ПОСТ-Х

Александър Гочев

Ако случайно не сте разбрали все още, че от интелектуална гледна точка е направо наложително да живеете пост-съвременно то, извинявайте, но в културно отношение вие сте безнадеждно изостанал. Не сте чували за пост-култура, пост-изкуство, пост-духовност, пост-хуманизъм, пост-морал, пост-семейство, пост-човек? Та вие сте направо културен ретроград и не можете да претендирате даже за титлата пост-ретроград. Смисловата натовареност на “пост” е малко дифузна, разбира се, но това не може да бъде пречка, още по-малко да служи за извинение.

Така, например, пост-изкуство може в някои случаи да означава анти-изкуство, а в други не-изкуство (всичко друго, но не и изкуство), в трети може да става дума за “смъртта на изкуството” (”Аз не съм изкуството, аз съм смъртта на изкуството” - много известен цитат) или пък може да се говори за края на изкуството (Артър Данто, 1984), подобно на “Краят на историята” (Франсис Фукуяма, 1989).  С края на историята може да има малко проблеми, особено в бъдещето, в пост-съвременността, която се твори в момента с доста интелектуални усилия, т.е. нейната бъдеща история  можете  да усетите всекидневно на собствения си гръб.

Много известнo e, например, произведението 4′33” на Джон Кейдж:  4 минути и 33 секунди слушате най-великото произведение на музиката - мълчанието. (За любопитните: https://www.youtube.com/watch?v=JTEFKFiXSx4). След второто изпълнение критиците стигат до заключението, че това е “смъртта на музиката”.

В популярни постмодерни театрални постановки можем да видим група абсолютно голи актьори, които най-естествено разиграват ситуации, богати на най-сериозни интелектуални внушения. Много добре е известен смъртоносният ефект на всяка неподправена реалност върху тънките театрални внушения, включен, например, с тренировъчна цел още в школата на Станиславски.

Например, ако пуснете на сцената някой жизнерадостен котарак публиката ще се фокусира мигновено на неговите изпълнения, разрушавайки моментално ефекта от актьорската игра: пряката неподправена реалност “изяжда” изкуството. Ефектът от голи актьори на сцената е същият: пълно убиване на смисъла на пиесата, защото публиката ще следи не диалога, а предимно динамиката на голите тела.

Това е пример за не-изкуство, което се “прави” от всеки западен радикал и който ще бъде дълбоко възмутен, ако му кажете, че той твори изкуство. Веднага ще ви бъде заявено: “Аз не съм изкуство, аз съм не-изкуство! По дяволите с вашето изкуство!” Може да сте чували още ефектно афишираната позиция на пост-интелектуалец, който си признава: “Когато чуя думата духовност, се хващам за пистолета” - съвсем  леко префасониран цитат от нацистко време.

Казаното по-горе съвсем няма анекдотична стойност, а е главно направление (мейнстрийм) в съвременната западна култура, в което и да искаме не можем да се разубедим, тъй като сме заливани най-своевременно с информация за последните културни достижения от вездесъщите медии. За целите и финансирането на тази медийна реклама - малко по-долу.

Една от специфичните характеристики на постмодерното при неговото появяване на сцената бе обявяването на тотална война на всички ценности на модерното, на неговата  ценностна йерархия.

Призивът периферното да се направи централно, а централното - периферно е само една много показателна илюстрация за културно-революционен подход и невиждани по размах интелектуални усилия.

Можем да добавим и стремежа да се внася елемент на игра при дискутиране и на най-фундаментални проблеми заедно с изтъкването, че по принцип не може да има общоприети критерии за добро, по-добро, по-правилно или неправилно, отваряйки широко вратите за една най-безотговорна толерантност, чийто разгул създаде най-естествено атмосферата, че едва ли не всичко е позволено.

Постмодерният период като цяло се характеризира и с голяма динамика на теоретичните изследвания и баталии като най-ключово положение новите теории заемат в областта на културата както по важност, така и по медиен интерес.

Политическите трансформации след 1989 г. дадоха силен тласък на борбата срещу “стари” (комунистически) идоли от всякакъв вид, което не е изненадващо, защото политиците отдавна са усвоили максимата, че в “революционни” времена най-бързо се прави кариера чрез разрушаване.

