Минко Генов

Йордан Маринополски. - Критици. Отзиви на един читател за д-р К. Кръстев и П. Славейков. В. Търново. 1910 г. стр. 213

Книгата на г-н Йордан Маринополски, която възбуди живи разговори в нашите литературни кръгове и направи силно впечатление с искреното и твърде симпатично чувство на заинтересуваност със съдбините на нашата литература, което чувство вее от нея на всяка страница, е редица обличително-полемически очерки, които се въртят почти изключително около литературно-критическата дейност на д-р К. Кръстев и П. Славейков. Тя е именно един подробен, строг и безпощаден разбор на тая дейност.

A tout seigneur toute honneur. Книгата започва с обширен етюд за нашия критик по професия - д-р К. Кръстев. Д-р К. Кръстев - казва г-н Маринополски - има големи заслуги към българската литература. Той след покойния Нешо Бончев е първият български професионален критик. Той е проявил като критик несъмнена прозорливост, като ни показа, че не всичко, което блести, е злато, научи ни да се взираме в поетическите произведения по-внимателно; от него ние узнахме, че зад громките и високопарни фрази се крие често ледено сърце на бездарен поет, зад натруфения език - творческа немощ.

Но от друга страна, авторът е безпощаден и към греховете на Кръстева, изнася ги на показ пред четците и извлича „богата” поука, че онзи, който иска да използува добре редкия дар на писател, даден нему от природата, трябва да пази този дар от фалш и нравствена поквара.

Трябва да се чете студията на г-н Маринополски, за да се видят всички грехове и слабости на д-р Кръстевата критическа мисъл. Кратко изложение на съдържанието й не би дало пълна представа за обличителния и полемически дар на автора.

С чувство на по-голяма ядовитост, и твърде основателно, са пропити трите очерка, посветени на Пенча Славейкова: „Пенчо Славейков преди и сега”, „Пенчо Славейков за Пушкина”, „Пенчо Славейков като литературен критик”. Първите два бяха напечатани по-рано като подлистник във в. „Ден” и в тях личеше основното съждение на автора за особеностите и странностите на П. Славейковата критическа мисъл.

Пенчо Славейков е най-оригиналният и своенравен критически ум у нас. Некултурните му отношения спрямо публиката от „фасулковци” и „добичета” го направиха пословичен. Той упражни силно, ала не винаги благотворно влияние върху мнозина от нашите писатели. Д-р Кръстев дори уверяваше, че Ш. Славейков е гениален критик. Естествено е подир това, че един литературен ценител нему би трябвало да посвети най-много време. Така е направил и г-н Маринополски: на цели 100 страници, половината от цялата книга, се подлагат на остра и безпощадна оценка критическите опити на българския ницчеанец. В първата статия той изтъква странните преломи във възгледите на критика, настали в продължение на 10-годишната му литературно-критическа мисъл.

До 1902 г. П. Славейков мислеше, че поетът може да се усъвършенстува по-сигурно, да служи на културното повдигане на обществото и да се чувствува възнаграден за труда си, когато не страни от своите читатели, а пази духовни връзки с тях.

От тая година, обаче, под влияние на немските модерни поети, той заявява, че възприемане на литературното произведение от средата не само че не е условие за успешно развитие на литературата, но то й пакости, като я обезобразява; че популяризацията на изкуството, поевтиняването му, демократизирането му - това е неговото унижение. Единение на читателя с поета е признак за ниската култура на пследния.

Във втората статия Маринополски прави грижлива проверка на възгледите, изказани от П. Славейков върху тона на Пушкиновата поезия. Докато всички руски критици единогласно твърдят, че Пушкин е жизнерадостен поет, П. Славейков пише, че скръбта е основното настроение на Пушкин не само в лудите му години, но и по-късно; през последните дни от неговата лира се чуват само звуци на дълбока меланхолия, на безуспешна размисъл върху живота.

С една документална справка върху всички засегнати от Славейков стихотворения Маринополски ни убеждава, че Пенчо Славейков не само не е вникнал в особеностите на Пушкиновата поезия, но между друго е изказал мисъл, изтъкната от Вазова няколко години по-рано в „Драски и шарки”.

Много по-обширна е третата статия „Пенчо Славейков като литературен критик”. Ако в първите две статии се засягат само отделни особености в критическите студии на Пенчо Славейков, тая, най-голямата, обхваща почти цялата му работа като критик.

Основният тезис, който Маринополски подлага на разбор, е колебание на силите, с които разполага Пенчо Славейков. „Един път той изучава писателя старателно, вдълбочава се в неговите особености, проявява жива фантазия, будно нравствено чувство и тънък естетически вкус, пише съдържателно и изказва важни истини: друг път - и много по-често! - П. Славейков се въоръжава с една превзета, ограничена мисъл, оставя без внимание неговите най-съществени особености, сипе незаслужено обвинения против другите, изказва случайни мнения, противоречи си.”

И върху тия противоречия и органически недостатъци на Пенчо Славейков е посветен целият обширен и талантливо написан очерк.

От другите работи в книгата на г-н Маринополски заслужава да се отбележат интересните етюди за „Д-р Кръстев пред немската публика”, „Яворов - страшен хайдутин” и други ситнежи, които можеха и да не влизат в състава на „Критици”.

Въобще трудът на г-н Маринополски, като се изключат някои полемически и езикови резкости, представя важен литературен интерес, написана е на образцов, лек, непринуден език, който запазва игривия си темп от начало до края; от нея вее рядка прямота и откровеност - един пленителен доказ за авторска добросъвестност.

сп. „Славянски глас”, г. 8, кн. 6. 1910 г.