ДЪЖД
Из стихосбирката “Картина от Кандински” (2014)
ДЪЖД
Вали. Не помня откога не е валяло.
Нагледах се на жарки летни нощи.
Душата ми, след урагани оцеляла,
не вярва в хубавото време още.
Не вярва във безоблачни прогнози
и нескончаеми безкрайни празници,
във равен път, застлан с цветя и рози,
с разбити в шейкъра на лятото съблазни.
Когато дълго, много дълго ходиш
по опнато въже над мрачни бездни
и поривът ти е мъртвороден в зародиш
от ялова утроба, в нощ беззвездна,
се научаваш като куче да надушваш
виелиците, зимното палто навлякъл
и, даже в щастието, да се вслушваш
дали часовникът на бомба не тиктака.
Вали. Не помня откога не е валяло.
И оживяват изгорелите от жега листи,
измива осаждената душа до бяло
в едно така жадувано пречистване.
ДИВА ПАТИЦА
На път съм родена, с това оперение сиво.
Заложени в мене са гени на прелетна птица.
Душата глава подслонила във патица дива -
най-низшият вид от света на пернатите жрици.
Със изгрев започнал, със залез завършва денят.
Светът ми се мери във хиляди прелетни мили.
Зачевам и раждам и тръгвам отново на път -
с един атавизъм, до дъно изгребващ ми силите.
И някъде там, в някой сграбчен със човката миг,
в самото начало, а може би някъде в края,
аз чувам отнякъде търсещ душата ми вик
и свивам крадливо под мишница късче от Рая.
В инстинкта живот има някакъв странен резон.
С последните дъх и усилия гоня предела си.
Октомври. Неделя е. Новият ловен сезон.
На дивите патици вече започна отстрелът.
СЕДЕМ
И пак е юни, а душата не боли.
Защото идва лято и лекува болката.
И оптимистът в тебе пита не дали,
а колко време ти е нужно, колко
за да покрие раната ти с тъничка кора
и да се правиш, че я няма вече.
Като дървото сред вековната гора -
ще разбере ли някой някога, че е отсечено?
Душата - с всички котешки животи…
Един, и два, и пет да й отнемат,
не могат да изчерпат на душата квотата -
тя ще умре, когато просто дойде времето,
но няма да е от излъгана любов.
Поне това научила е - да брои до седем.
Отива си един живот, но идва нов
и пита на кое место да седне.
И МРАВКАТА…
Не остарявам по законите на времето,
а се окръглям - като пълнолуние.
И като пълната луна съм бременна
с пиеси за квартети струнни.
Изплитам се до сетната си бримка -
старинна брюкселска дантела,
но куката-палач ме стяга в примката
на делниците и неделите.
От сладост натежавам по лозниците,
наливам виното си в бъчвите,
но най-усърдните берачи-птиците,
оглозгват този плод до пръчка.
Така устроени сме да завършваме
започнатото - чак до края му.
Докато мравка стръка не прекърши.
А мравката… и тя отива в Рая.
РЕКВИЕМ ЗА ЕДНА РОЗА
А може всеки миг да ме пореже
искрящият бръснач на Времето.
В тила усещам допира му нежен
и знам, че идва своя пай да вземе,
но аз не съм подготвена за тази ласка.
Не мисля за размаха смъртоносен
на острието му, наточено до блясък
и крахът на илюзиите, който носи.
Аз съм една обикновена дива роза,
обичаща с пчелите да флиртува.
Наивно е да си спестиш угрозата,
като се правиш, че не съществува
и като черпиш щедро от Живота.
Но, Господи, така е късо лятото!
Кога се свърши отредената му квота!
И реквием ли е гласът на вятъра?…
ХОРАЛ НА ПАЛЕСТРИНА
Останаха вдълбани в петолинието
невидимите ноти на душата,
когато някой през олтара й премина
и наруши със стъпки тишината.
Хилядогласен хор от ангели подеха
звука им тих, повтори го, потрети…
Камбанен звън го върна, като ехо -
„на многая благословена лета”…
И тази музика препълни храма ми.
А аз помислих: „Влязъл е невинен!”
Но никой нямаше. Звучеше само
един красив хорал на Палестрина.
ДЮЛЯ
Отвънка лъскава и гладка съм.
С прашец от слънчеви лъчи поръсена.
Узряла до предел. Ухая сладко.
И никой жаден да ме вкуси не отблъсквам.
Отскоро нещо ме яде обаче.
Отскоро нещо в мен тунели рови.
Все още се държа. Не плача.
За отговорите не съм готова,
макар до семки да съм пълна със въпроси
и жилките ми опнати до нерви.
Но идва утро - отговори носи:
разяжда тялото ми малък червей.
Това не е възможно. Аз съм същата!
Ухая сладко! Пръскам аромата си!
Това, което вътре ме обръща,
разбира ли какво е да си златен?
Върху върха да си! Какво говоря?
Не ми е време да умирам още!
На гардероба на стопаните отгоре
ще пълня с лято есенните нощи.
Макар да казват - червеят обича зрялото.
Би трябвало това да ме ласкае.
Аз бих отдала, ако искам, тялото си,
но не на онзи, който го дълбае,
а на човека, който го обрули.
Отдала ли… ? Кощунство ли изричам?