Създаването на нещо ново и свое е най-бавният метод и табу за политически еднодневки и особено за политически хунвейбини, а неговото нарушаване се разглежда като сертификат за дебилност. Смяна на имена, събаряне или оскверняване на паметници, палене на сгради, разкриване на врагове и публичното им заклеймяване е кариерно най-печеливша дейност.

В такава една “революционна” атмосфера зараждащото се постмодерно започна своята културна атака срещу всичко старо (модерно) като симбиозата с политическото се оформи най-елегантно чрез очевидната замяна на “старо” с “комунистическо”.

Изведнъж се оказа, че за културната постмодерна революция има пари. Относително доста пари, като се има предвид, че за “ретроградната стара комунистическа култура” финансовият поток се превърна  почти мигновено в пресъхващо ручейче.

Подходящи примери тука са финансовата катастрофа на Съюза на българските писатели и многобройните Сороски НПО-та, които се появиха като гъби след дъжд, направлявайки  революционни промени във всевъзможни направления, политически, културни, образователни, социологически  и др.

Споменахме по-горе, че кариера трудно и много бавно се прави като се гради нещо ново и това важи за всяка творческа дейност. За масата постмодерни революционери да се прави нормална кариера в културната сфера се оказа практически невъзможно, не на последно място, поради доста скромен интелектуален багаж.

По аналогия с подхода в политиката, започна масово оплюване на български културни идоли, светини и принципи, пренаписване и ново тълкуване на историята, ревизиране на всякакви учебници, в които, например, достопочтени литературни класици бяха изхвърлени даже от христоматиите, заместени от нови постмодерни светила, всяко едно - локално слънце в съответен литературен кръжец, на нож едва ли не с всички останали.

От постмодернизма на Запад, който през 1989 имаше вече почти двадесетгодишна история, можеше да се взема наготово какво ли не и да се присажда на родна почва. Успешно, локално напредничаво и най-вече печелившо. Новите медии следяха и продължават да следят най-ревниво авангардните културни събития, колкото по-скандални толкова по-желани.

Принципът е очевиден: ритваш някое табу и ставаш герой. В най-стандартния случай медиен герой и то за кратко време. И плащането може да бъде неочаквано щедро, зависи от избора на табуто. Има и по-трагични случаи, обаче, които се осъзнават след доста време - можеш да останеш навеки като “герой” в историята.

Последното зависи пак от избора на табуто, което си “ритнал”. Още, става ясно, че е трудно да бъдеш постмодернист, който оставя нещо ново след модерното, и, още, че е много по-лесно и изгодно да бъдеш не “пост”, а “анти”.

Важно е да вземеш бърз кредит като борец срещу ретроградните сили, за което се оказа достатъчно да направиш съответната поза, а зад нея може и да няма нищо. Поза, превърната в позиция! Това е и най-кратката дефиниция на снобизъм, която съм срещал (преди около четиридесет години във вестник  “Стършел“).

Бих искал да зная каква е принципната разлика между руската група Пуси Райът, нарушаващи дадено табу (да се обличаш и държиш прилично и тихо в църква) и литературна личност, публично оплюла национален герой, национална светиня, или литературен гигант.

Пуситата застават под знамето на абсолютната свобода да се самоизразяваш и, наказани, стават герои-страдалци в борбата срещу недемократичен режим. Вторият, например, става известен като “човекът, който оплю черешовото топче” в безпощадната и добре платена борба срещу националното за тържеството на най-съвременната демокрация и за свят без национални граници, където черешови топчета се продават на килограм.

Тактиката и стратегията на тази “революционна” борба е разработена много добре от квалифицирани социални технолози-манипулатори, най-известният между които несъмнено е Сорос, с идеята за Отворено общество, чиито НПО-та са богато финансирани по най-различни линии, включително и държавна.

В официалната характеристика на това общество се казва, че неговите членове са критично мислещи индивиди, които вземат най-свободно решения, опиращи се на собствения си интелект, атакуващи всевъзможни обществени табута.

Те носят блага на народа, просвещение, светлината на прогреса, ново виждане и демокрация. Движение на всичко добро срещу всичко лошо. Та кой може да бъде против открито общество на свободни хора, обещаващо неограничен полет на мисълта, пред които всички врати са отворени и светът стои на длан?   Разбира се, никой. Освен всички тези негодници-ретрогради, които ви дърпат назад в миналото.

