ЗЕМЯТА Е САМОТНА КАТО МЕН…

Людмил Стоянов

ЗЕМЯТА Е САМОТНА КАТО МЕН…

Земята е самотна като мен.
В полето златни огньове блуждаят.
Далеко птици сиротни ридаят,
и месецът е странно замъглен.

И месецът закрива тъмни взори
под стъпките на късен проходящ,
но миналото снема своя плащ,
разкрива свойте светли кръгозори.

О, нощ, над моя глух и странен сън,
издигай свойта вечна пирамида!
Към зноя на забравена Колхида
ей плавно плува равношумен чълн.

Тя иде, от която се отричах:
о, с трепет сладостен простри ръце!
У тебе пак е моето сърце
и те обичам, както те обичах.


URBI ET ORBI

Аз живея в безплодна страна,
аз събирам оскъдни трохи -
между ниви, безродни в съня,
и загубени в бурен лехи.

Там не знаят свещения труд,
ни длето, нито циркул, ни кист,
там загасва невиден - нечут
на живота нектара златист.

Нека в твойта душа се стъмни,
преклони озарено лице.
Уязвено, и ти угасни
в тая пустош, пламтящо сърце!

А над ниски, продрани стрехи
с присмех взира се бледна луна.
Аз събирам оскъдни трохи,
аз живея в безплодна страна!

——————————

сп. „Смях”, г. 2, бр. 50, 13 май 1912 г.


ВЪРБИ

Крайбрежните върби изпращат своя ден.

И гасне заникът; безименни, безплътни,
полазват сенките на вечер странно-пищна.
Скръбта е призрачна, желанията - смътни,
и миналото - сън, и радостта - излишна.
Пробягва вятърът, нашепва тъмна вест
и пада немощен, осиротял, злочест…
Простри, о, Господи, съзвездните воали,
простри ни свят покой и благост неизменна,
ний плачем над води, надежда непознали:
и дирим отговор от нямата вселена.

Крайбрежните върби изпращат своя ден.

1914


НАСЛЕДСТВО

Съдбата, старата ми леля,
напудрена и начервисана,
разтворила сандъци писани,
заприда златната къделя -
и върху призрачния стан
на времето, през тънки нишки,
тъче на вътък от въздишки
гробовния ми бял саван.

Или, отрудена от грижи,
разстила тя гергефи везани
и маргарът на дни залезнали
в конеца на живота ниже -
огърлицата, що бих дал
на мойта приказна невеста,
за да й спомня колко често
над нас е ужасът ридал.

Или в албуми позлатени
разглежда нявгашни любовници -
на миряни и на духовници
лица тъжовно-състарени -
и отегчена, става тя
и ме повежда с няма ласка,
и стародавната каляска
потегля в друм на пустота.

И ето, портите старинни
отваря бавно гвардеянина
и слиза вечерта неканена,
и от стената куп гергини
безшумно ронят своя цвят,
и с белината на забрава
той къдрите ми посребрява
като с последна благодат.

1923


МАЩЕХА

Земя родна, моя мащеха,
зле намръщена, ядосана!
Помня дрехата износена,
бедността, що дните пращаха.

Помня бурята и вятъра,
и дъжда над хижи сламени,
и надеждите - измамени,
пепел - бисера и златото.

Памет, ти си зла пиявица:
ето я, нощта залутана,
сам, когато ме целунаха
буря, вятър и светкавица.

И не бе обител божия,
да приспи, наблизо скътана,
в мир сърцето ми, запътено
към спасително подножие.

Но догде звезди заспиваха
и душа береше месеца,
сънни мисли ме отнесоха,
като лист, в поля копривени.

Там отчаяна орисница
даде ми треви безименни,
минаха ранини задимени,
нощни птици грозно писнаха.

Оттогава идат дните ми
като войни с вражи копия,
с обич пламенна нестоплени,
с милост братска ненаситени.

Вий към пролет ще отминете,
а за мен повеля мощна е -
да събирам в празни кошници
цветовете на годините.

1923


ИЗГЛЕД НА ПИРИН ОТ МЕХОМИЯ

Пирин бленува тъмен блян,
Пирин разкрива хладна пазва,
Пирин от блясък е пиян,
легенда кървава разказва.

Челото му сияе в плам,
върха му като факел свети,
той тайните си варди сам
под сянката на вековете.

Безкрайна ледна висина,
гранит и облаци, и преспи!
В гръмоподобната война
заглъхват тихите му песни.

