ХРИСТИНА КОМАРЕВСКА – „СТЪЛБА ОТ ДИМ”

Над огъня на житейските илюзии се вие дим, колкото тъжен, толкова и пречистващ. Пречи да виждаме в яснота небесната синева, носи сажди - спомени в паметта, рисува графики - толкова нетрайни, че се усъмняваме в тях - дали са мечти или сбъдване.
Просто дим, който ни обозначава. Вдишваме носталгично дъха на стърнище, там е зряло и жито, издишваме с упование за озон и дъжд, и… отново.
Колкото по-нагоре се издигаме, толкова по-изтъняват перилата на стълбата от дим, която ни прави човеци.

* * *
Казват, че писането е като дишането. Всеки знае да пише, но не всеки става писател. Навярно затова има акапелно пеене и в хор, дишане с пълни гърди и астматично. И PR акции, и медиен шум, който услужливо заглушава сгромолясването в бездната на забравата. В крайна сметка, важното е да дишаме, за да останем живи. Не е тайна, че всички писатели са значими и безсмъртни, поне в очите на близките си.
Дишам, пиша, съмнявам се, задавам въпросите, важни за мен и за тези, които ги провокират. Уча се да обичам и да прощавам. Сама със себе си и белия лист, сама по себе си цял свят.

Авторката

***
Деветата си книга Христина Комаревска е кръстила “Стълба от дим”. Хубаво заглавие, подплатено с хубава поезия. В полусънната рамка на своя Октомври тя се чувства добре. Все повече се е приближила към себе си. Заключила е входната врата - да не избягат мечтите й. Грижовно е запазила трохи за птиците, които ще кацат в студеното време на перваза й. А и за “черни дни”.
Мъдра книга. И когато е прозорлива. И когато си мълчи. И се пита колко е висок простора й. Мярката за поетесата е една педя:
Педята ми е мярка, / от пети до глава,
от глава до пети / точно една сянка.

Сама се разнищва създателката й в изповедалнята на своя живот. Още е неизпепелена, макар и хлъзгава, суеверна. Чакаща както новородена своята Любов.
…И гола-голеничка
ще замръзна
като ледена висулка,
ако поискаш да се облека.

Няма да скрия, много ми хареса “Морски триптих”. Прекрасен е. Ако си послужа с думите на Христина - вътрешната свобода в тая изповед “ме измокри до крайчеца на миглите”. Толкова е чист, струва ми се, че е писан на един дъх.
Апропо: Моля, обърнете внимание и на цикъла “Миниатюри” в края на книгата. Особено на последната:
Талантите са слепи за поклони.
От суета и глад за още.

Аз бих се задоволила само с първия стих!

Спаска ГАЦЕВА