Така формулиран проектът Отворено общество поражда съчувствие, симпатия и интерес, особено у младите хора, бунтари по природа. Веднага се вижда почти пълният резонанс между идеите му и тези на доста позакъснялото у нас постмодерно движение, най-малко що се отнася до атакуване на табута.

На практика картината е малко по-друга. Съвсем наскоро в САЩ започна събиране на хиляди подписи под искането Сорос да бъде обявен за терорист, който дестабилизира и руши американското общество като финансира и организира насилствени акции насочени срещу новия президент Доналд Тръмп и неговите избиратели.

Когато се касае за дейности на Сорос извън САЩ, критики и протести в официалните западни медии не се чуват, става въпрос за прогрес и борба за демокрация. Оказва се, че в САЩ е позволено официално да се говори и по друг начин за идеята Отворено общество, чиято практическа цел е да се обработват мозъците на милиони хора със съмнителни обещания, да се организират безредици и сблъсъци на разни групи граждани с политически цели, богато илюстрирани с така наречените цветни революции по целия свят с плачевни резултати най-напред за народа.

След време става пределно ясно, че на практика се отварят не всички врати, а само тези, които са изгодни на Сорос, прониквайки с лозунги където му е нужно и постигайки каквото му е нужно.

Ключът  на успеха му? Създава се богато платена и добре организирана пета колона от представители на интелектуалния елит на нацията, които заемат командни позиции в медиите, политиката, културата, образованието, науката, та дори и в армията.

Друга специфика е, че се създават социално-политически пирамиди на върха на които се намират тези, които са се записали първи, “основателите”, а всички останали по-надолу са най-обикновени потърпевши и безропотни изпълнители.

Влиянието на тази пета колона в България се оказа съкрушително най-вече с вероятно непоправимата катастрофа на образованието със следния резултат до момента: невероятен брой неграмотни на “дъното” плюс ограмотителни курсове за студенти във всеки ВУЗ т.е. за бъдещия интелектуален цвят на нацията, който явно днес е на ниво “бивше прогимназиално”.

В списъка на потърпевшите следват науката и културата, за които държавата няма пари за нещо повече от мизерни заплати. За илюстрация мога да посоча БАН и един локален случай, в който съм участник. Преди около две години зададох въпрос на директора на Шуменския театър, с когото израснахме заедно, дали за 10,000 лева ще постави пиеса по мой избор. Отговорът беше “Веднага, още утре”.

Сега нещо за демокрацията, проповядвана от Отворено общество и от Запада като цяло, единствената политическа система, която може да донесе добруване на цялото човечество.

Многократни свидетели сме как се осъществява “износ” на демокрация,  най-фанатично и с всякакви средства от САЩ, и чието знаме високо се развява от Сорос и неговите НПО-та. Ще се ограничим с мнението на две особено известни личности оставили името си като независими мислители и публицисти: Александър Зиновиев, социолог, логик, авторът на “Зияющие Высоты” и Ноам Чомски, лингвист, считан поради влиянието си за самостоятелна медия (https://chomsky.info/).

В лекции по икономика учат, че пазарните отношения се базират на информирани консуматори, които правят рационален избор. Всеки, обаче, който внимателно гледа телевизионни реклами, знае, че бизнесът влага неимоверно големи ресурси, за да създаде неинформирани консуматори, които правят нерационален избор.

Същият механизъм, използван да минира най-успешно пазарните отношения, се използва за миниране на демокрацията, създавайки чрез медиите неинформиран електорат, който прави нерационален избор от минимален брой фиксирани възможности, отговарящи, например, на интересите на двете партии в САЩ, Демократическата и Републиканската, които Чомски разглежда като две крила на една Бизнес партия, защитаващи  най-ревностно и успешно интересите на Бизнеса независимо кой е спечелил поредните избори, както за президент, така и тези за Конгреса и Сената.

При такава една постановка да се говори за власт на народа, който има правото да избира само между две практически перманентно фиксирани алтернативи, различаващи се само в някои менящи се нюанси, става нереално до такава степен, че Чомски е принуден да приеме, че не може и дума да става за демокрация. Впрочем, заявява той, демокрация няма никъде.

