ИЗ „ТРЕПТЕНИЯ” (1967) - II

Костадин Крайнов

ВИСОТА

Под мене клисури
дълбоки тъмнеят.
Проблясват потоци.
Полянки цъфтят.
Над мене седефени
облаци греят
и бавно се губят
в небето без път.

България гледам -
потънала в синьо,
и древна, и нова,
окъпана в слънце,
натегнала с гроздове
вита лоза.
И вместо да пея,
от радост отронвам
най-чистата своя
синовна сълза.


НОЩ ВЪВ ВОДЕНСКАТА ГОРА

Махзар паша,
Махзар паша,
изпращай вестоносци до султана.
Да знае този мъдър падишах,
че има ред и мир в Делиормана.

Махзар паша,
Махзар паша,
раята е родена да слугува.
Блазе й, че си има господар,
да работи, да слуша, да добрува.

… Шумят листа.
Шумят треви.
И пъновете в тъмното блещукат.
Гората стари спомени мълви.
Безсънни нейде улулици укат.

Мълчиш, паша.
Мълчиш смирен
във гробницата тъмна на годините.
И сребърният кървав ятаган
дълбоко под земята е заринат.

Блести луна.
Трептят звезди.
Хоро зелено дъбовете люшват.
Пътеките са топли от следи.
Сърните тънконоги се ослушват.

И няма стон.
И няма плач.
Развивай, горо, клони и върхари.
Ей, съмва, съмва.
Пъстрия кълвач
звънеца бял на утрото удари.


СЪВЕТ

Сгрешиш ли,
не търси присъдата
на своето сърце,
нито на свойта съвест!
Сърцето ти е милостиво.
А съвестта,
макар и строга,
винаги ще ти остави
една вратичка
за измъкване.

Сгрешиш ли,
потърси присъдата
на трудовите хора.
Те винаги осъждат
не на смърт,
а на живот.


СВЕТЛА ПЕСЕН

Не мисля за смъртта.
Не ме е страх от нея.
Каквото на света
е живо, ще живее.

Угасва всеки ден,
но утро пак се ражда
и буди то у мен
отново тръпна жажда.

Увяхва всеки цвят,
но дишат нови пъпки
и пак светът е млад
от песни, смях и стъпки.

Не мисля за смъртта.
Не ме е страх от нея.
Каквото на света
е живо, ще живее.


ДЯДО

Животът му бе прост и ясен,
без хленчене, без суета.
Не питаше какво е щастие,
къде се крие мъдростта.

Той вярваше в труда и хляба,
във капчицата на дъжда.
Нощуваше, когато трябва,
направо в рохката бразда.

Богатствата му земни бяха
два вола кротки, две ръце,
домът под сведената стряха,
децата, честното сърце.

Към залеза когато свърна,
за внуците се замечта.
И после уморен прегърна
на родната земя пръстта.


***
Вълните на деня се укротиха
под ласкавата длан на вечерта.
Изчезнаха лъжливи гласове и сенки,
лъжливи блясъци и думи.
В дълбоката река на мисълта
останаха да светят като бисери
делата ни, в упорство сътворени.
Сърцата ни заспиват, уморени
под тяхната спокойна светлина.
И тихо ни приканват да отплуваме
на сънищата белите платна.