КЪМ ДАЛЕЧНАТА ЛЮБИМА

Леонид Кузубов

превод: Иван Николов

КЪМ ДАЛЕЧНАТА ЛЮБИМА

Свисти синигер тънко и безгрижно.
Открит за всички ветри е лесът.
И младостта, като хвърчило книжно,
поема с облаците в дълъг път.

И нейде оглушително минава,
като експрес последната любов…
А аз стоя сред звънката дъбрава,
пронизан цял от вятъра суров.

Не светлата умора вездесъща,
не святата висока тишина
към миналото изведнъж ме връщат…
Не! И в това е твоята вина.

Ти помисли не е ли време вече
да полетиш високо и далече,
като принцеса влязла в моя дом,
бедата да изтриеш мълчешком…

Ти помисли! Но то е твърде сложно…
И вече късно, вече невъзможно.

Подобно вятър, хладен съм и чист.
И в тишината, като дъх бездомен,
като отдавнашен забравен спомен
кръжи над мене късен крехък лист.


ПРИКАЗКА

Ръце простира слънчевата есен,
сред гълъбова тишина снове…
В разлъка чувам твоя глас унесен
през златни сънища да ме зове.

А аз вървя и стъпката ми лека
тревожи просеките с отзвук глух.
В крайезерната приказна пътека
навярно ще ме срещне горски дух.

Той ще ми хвърли само поглед кратък
и мълчалив, замислен, белобрад,
ще ми посочи със ръка нататък,
където вече грее месец млад.

С уста беззъба, той ще ми разкрие
пътечки тайни, тайни чудеса…
И аз ще тръгна там, където бие
чист извор под високи небеса.

И сетил изблик на душевни сили,
в най-тихия от часовете час
ще чуя как ме викаш: „Мили… Мили!”
и лек е като вятър твоя глас.