Според Александър Зиновиев епохата на студената война е била кулминационната точка в развитието на западната демокрация и на Запада като цяло - изключително благополучие, истински свободи, социален  прогрес, огромни научни и технически открития, всичко това благодарение на борбата с комунистическия тоталитаризъм, борба възникнала по необходимост поради самото му съществуване.

Този период е пряка илюстрация на тезата, че демокрацията  се подразбира като плурализъм, който предполага наличието поне на две сили, повече или по-малко равни, сражаващи се, но и влияещи си.

В епохата на студената война имаше световна демокрация и глобален плурализъм. След разпадането на Съветския Съюз настана епохата на пост-комунизма, а демократическият капитализъм се замени от днешния финансово-олигархичен глобален капитализъм (пост-капитализъм) с нова пост-демократична идеология, която може да се нарече демократичен тоталитаризъм (или, ако предпочитате, тоталитарна демокрация).

Едната сила изчезна и с нея изчезна необходимостта от демокрацията поради формиралата се вече световна “еднопартийна” система. Тя изигра своята ефективна роля по време на студената воина и трябваше да изчезне, защото се превърна в пречка за еволюцията на западния свят към свръхобщество и към световно господство т.е. стана пречка за Глобализацията.

Така демокрацията бе отместена на заден план, преодоляна “отгоре”, погълната от явления от друг недемократичен порядък, изродена във пост-демокрация - формална, пропагандистка, дребнава, локална, повърхностна.

Истинска демокрация съществуваше само в страните на Западния лагер преди 1989 в рамките на националните държави и във взаимоотношенията между тях. Ето защо, според Зиновиев,  преходът към пост-демократичен порядък  не е политическо явление, а социално-еволюционно.

В неолибералния период, след 1980 г., започва ерозия на извъникономическите институти, скелета на капиталистическата система: националната държава, гражданското общество, образованието и политическата сфера с планиран краен резултат - отслабване на държавата до такава степен, че да бъде изолирана от всички икономически процеси.

Икономиката е много сложна отворена система и нейното управление се явява частен случай от теорията на управлението на сложни системи, в която следната аксиома е приета на въоръжение: броят на параметрите в теорията не може да бъде по-малък на степените на свобода на обекта на управление.

В монетарната теория управлението на икономиката се свежда до един параметър, парите, което е научна безсмислица; съответно, изводите от тази теория нямат никакво отношение към реалните икономически проблеми.

В нея цялата икономика се свежда до една примитивна търговия, в която всичко може да се обменя за пари, няма кредит, приема се, че всеки икономически агент притежава абсолютно знание (включително относно всякакви технологически решения), числеността на населението се счита за константа, липсват изисквания за технически прогрес - изобщо нищо не се мени и цялата система се намира в едно равновесно състояние, близко до клинична смърт.

Това е и доктрината на монетаристите за света, която, за компенсация, е идеологизирана до най-голяма степен, проповядвайки, че държавата не трябва да прави каквото и да е, че трябва да предаде управлението на икономиката в ръцете на най-богатите, които ще режисират всичко най-правилно в такъв един театър на абсурда, в който на всички ще е добре и всички природни ресурси ще се използуват най-ефективно.

По същество монетарната икономическа теория не е никаква теория, а вид квазирелигия, в която мястото на бога се заема от парите и нейните жреци, монетаристите, използват най-примитивен математически инструментариум, който й придава необходимия наукообразен вид.

Съответно, представата им за бъдещето е образът, предложен от Фукуяма в “Краят на историята” - установяване на пълно равновесие, в което всичко ще се управлява от световните пари (в първо приближение - долари) като индивидуалността на всяка държава ще се сведе до площадка за тяхното опериране.

Картината резонира директно с тази на теорията за края на света и второто пришествие, когато всеки ще получи каквото е заслужил. Няма съмнение, че най-заслужилите ще се окажат банкерите и монетарните жреци, което следва директно от тяхната еднопараметрична “теория”, чийто краен резултат отдавна е разгадан и от простия народ, достигнал до сентенцията “пари при пари отиват”.