Ала това, че съм една обикновена дюля,
не значи, че не мога да обичам.
ВЗЛОМ
Така ли всъщност идва любовта?
Внезапен удар в слънчевия сплит на тялото
и губиш дъх, и дишаш под вода,
и рухва дълго трупаната цялост,
като на построен върху мравуняк замък.
Загризват мравките от гняв устоите
и не оставят камък върху камък.
И даже камъните вече не са твои,
когато някой в тебе влезе като вкъщи
и ти заеме четката и пастата за зъби,
и мястото им вече не е същото,
а ти се блъскаш в множеството ръбове
из тясното пространство на душата,
в което си се свил след този взлом.
Но знаеш истината - и палат да е,
оттук нататък си слугата в своя дом.
БИХ ИСКАЛА…
„И от любов умира всеки ден.
Макар че от любов не се умира”
Калин ДОНКОВ
Навярно може и да се умира от любов,
но аз не искам от любов да съм умряла.
А дойде ли, като небесен благослов,
бих искала да съм от нея оживяла…
…в пречистващ дъжд, дори и от сълзи,
но зейналите кратери изглаждащ,
спасяващ не капризните брези -
напуканата ми душа от жажда.
За любовта си струва да умреш,
но ако нямаш време да умираш често,
се вслушай в себе си да разбереш
на нея ли е яростен предвестник
онази птица, пееща на храст трънлив,
готова шип в сърцето си да впие.
Вземи я в шепи, докато е още жив
гласът й в теб - да я укриеш.
ПАМЕТ
Какво остава след една любовна нощ -
седефен прах от лунната ти кожа,
полепнала по пръстите ми още
и дъх на мускус - на върха на ножа.
И ризата ми, със която бе облечена…
Добре, че пръстите ми имат памет.
Сега, когато вече си така далече,
те пресъздават тялото ти само
от меката заобленост на дюните,
от силуета на една цигулка само,
докато вятърът й дърпа струните…
Добре, че пръстите ми имат памет.
НЕЕВКЛИДОВО ЖЕЛАНИЕ
Светя само на тъмно -
в отрязъка време, през който душата ти странства
в моя ден, в моя сън,
в онова неевклидово нежно пространство -
там, където огъваме
и превръщаме в елипса всяка нелепа отсечка,
дето все ни препъва
и оставаме с тебе далече,
безкрайно далече.
То ни дава
парола към всичките тайни заключени брави
и преставаме
да сме две невъзможни,
две толкова успоредни прави.
В него всичко
е свито до цвете, побрано във нечии длани
и изтича
от тебе към мене в едно нечовешко желание.
ЛУННА СОНАТА
Толкова сенки в нощта, а луната - една.
Някой обаче за нея създава соната.
Някой, съзрял във луната лице на жена.
И се превръща във лунна соната жената.
Бягат невидими пръсти по белия лист.
Бяло е, бяло е в мрака моминското тяло.
Тонът, изтръгнат от него е сребърно чист
и оцветява стените на храма му в бяло.
Всеки навярно е бивал Бетовен веднъж.
Гледал е влюбен нагоре и виждал луната.
Правил, каквото се прави от истински мъж…
Всъщност е писал поредната Лунна соната.
ЧАЙ В ПЕТ СЛЕДОБЕД
Обещай ми любов като каничка чай в пет следобед.
В пет следобед, когато денят уморен си отива.
Покани ме в душата си, настани ме да седна удобно -
ще стоя очарована и ще гледам как чая наливаш,
как наливаш до край, до ръба ароматната течност,
а ръката, прикрила неказани чувства, трепери.
Замълчи, настани се до мен, сред отрязъка вечност -
нека думите после, след чая, сами се намерят.
Нека просто поемем с език и небце аромата му -
като гладни пчели, налетели на цъфнало цвете,
и останем така - двоен пласт от картина в сфумато*,
в който всеки от нас, отразяващ се в другия, свети.
——————————
* Сфумато - начин на рисуване, при който контурите се дават смекчено.
ЗАЧАТИЕ
Пепеляво е утрото в плиткия джоб на зората,
безуспешно опитало нощни пожари да скрие.
Ти си онзи сръндак, носещ знак на рогата си,
който влезе в душата ми с думи-копита да рие.
Аз съм тази сърна, засадила със лимец следите
на натрапника в нея, в които на крачка се спъва.
Като вино след помен, остана във мен недопита
една обич, налята във чашка от есенен жълъд.
Девет пъти разрови ме - девет луни се смениха
от момента, във който за нощ се усетих богата.
После ти си отиде, със стъпки от мисъл по-тихи,
но остави сръндаче, родено със знак на рогата.
И СЛЕД…
Искам пак да ме любиш - в онази крайпътна гора,
между късни треви и нападали есенни жълъди.
Там, където тилът ми трапчинка в пръстта изора,
а небето отгоре
ме погледна с очите на гълъб.
Покажи ми отново, пак с ръце и уста покажи,
как се прави медът и се пълнят килийките с него.
Как прашецът по моята цветна душа не тежи,
щом със обич ме пълниш,
а после със шепи изгребваш.
Завърни се отново - сто години дори след това.
Ще стоя като белег, останал изрязан в кората
на дъба, с двете малки, по детски вдълбани слова,
който там ще е още,
дори да я няма гората.