И в шеметния час, кога
денят над него се възражда,
сърцето ми една тъга
с молитвен трепет се обажда.

Да не замре без роден зов
душата, птицата устрелена,
да не потъне без любов
сред безответната вселена.

Но да ми шепне глас любим,
русалка с песен да ме мами,
кога след гръм и мрак и дим
смъртта премине с черно знаме.

Пирин бленува тъмен блян,
Пирин разкрива хладна пазва,
Пирин от блясък е пиян,
легенда кървава разказва.


ПЪРВОБИТНОСТ

Кога пращят сурови хвойни
и огнени езици скачат,
безмълвни сенки неспокойни
и смътни викове - що значат?

И вятърът, с безумна сила
над сведени гори понесен,
не пей ли древната, унила,
на дива първобитност песен?

И ний, край огъня покорни,
като от гръм сразени гранки,
не сме ли безприютни, морни,
от каменния век останки?

Ний враг, и скрит и злобен, дебнем,
и взираме се в мрака, будни…
И сън са - светлини вълшебни,
шум на площади многолюдни…

И погледите, щом се срещнат,
четат безрадостната мисъл,
която участ безутешна
с безтрепетна ръка написа:

не сме ли ний, в земята скрити,
сред тежка влага, стръмен шопот,
съвременници беззащитни
на страшния питекантропус?


ПОСЛЕДЕН МАРШ

Към вечността е маршът ни последен.
Иван Вазов

За всички, в битки покосени,
в полята вкусили покой,
блестят страни преображени,
де няма, казват, труд, ни зной.

Небитие - са тия ниви!
И вечността е техен страж…
Но вий, сурови, мълчаливи,
не сте ни сенки, ни мираж,

а воинство неодолимо,
въззело път през векове,
съдбата зла, неумолима
на страшен съд да призове:

затуй, че в житници зърното
молци разграбват и пленят,
че не за радост е живота
и не за отдих е сънят,

затуй, че правдата робува
и слаб е гордият човек,
напразно щастие бленувал,
проклел скръбта на своя век!

Покойници, да бихте били
за живи пътеводен знак!
Тогава биха те открили
и своя брат, и своя враг!


СЕЙМЕНИ

Тая стара песен де съм чувал,
може би на майчин скут - за дни,
разорани с плуг на тъмнини,
увенчани с цветове на чума,
дни, кога е по земята мор
като костенурка бавно шътал
и мъгли са плъзвали, да глътнат
слънцето над ниския простор.

Там, по друма, който от небето
долу към полето чупи стан,
конници, опиянен керван,
ясно виждам, гологлави кретат;
и безшумно, като стрък треви,
вятър люшка дългите перчеми,
и високо на върлини дремят
зинали посечени глави.

Там, отвъд, пожари стелят свода
с чер като катран отровен дим,
който носи смърт, неумолим,
за душата кротка на народа;
и над черни угари, без шум,
ето гладни гарвани програкват,
и копитата едва протракват
по широкия изгубен друм.

А из царевиците, нечути,
мойте праотци не знаят страх,
чакат с трепет облака от прах
и напред е старият хайдутин.
Ярост бърчи в мисли вдаден лоб,
смърт изпраща кремъклия пушка
и пронизан конникът се люшка,
като в ден на жетва сгънат сноп.

1926


РОДОСЛОВИЕ

Хайдути и ловци на мечки,
строители на мостове,
иконописци и рудари -
преданието с мъдра реч
прославя скъпите им кости,
разнася спомен благодарен.

Незнайни, като стари корени,
разнизани от влажна плесен,
и тъй безименни - мълчат.
Залязва трудният им път.
Мълчат, но вместо тях говори
една тъжовно-звучна песен.

Там всеки дънер, всеки камък
връстник е техен; всеки извор
познава жадната им длан.
Гората с ехо са пронизвали,
бич за султанските низами -
Кара Танас, Дели Стоян!

Орелът няма взор тъй силен
и вятърът - тъй волен ход,
и никоя ръка тъй вещо
смъртта в лицето не е срещала,
не се е вдигала в закрила
на унизения народ.

И днес е песента им жива -
поле тракийско, ти я знаеш:
не малко тук са кръв проливали
и после, в жажда за добро,
отивали се да се каят
в Света гора, на Божи гроб!

Суровите ви тъмни ликове
ме гледат тъжно от стената.
Вий тук сте чужденци, уви -
не ви разбираме езика;
и царството ви - непознато,
животът - сън неуловим!