Съвсем очевидно е, че пропагандата на монетаризма не се различава по нищо съществено от пропагандата за предимствата на комунизма пред капитализма, което се приемаше за аксиома. Няма наука, съответно, не може да има никаква научна школа - само чиста пропаганда.

Резултатите от прилагането и в практиката най-добре могат да се илюстрират с периодичните финансово-икономически катастрофи в Русия след 1989 г. под ръководството на едни от най-примитивните монетаристи без икономическо образование, спазвайки най-ревностно всички мантри на Международния валутен фонд, Световната банка и нарежданията от Вашингтон. За повече подробности - академик Сергей Глазев.

Днес резултатът от действията на неолибералните монетаристи е една най-радикална поляризация на световното  богатство. The Guardian ни информира, че през 2017 г. първите 8 билионера държат в ръцете си толкова, колкото бедната половина от човечеството и че от 2015 насам най-богатите 1% от световното население владеят половината от световното богатство, сред които  на челно място са корпоративни изпълнителни директори (CEOs, Corporate Executive Officers), мениджъри на фондове и други финансисти от този сорт.

Това води най-естествено до концентрация на политическа власт, която, обратно, води до държавна политика за допълнително увеличаване на финансово-икономическата концентрация: чрез фискална политика, дерегулиране, специални облаги за корпорациите и много други.

Да си припомним едно заявление на Кондолиза Райс, Съветник по националната безопасност (2001-2005) и Външен министър на САЩ по времето на Джордж Буш (2005-2009): “Наш главен враг е националната държава“. Пита се защо.

Отговорът е очевиден: националната държава е смъртен враг на глобалното свободно движение на капитали. „Комунисти” е термин, редовно използван в американската  политическа теология, отнасяйки се за хора, които вярват безпрекословно в идеята, че ”правителството носи непосредствената отговорност за добруването на народа“.

Цитатът е от доклад на разузнаването към Държавния департамент на САЩ, който предупреждава за разпространението на тази жестока и нечестива доктрина, която, разбира се, поставя под заплаха “нашите суровини” (Чомски).

Такива правителства се обявяват алтернативно за корумпирани, тоталитарни, национал-фашистки, които подлежат на сваляне, без каквито и да било церемонии по отношение на средствата, най-рафинирани такива разработени и успешно прилагани от Сорос и неговата цветна интелектуална армия с лозунги за благото на народа и демокрацията.

А глобалното движение на капитали наистина става свободно след 1989, но с една малка специфика - нетният поток се движи еднопосочно. В доклад на ООН от 2002 г. за бедността може да се прочете, че през 1989 г. в страните сателити на СССР и европейската част на Съюза е имало 14 милиона граждани, квалифицирани като бедни, което е много малко число.

След разпада на СССР, през 1996, само седем години по-късно, са регистрирани 168 милиона бедни. Заключението на доклада е, че това е най-големия погром на средна класа в историята на човечеството - социална катастрофа. Става дума за учители, инженери, лекари, учени,  хора на културата. По същото време САЩ реализират за първи и засега за последен път съществен положителен баланс на държавния бюджет.

За илюстрация на  тоталитарната демокрация днес може да послужи безкомпромисната борба на всички доминиращи медии в САЩ (почти без изключения либерални) с алтернативната линия, проповядвана от новия президент Тръмп, “Америка преди всичко“, анатема за либерално-глобалистичното ухо и най-сериозна идеологическа заплаха за тяхната добре смазана пропагандна машина, превела лозунга му като “Америка - национална държава”.

До такава степен бе тотална атаката срещу него, че се обсъждаше как да му забранят даже да си казва мнението с Туитър “телеграми”, т.е. опит за пълно запушване на устата на американски президент. На този фон българските медии изглеждат като царство на свободата и на словото и на печата.

За главен  враг на американската демокрация бе обявена Русия поради “факта”, че е осигурила победата на Тръмп, съответно, главните западни медии подхванаха масирана атака срещу руските такива, особено “Спутник” и “Россия Сегодня” (Russia Today; RT), за чието закриване в САЩ отдавна се правят “най-демократични” опити в сената и конгреса.

Няма да е изненадващо да започне заглушаването им, ако предаванията им се излъчват извън Щатите. За някои от по-старото поколение следното сравнение би звучало доста точно: споменатите руски световни медии днес играят ролята на Би Би Си и Гласът на Америка по време на студената война като източници на достоверна информация за соцлагера и останалия свят.

