ЗАЛЕЗ НАД ДУНАВА

Тодор Костов (Т. Ив. Костов)

Повече от четвърт век се любувам на залезите над Дунава край Оряхово и все още не мога да им се наситя…

Роден всред гънките на Стара планина, гдето очите ми са съзерцавали в мистичен трепет върха Юмрукчал - винаги навъсен и бурлив; засмяното чело на Мара-гидик и спокойните плата на Амбарица, залезът на слънцето над Дунавската водна шир при Оряхово има за мен - планинеца - особено обаяние.

Всяка вечер невидима ръка ме тегли към брега на Дунава, западно от Оряхово - там, гдето брегът се извива и прави подкова от вода, а над нея се извишава остатъкът от кулата на римската крепост - „камъка”.

Слънцето се извива на небето, отделя се от родния бряг и надвисва над Дунава, някъде към Козлодуйския бряг, сякаш иска да надникне дали са там още Ботев и неговата чета. Преди да премрежи царския си поглед, то се усмихва за миг, съзряло душите на тия български герои да броят около брега, гдето са целували земята, върху която развяха знамето за свобода и правда. Но…

Помрачено в съзерцанието си, слънцето се изчервява цяло от срам за неблагодарността на поколението след тия самоотвержени борци, толкова бедно по дух и чувства, че и до днес не се е погрижило да издигне на това място паметник, достоен за великото дело на поета-революционер и неговите другари.

Зачервено и смутено, слънцето бърза да скрие лицето си над блесналата в последни пламъци водна шир и да избяга далеч, над чужди земи, в които делата се оценяват с истинско достойнство…

Обръщам се и аз засрамен. Пред мен горят в последните лъчи на залеза прозорците на оряховските къщи, накацали една над друга върху високия и стръмен бряг. Пламъците изгасват заедно със залеза, а къщите се очертават насреща ми със своята делничност и осиромашал изглед.

Към завоя на брега се понася дрезгава песен. Трепвам и се обръщам. Всред величието на пейзажа крачи дрипав стар рибар, с плетено гребло на рамо. Със запретнати крачоли, бос, гологлав и небръснат. На врата му е окачена торбичка, която съвсем не показва, че риболовът е бил изобилен.

Навярно е много изморен, защото песента му прилича повече на плач, а и изразът на лицето му е съвсем отпаднал. Залязващото слънце размахва пламъци над водната шир.

Рибарят се слива с потъмнелия бряг и надвисналите над водата върби. Извади от дрехите си по чудо суха цигара, най-просто качество, и се мъчи да запали парче прахан. Със стоическо търпение удря огнивото в твърдия кремък, може би за стотни път.

От далечината се задават две чайки, извиват се с писък над главата на рибаря и отлитат назад, устремени към бялата сграда на пристанището в Бекет…

Постепенно настава тишината, която от време на време нарушават неясни и пресечени викове, отсам - от нашия бряг, и оттатък - на румънския.

Тогава блясва и изгасва, за да блесне и изгасне отново, след равни промеждутъци от време, шамандурата срещу устието на Скъта, сочейки пътя на движущите се по пътя на реката параходи…

Брегът е стръмно надвесен над водата, допира се до нея, девствено неравен и непокътнат още от човешката култура. Такъв бе някога, когато за пръв път дойдох до него.

Днес картината е същата, но не събужда толкова фантастични представи. Край брега се извива като змей железопътната линия със своите блестящи от залеза релси и пътеводни знаци.

Каменната стена стои непоколебима пред напора на водата и я тласка настрана - към отсрещния бряг. А шосето край линията е слабо оживено от хора, коли и добитък, то отвлича и нарушава съзерцанието.

Въпреки това залезът е все същият и човек трепва събуден в душата си от неговото величие и красота. Само оня, който е сляп и глух за природните красоти, не би се трогнал от дивните картини, не би ги забелязал и не би разбрал, че тук, при Оряхово, залезът е най-красив от залезите на целия български бряг на Дунава, от Видин до Русе.

——————————

в. „Развигор”, г. 8, 8 май 1937 г.