Вам - вечна слава, възвестители
на честна клетва: отмъщение,
що вий мълвяхте наизуст!
И спите, вече отмъстени,
в страни далечни, ослепителни -
Диарбекир, Тарабулус!

1927


МЕД

Земята чака, мисли мои,
да литнете като пчели,
за да измучете покоя
и слънценосните смоли.

Ще хвърля в маковата пролет
и в хлебородната бразда
стрелите на копнежа волен
и шепи златна свобода.

Туй, що земята дава щедро
и в злакове разлива вред,
ще бъде в утрината ведра
на радостта ми сладък мед.

Благословен, ще кажа, трижди,
ти, на живота кръшен дух,
че земна хула не обижда
кристалния ти слънчев слух.

И аз, злина и мъст изпитал,
със властна воля отличен,
пак ще налея сочни пити
със мириса на слънчев ден.

Отново ще възпламнат мощни
словата в шеметна игра,
и пак, разискрен, в моя кошер
сок янтарен ще събера.

Земята чака, мисли мои,
да литнете като пчели,
за да измучете покоя
и слънценосните смоли.

1928


ПЪТ

Ти шумиш, шумиш, о, роден край -
все едно и също, вечна песен.
Моят силует като обесен
на стената весело играй.

Бих избягал като от тъмница,
но обесеният ме държи.
По-щастливи - дивите орли
и сърните с леките копитца.

Що било е вчера - то е днес.
Глашатаят вече е пресипнал.
Чужди ми са като стари дрипи
славословията в твоя чест.

О, да бих забравил твойто име!
Може би ще те възлюбя в плът.
Стъпките ми, знам, ще прозвучат
по пътеки, в миг неизброими.

Може би ще срещна и следи
от онуй, що нявга съм оставил.
Над реката сънна - величава
още греят същите звезди.

И в далечината, в неизвестност,
бледно пламъче трепти едвам.
Тиха е нощта, ще срещна там
хора праведни, добри и честни.

Но сърцето, опитно в скръбта,
и смутено в есенната влага,
ще ми шепне: имаш грешка, драги -
този път извежда към смъртта.

1929


КЛИН

Кога се натъкне на чеп,
дърварят не се и замисля -
заострено колче сече
и цепката здраво затисва.

И удар след удар кънтят,
и чепът не се ли разчекне,
нов клин, по-голям, тоя път
сърцето на дънера сепва.

При мъка и люта беда,
дърварски син, тъй съм научил:
тревога и гняв обуздал,
не хуля нещастния случай.

В живота съм същи войник:
разбит ли съм, мъдро отстъпвам.
Но, цял прегорял от войни,
във страх пред врага не потръпвам.

Как често във тоя живот,
безсмислен, нелеп, хаотичен,
зла воля - чепато дърво -
внезапно ни пътя пресича.

Не живот, а същи кошмар!
Не чакай в безсилна омраза -
затягай обходния марш:
клин клина избива - е казано…

Не мънкай: проклета съдба!
Така е било и ще бъде!
И после, в душевна борба,
не падай като осъден.

Дърварската правда помни:
навред, според чепа - и клина…
И гранитът, що е гранит,
се чупи на две половини.

1930


ХАЙДУШКА

… че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник…
Хр. Ботев

Постеля им - пролетна шума,
завивка им - небе високо.
Сеймени идат по друма,
пред тях - сиромашката стока.

Навързани селяни крачат,
разгърдени, боси и голи.
Жени вият и майки плачат,
деца пищят, старци се молят.

Ех, ти, верна игленка пушка!
Ятаган анадолски в силяха!
Екна гръм и субашът се люшна,
коне, хора се разпиляха.

Пат-чат! Гърми горското ехо.
Кой кум, кой сват… - те се мръщят.
Пушките снеха, кобурите взеха,
„Със здраве!” - народът се връща.

А утре - под други букаци,
край буен огън ще седнат.
От пусията махат калпаци:
някой наш, чорбаджия-изедник.

Пристига, цял разтреперан:
„Войводо, ти баща, ти майка!”
Изправят на съд кожодера.
Колко майки от него се вайкат!

Сложи тук - що си награбил!
Не малко са голи и гладни!
Не малко са болни и слаби,
злочести - от твоята жадност!

Прехвърлят се тайно, нечуто
през горски клисури. Нехаят…
Върлуват люти хайдути,
във огън са бейски сараи.

От малък съм още запомнил:
неправдата - в мрак се стъписва.
За клетници и за бездомни
някои - някъде - мислят.