Русофобската истерия вече добива такива размери и интензитет, че обикновеният американец едва ли ще остане изненадан като отвори хладилника да намери вътре някой руски хакер или даже самия Путин.

Оставяме настрана катастрофалните проблеми с демокрацията в американските университети, свързани със свободата на словото и правото на изразяване на алтернативно на неолибералното мнение или с най-малки отклонения от птичия език на политическата коректност.

Там свирепства  най-новото поколение неолиберални хунвейбини, безкомпромисни и добре финансирани воини на демократичния тоталитаризъм.

Като пример можем да посочим периодичните и сериозни улични схватки в и около University of California, Berkeley, последната такава да не се допусне бивш съветник на Тръмп да прочете някаква лекция. Проблемите с университетите в този аспект са толкова сериозни, че наскоро Американският ПЕН център (New York) би тревога и излезе със специална петиция и насоки за промени.

Обяснението за русофобската истерия, разпалвана в САЩ и другите натовски държави само показва кризата, в която е навлязла глобалистката доктрина и като за доказателство е достатъчно да се спомене само един факт - САЩ вече отстъпи първенството по брутен национален продукт и по ръст на производителността на труда на Китай, който няма нищо общо с монетаристката икономическа идеология избирайки т. нар. пазарен социализъм.

(Банките в Китай са държавни, всяко предприятие може да получи кредит след което може да оперира без ограничения на свободния пазар с условието да не се краде и да не се правят офшорни депозити от новите китайски богаташи, които никак не са малко).

За САЩ, където правителството има право да се намесва в икономиката само в случай на национална опасност, стандартен подход в кризисни икономически  моменти е да се разпалва военна психоза, за което е необходим потентен враг - СССР, международен тероризъм, сега Русия. Останалото е въпрос на техника.

И понеже кризата не е от вчера, само който не иска, не може да види, че отдавна се води най-професионално т. нар. хибридна война срещу противниците на неолибералната глобализация. Това са националните държави, чиито правителства си позволяват да поемат непосредствена отговорност за добруването на народа.

Компонентите на тази война са информационна, икономическа и финансова (санкции навсякъде където е възможно), геополитическа (включая цветни революции), идеологическа, културна, плюс локални стандартни периферни войни, където може (Югославия, Ирак, Либия, Сирия, Украйна), война най-съществено подпомагана от добре финансирана пета колона за всяка компонента.

И така, националната държава днес е в опасност от изчезване, имайки предвид  абсолютно необходимите условия за нейното просъществуване: самосъхранение на общността като уникален цивилизационен феномен (територия, език, култура) и осигуряване на нейната безопасност (защита на граници, суверенитет). Ако тези две условия не се реализират от националната държава, тя престава да бъде даже държава.

Нейната политика, следователно, в никакъв случай не може да  противоречи на горните две задачи. За потвърждаване на казаното и за илюстрация на реалното положение ще преведем мнението на Ван Ромпой, предишният председател на Европейския съюз, че трябва да се откажем  от всякакви опити за възстановяване на националната идентичност, че “няма народ, няма родина, Европа е нашият универсален дом“.

Оттук веднага следва, че ако все пак искаме да направим поне плах опит да възстановим донякъде нашата национална идентичност, ще трябва да формулираме някаква държавна културна политика, която да осигурява съхраняването ни като уникална цивилизационна единица в Европейския съюз.

Какво трябва да се прави зависи от конкретната обстановка, но какво не трябва да се допуска е пределно ясно: не бива да се следват каквито и да са чужди проекти за културно развитие.

На практика това означава, че в никакъв случай не бива да се разрешава дейност на национални организации, финансирани отвън, дейност, която може да влияе на провеждането на националната културна политика, особено в планирането на образованието.

Ако това ограничение се изпълнява стриктно, то Сорос, например,  ще може да дава пари само на съответните министерства, без да може да ги обвързва с каквито и да са условия. Разбира се, ако иска да запази името си на благотворител.

Държавен контрол на културната политика изисква планиране както краткосрочно, така и стратегическо със съответно финансиране, което е по-необходимо или поне толкова необходимо, колкото финансирането на армията.

