ПРЕЛЕТ

Цветан Бошев

ПРЕЛЕТ

В памет на
дядо ми Цветан

Есен беше. Патиците в прелет
пореха небето като с плуг.
Обратния си път, за да постелят,
крясъци посяваха на юг.

В дядовия скут аз слушах смешки,
лютеше дим из двора прекопан,
стенеше на глас и по човешки
скованият от него стар сайвант.

Дядо беше щур за веселба и песен,
майстор на шеги и всичко друго,
но в този ден му стана двора тесен
и улови на патиците диви плуга.

Сутрин беше. Ятото в небето
прие душата дядова без смут.
Кърпите му носни от прането
махаха за сбогом с плясък луд.

Патиците вече бяха отлетели,
но по вятъра се върна кикота им -
взела беше с врели-некипели
душата му да весели прелитането.


СУХ ДЪЖД

Не плющи, а се люлее болен,
непомътнял от облачния грим,
от вода светена по-безсолен,
от сврача плювка по-неусетим.

След стъпките си не оставя киша
и не зачева гъби с гугли от мъгли.
Той този дъжд е някакси излишен,
нефелен веждите дори да навали.

А колко пъти, обладан от бяс,
те е догонвал с премаляващ гъдел
и зад решетките му в полусвяст
си изтърпявал не една присъда.

Сега вървиш през сухото неслучен,
под водопис из въздуха застинал,
а кучето ти тъй особено скимуче,
сякаш през теб е призрак минал.

Хайде, градски, стига си примигвал
с чадърчето от суха мигла и клепач,
Че кръвта е мокра - на сърцето стига.
Не го дави във външно рукнал плач!


ТАКАВА СИ МИ

Кожата ти под Луната свети
с невидима благоуханна пот -
от теб към мен потаен код.

Лъчение си. Другите са силуети.

Лъчи прибавени, лъчи отнети
от всевластния деспот
на нощния ни небосвод -

един за грубияни и поети,
за богаташи и бедняци клети,
за гения, за всеки идиот,

за бурена, за прелестното цвете,
за люлка и за ешафод.
Лъчи прибавени, лъчи отнети…

Лъчение си. Другите са силуети.


***
Вече не ща любов.
Само в бараката й да ме пуснат да живея.
Да пазарувам цепеници за камината й
и вино за звънтящата й чаша.
На рояла скъсаните корди да сменям с мои сухожилия,
а клавишите изкъртени - с услужливите си предни зъби.
Да скубя плевели в имението й без зидове.
Да суша сълзите й с лопати пясък.
Да вписвам кредитите й несметни
върху дебита на водопада
в униформата на незабележим лоялен иконом.
И да задигна някой ден в часа за епилация
всичките й диадеми, пръстени и гривни,
колиета, обеци, нагъзници от емералди
и пиян до козирката да се метна с лимузината
в пропастта, откъснала ни от останалия свят.


СБОГОМНОМ НА ПИСКЮЛ

Днес е ден за умиране, мой малък Пискюл,
а ти се въртиш, сякаш за риба сме тръгнали;
лежиш и подритваш смъртта, като цървул,
и го ръфаш, вместо с лай - с гъгнене.

Тъй гинат само смелчагите в тихия бит,
пъзльовците овикват до небе орталъка;
душа да изпуснеш, никак не си навит,
захапал й края. О, колко кучешка мъка

до краката ми носиш… /Не аз, а Бог ти я хвърли./
И ето, че вече няма наде да прибягаме, пич…
Сърцето ти стиска каишката й, а моето пърлят
от оченцата ти тъмнеещи пламъци в клинч .

Шеговито танцувахме си, плетейки крачки.
Всички игрички двамцата наизуст си знаехме.
Дай така да си доиграем и игричката-плачка,
гушнали се на пода, от заспиването омаяни.

Братците ти спят здрав сън и нищо не подозират,
а събудят ли се, ще мярнат камък връз камък,
зад незабравките, дето обичахте да се свирате,
а аз ще им кажа, че строим градински замък -

ти отдолу завинаги, като ревностен геодезист,
аз отгоре, в каменоделство неуфатен Фиче;
от кулата му ще метна кучешка оригама от лист,
с милото ти и смешно име - по вятъра да изтича.


ЗАПОЙ ПОД АФРОМЕСЕЧИНАТА

Тази вечер пих ракия сам. Усетих се дома.
И всичко изведнъж ми стана лесно.
Не си превеждах Африка и ниската луна.
Разбирах ги, като хайванче местно.

Ракията се свърши преди да съм заспал.
Измина час. Пак бях на людско място.
И людски люде людоедски ме гледаха без жал.
И че не съм дома ми стана скверно ясно.

Магията бе припнала и отърчала надалечко,
ведно и с милостта ми към самия мен.
Долазих до една съвсем неважна буболечка
и от осанката й важна бях смутен.

Не бе й по хатъра земята й да тъпча
и да жужа несвойски под небето й.
Буболечка се усетих, с изпращяло гръбче
на афромесечината под терсенето.

Тази нощ не спах. Разтребвах си ума.
И премитах съвестта си с грубо върше.
Потрезвял, проводих сянката си у дома,
в тревицата над мама чело да обърше.

Минават дни и нощи - бял влак, черен влак,
трещят из дефилето на мозъка ми злачен.
На афромесечината под тежкия капак:
гръбнакът ми - строшен, духът ми - безгръбначен…


ПРОГЛЕД КЪМ ОТЕЧЕСТВОТО

Няма танто родината - вехта свяст и провисло небе;
през пролука я гледам - късове гръмнато минало.
вместо заря да пъстрее, ръкопашно вършее мурабе,
за ламтеж по имане са възрожденски скомини зинали.

Тихът човечец, лелеещ за плаха промяна
на керемидата обла с цигла европска - немее,
хапва мас и подглася на бодрата грачеща смяна,
де в якичките свои белосани шумно говее.

И трупее юнак до юнака, приклажда се новина,
пропищява иглянка, свинец за поредния пляка;
тоз унука не ще да довиди и старина,
а на опашка следващият реда си чака.

Има дъно чувала, но за ровичкане няма насита,
даалии подгряват чорба от опълченските кокали,
духовете на Ботйовъ и Лъвский из Брюксела скитат
и се питат, аджеба, кой зачена държавата-копеле?