1931


КЪМ МОИТЕ СЪСЕЛЯНИ

Тъжа се с вас за невъзвратното,
онуй, без име и начало,
току-речи и без цена.
Еднакво ни зове земята,
но вам е плодове раздала,
а мен - една горчивина.

Полето ви прегръща с пламъци,
запалени в труда безмерен -
във който бодър зов кълни.
Работникът с коса на рамо
не знае слепите химери
на тягостни, безплодни дни.

За вас гората пази своя
покой тържествен, своя дъх
на ягоди и чемерика,
и трепета си безпокоен,
и духове в легло от мъх -
и вий й знаете езика.

И дълго, от зори до вечер,
небето сипе свойто злато
и облаци летят възбог,
а между нивите далечни
със бодра песен, сам и бос,
минава непознат приятел.

Земята-майка ви приема
като деца на свойта гръд -
и вашта, изкована в грижи,
открай нерадостна поема
бразди и угари мълвят -
и тя с годините се ниже.

И двата вола, като ангели,
с които сте земята порили,
отвеждат ви на вечен сън…
И попът с вехтото евангелие,
молитва кратка измърморил,
в ръжта разсипва дим и звън.

Да, мои драги съселяни,
за вас е казано отколе:
сол на земята - туй сте вий.
Със дума братска във неделя
вий се тешите и в неволята,
в ярема, що ви е превил.

А аз какво съм? Кой разхити
в мен крепка сила, във неравна,
в неизкупителна борба?
Надеждите ми като жито
из тесен улей падат бавно
под камъка на зла съдба.

1931


МАЙКА МИ

Тя твърдо вярва, в бурята и зноя,
свети Илия, че гърми и бос
сред нивите минава сам Христос
и че дъгата богородичен е пояс.

Душите на усопшите в нощта
за сетна изповед я навестяват;
и своя светъл пример да прощава
чрез любовта си възвестява тя.

Спокойно, както статуя, лицето
печата носи на старинна скръб,
залязваща, като на лунен сърп
последната усмивка на небето.

Кой би повярвал, в многоцветен кръг
че е гадала и над нея пролет,
когато, в повседневните неволи,
въртяла е досадния чекрък?

В очите й се сплитат тъмни сянки,
по къдрите й свети късен сняг
и гледа тя, от къщния тих праг,
на миналото скъдните останки.

Жълтеят спомени, като листа,
и дни се губят, като ято врани,
които вихър гони непрестанно
самотни в небосвода на смъртта.

И мисли, че сърцето й разлива
лъчи на късно лято - сякаш дъжд
над лен лазурен и златиста ръж,
що вечерта с тъжовен лъх пропива.

И образът й шепне: мир вам, мир!
И цял сияе в тишина покорна,
като във здрач икона чудотворна
от някой стар, забравен манастир.


ВЕЧЕРЕН ДЪЖД

Облак златен, облак светъл
над спокойните поля
с тиха щедрост от небето
бистроведър дъжд проля.

Бледен заник свежда вежди,
тъмен изтокът мълчи,
но тъчат в зелени прежди
златна тъкан - сноп лъчи!

Над хълми, реки заспали,
над безкрайна жълта ръж,
виснат влажните воали
на дъжда нашир и длъж.

Сякаш стъпки чудотворни,
сякаш радостна мълва:
равнини тъмнеят морни,
ляга влажната трева.

Не животът ли разкрива
свойте святи чудеса,
оросен с росата жива
на премъдри небеса?

И додето с гръм и слава
плиска тъмната вода.
тихо, скръбно отминава
шествието на дъжда.

Отминава и политва
там през сивата мъгла,
де зоват нощта с молитва
воденични ветрила.


НИВА

Разгръщаш прегръдки покорна
и чакаш ти пролетен плуг.
И чува сърце плодотворно
желаните вести от юг.

Април ли те нежно целуне
и май ли ти прати привет,
сама и в стоцветния юни
ти чакаш незнаен завет.

Ти чакаш прощалния блясък
на сърпа, на своята смърт -
додето вихрушки и пясък
засипят наситена гръд.

И вихрите в здрач не запели -
роденият в тебе кълнеж
в пустинните твои предели
отново потръпва в копнеж.

И в час на веявици бесни,
сред вой, неизвестност и смут,
невям херувими небесни
лежат в твоя майчински скут.

Тъй дни и години безкрайни
от смърт се възраждаш в живот,
край тебе ний, гости случайни,
минаваме, род подир род.