По простата причина, че ако държавата допусне създаване на интелектуална пета колона, работеща по “вносна” културно-образователна програма, например за реализиране на ново глобално светло бъдеще, започва автоматично да  се руши базовата структура на националната идентичност т.е. не може повече да  става въпрос за неолиберални културно-образователни шегички - един прекрасен ден държавата ще осъмне с управленчески апарат, населен с интелтрансформери (кондензирана производна от “трансформиран интелектуален елит“), които ще я превърнат по същество в протекторат без пушка да гръмне. За примери съвсем не е необходимо да се ходи далече, може даже да не пресичаме граници.

Една от мантрите, проповядвани от Отворено общество е, че то се грижи за интересите, добруването и свободата на народа срещу корумпирани и тоталитарни правителства, организирайки цветно-революционни политически промени. Работата е там, че интересът на държавата не може да не съвпада с интереса на народа, защото това е еквивалентно на гражданска война. Няма алтернатива на държавната организация на нацията, няма и никога не е имало. Има държава - има нация. Няма държава - няма нация.

На всеки е известна кондензираната до едно изречение марксистка теория, “Икономиката, глупако!”,  с която навремето Бил Клинтън спечели президентските избори. Нищо ново под слънцето с изключение на една малка подробност: бъдещето на икономиката е икономиката на знанието, а бъдещето на обществото - обществото на знанието.

Днес се счита, че главен източник на икономически растеж е научно-техническият прогрес и, съответно, стратегията на икономическата политика е развитието на творческия потенциал. Днес повече от половината от световния брутен продукт отива за възпроизводство на човешкия ресурс: образование, наука, здравеопазване и култура.

Новият икономически ред има силен хуманитарен характер като етиката и нравствеността на предприемаческото поведение стават главна тенденция - в бъдещото общество на знанието става все по-неизгодно да се мами партньора или конкурента, излиза на преден план доверието поради необходимостта от сложни колективни действия и координация.

В този нов ред принципите на управление на икономиката не могат да противоречат на основните ценности на обществото: например, че парите не са най-важното, че държавата трябва да се стопанисва, че трябва да се създават повече и нови блага за народа, да се повишава стандарта на живот.

“Печалба на всяка цена” като водещ принцип, например в САЩ, отива в миналото. За илюстрация само: “Ако откраднеш 100 долара, отиваш в затвора, ако откраднеш ж.п. линия - ставаш губернатор на щата” (Марк Твен); в Япония се препоръчва харакири в подобни случаи и се практикува до ден днешен (банкери след финансовия крах през 2007-8).

Развитието на икономиката изисква преди всичко целево финансиране на индустрията, което единствено води до просперитет на народа, докато в Щатите от всеки 5 долара, напечатани от Федералния резерв, 4 се въртят на борсата и само 1 отива в производството, обяснявайки защо то не показва съществен ръст и защо благосъстоянието на днешните млади американци е под нивото на техните родители.

Още, показва защо Тръмп спечели изборите срещу “глобализационната” Хилари с лозунга “Америка преди всичко“, т.е. поставяйки интересите на глобалния спекулативен финансов капитал поне на второ място. Русия е друг негативен пример за регресивна икономика: оборотът на националната борса е 15 пъти по-голям от брутния продукт на страната, показвайки, че не остават пари за финансиране на производство и модерни технологии, защото се влагат в краткосрочни спекулативни операции на борсата по американски шаблон от глобално-трансформиран руски финансов елит все още на власт от Елциново време.

Та ето и новата и основна роля на културата  в “Икономиката, глупако!”, за която роля е необходима национална стратегия, компонента на неизбежната национална стратегия за бъдещата икономиката на знанието - и двете в хармония с фундаментални национални ценности.

В тази стратегия няма място за идеите на Отворено общество и подобните му. Техните идеи, добри или лоши, трябва да бъдат оставени на капризите на националния свободен пазар, друга Соросова мантра, която за най-голяма изненада Отвореното общество няма и намерение да следва.

Трябва честно да си признаем, че тази позиция изглежда изключително ретроградна от неолиберална гледна точка особено в сравнение със сегашното глобално-правоверно положение, в което националната култура е оставена на благоволението на свободния пазар (пари почти само за заплати), а разните му там сороски НПО-та са финансирани доста повече отколкото показва интензитета на съответната им цветна спектрална линия. И така, вече почти три десетилетия.

