НОЩЕН СНЯГ

Станимир Дринчев

НОЩЕН СНЯГ

Все едно
от къде си дошъл.
Все от някъде.
Ей така, повали, още малко и весело.
Не забравяй детето, което говори
и проплаква в съня си унесено.

Не забравяй и някоя уличка къса.
Ще се върне по нея мъжът на разсъмване
при жената, която все чисти и лъска
празните стаи на толкова съботи.

На подлеца по дрехите само не падай.
Не избождай очите му – нека те гледа.
Остави го спокойно да мине площада
и сам да заплаче над свойта победа.

Не забравяй и мен, че е толкова късно
да измислям живота, дърветата снежни.
Приближава се твоето дълго отсъствие
и изпълва прозореца, в който се вглеждам.


БОЛНИЦА

Така е чисто, бяло.
                              За кого
отново ще измият коридора,
щом в стаята, на първото легло
едно дете за нищо не говори?

Не знае още думите
                              или
живота си неизживян разказва?
Разбират всичко белите стени,
но дълго време тайната ще пазят.

Така е чисто всичко тук и в ред,
а вън, на улицата, по е светло.
По-бял е купеният сладолед,
по-хубаво е всичко там, където
сега един отчаян самолет
превързва с чисти бинтове небето.


ГРИЖА

Заключен в стаята до сутринта,
защо стоиш над думите прегърбен?
Не плаче онзи генерал, баща
на две деца и на хиляда мъртви.

От болести, войни и от напалм
спаси ли нещо твоето изкуство?
Един градината си прекопа
и ток в желязната ограда пусна.

На друг, наистина добър човек,
защо е мокра ризата му вечер?
И ще изсъхне ли от стихове
или от някаква звезда далечна?

За друго да говориш по-добре,
щом след хиляда лунни мадригала
вместо луна по старото небе
една пробита каска се търкаля…