаше свине”, избивайки 500-600 турци. Но турците прибягнали към друго оръжие – психологическото. 500 стрели с листове, потвърждаващи гибелта на Влад, засипали Поенари.

Тогава Влад седнал на врания Дракула и се отправил към унгарския крал, за да моли подкрепление – предалите Влад боляри не пуснали армията на Московия. Цепеш се надявал, че католиците също са християни, че ще забравят за междуцърковните спорове и ще се изправят срещу неверниците, но… Влад бил пратен в затвора, където прекарал 12 години, отказвайки да стане католик. Съдбата се оказала благосклонна – след 12 години турците станали заплаха за Унгария. Тогава Влад, като политик, се съгласил да приеме католицизма – освобождението на Родината било за него по-важно от спасението на собствената му душа. Съвместната румъно-унгарска армия разгромила турците, нанасяйки им колосални загуби – близо 100 000 души.

И тогава Влад, покайвайки се, се върнал в Православието. Но разпусналата се за времето на неговото 12 годишно затворничество върхушка не желаела връщането на предишните норми. Болярите, мнозинството от които преминали към католицизма, настройвали срещу Влад православното духовенство и народа, като против католик. Но и това не помогнало. Изходът решила предателска стрела в гръб, изстреляна от шурея на Влад, петнадесет години по-рано осъден за измяна – съюз с турците – и помилван по лична молба на жената на владетеля.

Престолът заел младият син на Влад – силен политик и талантлив пълководец, веднъж примамил 30 000 турски отряд в гората, където отрядът бил избит от стрелци, скрили се в дърветата. Но неговото управление продължило кратко – две години след своето възцаряване, младият господар бил отровен по пряка заповед на римския папа, стремящ се да въдвори католичеството с отрова и кинжал в православните страни. След смъртта на наследника му държавата на Влад се разпаднала на няколко малки княжества.

В народната памет, в румънския фолклор Влад Велики – Обединител заема същото място както Крали Марко в Сръбско. В продължение на няколко века Влад Цепеш оставал символ на освобождението от османски гнет. Това е причина унгарците и даже турците да виждат на хълма “призрака на Влад” – фигура на човек в черни доспехи с тежко копие, чийто вран арабски жребец се изправял на задните си крака, което хвърляло завоевателя в суеверен ужас. А румънците успешно се възползвали от разпространената легенда за сянката на Великия Влад, който се отказал от Рая, за да пази вечно своята Родина от врага.