Как може да изглежда една такава национална културна стратегия. Първо, в никакъв случай не трябва да се посяга на свободата на частното в културния сектор - то трябва да има неограничена свобода в рамките на углавния кодекс. Например, ако това не е порнография - имате свободата да го показвате.  Държавата, обаче, би трябвало да се освободи напълно от финансирането на такива частни инициативи, оставяйки ги на милостите на свободния пазар.

Казаното до тук съвсем не означава отсъствие на държавна културна стратегия. Нейното формулиране, финансиране  и реализация е неотложно, защото става въпрос за бавен процес, поколенчески.

Ако дадена държава няма културна стратегия, това означава, че тя вече се реализира от някой друг и то най-безпощадно - вакуум не се наблюдава, а и не е познат.

У нас вакуумът се запълва най-успешно от дейността на родния пост-капиталистическия елит на глобалното информационно общество: “консервативни” ръководства се заменят с либерални, превземат се най-безцеремонно медии (”Литературен вестник” като пример), създават се паралелни неолиберални културни организации, внос на холивудско-чалгаджийски сурогати за масите (Биг Брадър и подобни).

Борбата с такава вносна културна стратегия не може да се води поелементно: против пост-семейството отделно, отделно срещу пренаписване на историята, само против перверзиите и т.н.

Трябва да се формулира обща принципиална позиция против тази глобалистка стратегия като цяло, антихуманна (пост-хуманна) и анти-културна по своята същност.

Не бива да се отказваме нито от човека и от фундаменталните човешки ценности, нито от съответните национални културни институции. Най-общо казано става дума за хуманистична идеология, имаща по същество консервативен характер.

Консервативният характер се отнася до запазване на фокуса на тази идеология - човека, а не до забрана да се търсят нови форми и да се експериментира, т.е. не става въпрос за някакъв културен фундаментализъм.

В никакъв случай не трябва да се забранява новаторството, промените, търсене на новото. Търсенето на нов художествен език е едно, а съвсем друго е да се говори за разрушаване на този език. Консервативният характер се вижда и в провеждането на рязка граница между ново изкуство и не-изкуство; за улеснение, самото то претендира, че е не-изкуство.

А експерименти в новото изкуство винаги, даже в най-странен вид, ще съдържат в себе си любов, извисяване, безкраен интерес към човека, достигащ нови дълбини в изследването  на недрата на човешкото или покоряването на нови върхове.

———————————

ЛИТЕРАТУРА

Материали по статията са заимствани от следните източници:

1. Александър Гочев, Постмодерност, модерност, емпиричен и теоретичен екстремизъм и малко реалност,  списание “Везни”, кн.1, 2009; Литературен свят (https://literaturensviat.com/?p=15249).

2. Александър Зиновиев, Третата Световна, 2007, Издателство “Нова Зора”.

3. Александър Гочев, Препрочитайки Чомски, Списание “Везни”,бр.9-10, 2014; Литературен Свят  (https://literaturensviat.com/?p=62173).

4. Александър Гочев, Образованието: да бъдем или да не бъдем като нация,   Словото Днес, бр.25-26, 2016; Литературен Свят (https://literaturensviat.com/?p=125567).

5. Сергей Глазьев, Экономика будущего. Криптовалюты и цифровые технологии ( http://rusnext.ru/recent_opinions/1506071518).

7. Сергей Михеев - Интервю (https://www.youtube.com/watch?v=HX5PHG0Kc64).

8. Сергей Кургинян, Интервю (https://www.youtube.com/watch?v=4UjtWvUZg58)

9. Александър Гочев, PAX Americana: Капитализъм, либерална глобализация, информационна война и културен елит, Списание “Везни”, бр. 8, 2015;

10.  Noam Chomsky, The Unipolar Moment and the Obama Era; Text of lecture given at Nezahualcоyotl Hall, National Autonomous University of Mexico (UNAM), University City, Federal District, Mexico, September 21, 2009. (http://www.chomsky.info/talks/20090921.htm)

11. Сергей Глазьев, Консервативный клуб,  интервью (https://www.youtube.com/watch?v=04A0wtWHJwg)