Бианка Габровска

ЕСЕННА ОБИЧ

Дегустирах вина. Дегустирах любови.
И отпивах на екс. И до дъно.
Празни чаши и чувства. Но започвах отново.
Все изплувах, преди да потъна.

В океана огромен, наречен живот,
неведнъж, след безсмислени страсти,
между прилив и отлив намерила брод
си открадвах по къшейче щастие.

И тогава внезапно се разкъса вълната.
Връхлетя и разрони скалите.
Като дух от бутилка взриви тишината
и обърка стандартния ритъм.

Бе пиянството сладко. От пенливи вина
по-искряща е късната песен…
Днес с несигурни стъпки – две напред, две назад…
с тебе влизаме в нашата есен…

АЗ И ТИ ПРЕЗ ЗИМАТА

Малко е тъжна. Даже е стряскаща
тази навъсена, зъзнеща зима…
Дните се точат, със зрънце пораснали.
Нощите стапят се, неуловими.

Ти си наблизо, на другия ъгъл.
Но ни разделя ледена бездна…
В път без посока отново си тръгнал.
И силуета ти в тъмното чезне…

Аз през реката ще търся пътека.
Но ледоходът отдавна го няма.
Стъпвам на пръсти, опипвам полека.
Чува се пукот. Ледът е измамен.

Няма излизане… Как да те стигна?
Вдигам крилете, от скреж натежали.
Вятър съюзник в небето ме вдига.
Ще те догоня ли в мрака? Едва ли…

Ти ненадейно променяш посоката.
Порив повлича те неудържимо.
И ме пресрещаш – щастлив, на високото.

Пак е студено… Но вече ни има!

В ДЕНЯ НА ВЛЮБЕНИТЕ

Две чаши със вино на празната маса…
Едната – отпита почти да средата.
Встрани – пепелникът със няколко фаса.
Захвърлени в ъгъла, съхнат цветята…
Тук някой приседнал – задъхан, забързан…
Изпушил цигара, потропвайки нервно.
Отпил две-три глътки, не стигнал до дъно,
подхвърлил монета на младия келнер
и после си тръгнал… С несигурна крачка.
Загубил опора, приседнал на кея.
А там в ресторанта оставил цветята,
избирани с толкова обич за нея!
Случаен клошар покрай бара преминал.
Събрал два- три фаса във мръсните шепи.
Изсмукал до дъно червеното вино.
Залитащ си тръгнал…
                              И стъпкал букета…

БАЩИТЕ

Приятелю, бащите не умират.
А само си отиват в своя свят.
Те всяка вечер в мрака ни намират.
В отблясъка на свещите горят.

Докосват ни в сияние лъчисто.
Обливат ни със лунна светлина.
Разливат чаша вино върху листа.
Отместват пепелника настрана.

Размачкват недопушена цигара.
Целуват уморените чела…
А после със зората се разтварят
сред млякото на есенна мъгла.

Събуждаш се. Навън е вече светло.
Как всичко си объркал през нощта!
А в утрото с крилете на небето
те пази твоят свят баща.