ПРОЛЕТ

Стефан Волев

ПРОЛЕТ

Днес вятърът приказва с лесовете.
Днес слънцето над всеки хълм блести.
Разюздан кон препуска низ полето,
а млад орел в простора чист лети.

И в тая буйно накипяла пролет,
във тез безкрайни, люшнати нивя,
послушай как с бунтовен глас громоли
тревогата на брачната земя.

И виж тълпи… работници безбройни -
деца и майки, синове… бащи -
вървят на труд тревожни, неспокойни
и в стъпките им смел подем трещи.

Че днес е нова пролет над земята;
че днес пръстта отново пак зове.
При нея с плуг, със рало и лопата
да дойдат всички черни синове.

Да дойдат! И да никне в тия ниви
упорен труд, да бликне едра пот,
да зашуми бунтовно, стръвно, диво
кръвта на моя стар могъщ народ.

И плуг до плуга, ралото до рало,
баща и син и майка до деца,
задружно в тая угар почерняла
да скрепят сили, воли и сърца!
…………………………………….
Днес нова пролет в равнините диша
и спрял за трудов подвиг в тез нивя
народът мой развързва тежки мишци
сред празникът на брачната земя.


НАРОД

Ний всички раснем долу в низините
сред мургавите, грапави нивя.
Ний бликаме направо из браздите
на грубата и сурова земя.

И от деца, от пеленаци още
пречупени над тежките рала
ний влачим крак години… - дни и нощи
и пот изгаря нашите чела.

И от деца до гроба чак пленени
от кървавата орис на труда,
ний гинем в мрак, ний падаме сразени
от болести, от глад и нищета…

А колко стръвно всеки ден ни люшкат
жестоки вихри, мълнии, порои;
и как ни смазва бялата градушка
и как ни брули огненият зной.

Не стига туй! Народници грабливи
не виждате ли, впиват в нас нокте
и кървавият плод на наште ниви
безсрамно късат и отвличат те.

Но ние сме море от твърди люде
с железни воли, с кремъчни плещи
и туй море тревожно, буйно, лудо,
залива днес земята и плющи.

И властният му екот разгласява
по всички небосклони и земи,
че в царството на мишците корави
гигантска мощ бушува и гърми:

Че ние сме море, що не загива,
море калено в бури и беди.
Че всякоя стихия се разбива
във нашите стоманени гърди!


НА БРЕГА

Из „Небесната поема”

На тоя стар пустинен бряг
стоя, намерил сетен мир.
над мене - кошери звезди,
под мен - безкрайна морска шир.

Шумете, звездни лесове,
шумете, сприхави вълни,
и вие, морски брегове,
и вие, смръщени скали.

И нека вашият простор
опие мойта горда скръб;
и нека тъмният ви хор
приспи тревожната ми гръд.

Аз искам всеки спомен тук
да сглъхне бавно в паметта;
и да угасне всеки звук
и всеки образ от света.

Напразно жаждах аз, уви,
на битието повестта,
напразно слушах как мълви
на миналото мъдростта.

Скръбта ми горда бе, уви,
поклонница на вечни тайни,
а мойта мисъл се разби
сред символи неразгадани…

При вас, о, звездни лесове,
при вас, старинни брегове,
тъй както всички преди мен
аз спирам тих и примирен,

и чакам всеки спомен тук
да сглъхне бавно в паметта
и да угасне всеки звук
и всеки образ от света.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 12, бр. 474, 1.05.1940 г.