ИЗ „ЗЛАТЕН СНОП” (1962)

Николай Стайков

РОЙ ОБЛАЦИ

И днес рой облаци блестят
под синия небесен купол.
Ще кажеш - купчини от цвят
невидим вятър е натрупал.

Но ето лекият им рой
се сля с огромен облак, свъси
бухлатите си вежди той
и слънцето закри в яда си.

И изведнъж като с молив
светкавица по него драсна
и някакъв иероглиф
се появи и в миг угасна.

Едва-едва се чу гърмът -
по-скоро някаква въздишка,
изскочила от силна гръд,
и блесна вън дъждовна нишка.

Отново бързият молив
покри със знаци небесата,
но вече мощен като взрив
гърмът се блъсна о стъклата.

Дъжд рукна сякаш из ръкав
след нов зловещ и тежък тътен,
но сводът се оказа здрав,
макар от бурята размътен.

Той сякаш ронеше не дъжд,
а пълни кошове с брилянти,
и тътенът нашир и длъж
бе весел говор на гиганти.

Като че с нас сега и те
се радваха, че с пълна сила
днес-утре клас ще израсте
зелен и нежен като свила.


ЮЛИЯ ПЕТРОВНА ВРЕВСКА
(1878)

Макар студът и да накичваше
полето с иглеста слана,
от Бяла призори изтичваше
до близкото село жена.
Тя бързаше към двора с ореха,
останал след пожара жив,
където със смъртта се бореха
в барака болните от тиф.

Щом, сякаш бяло привидение,
сред тях се появеше тя,
от нея молеха спасение
бълнуващите им уста.
Ох, тия скъпи руски юноши!
Тя плачеше в такъв момент,
когато ранна смърт целунеше
в очите някой рус левент.

Но като вещица разгърдена
най-после болестта простря
ръчища, та свали разсърдена
и милосърдната сестра.
И почна тя като пиявица
да пие нежните страни
на баронесата-красавица
през дълги като вечност дни.

Сега пък носеха войниците
вода на своята сестра,
додето още зад зениците
едва мъждееше искра.
А тя остана незагаснала -
освободеният народ
отново я намери бляснала
на българския небосвод.