ИЗ „ВИСОКО БЕСИЛО” (1992)

Стефан Фурнаджиев

***
Трап.
Дълбок трап.
За дървени въглища.
И за българи…

Огън се разгаря -
огън в сърцата.
Сили нямат да догорят
главните,
сили нямат
да се раззеленят…

„Изгорели сме цели.”*

А зъзнем.


***
И рече бог:
- Хвърли расото и тръгни!
Трябваш ми обикновен -
брод през вода,
път в затрънен народ,
камбана за глухи.
Черковната врата остави отворена -
дякони имам много,
нужен ми е АПОСТОЛ.


***
Времето е забравило името си.
Не иде, не отминава.
А се смалява.

Стрехите са надвесени вежди -
ще опрат в земята
и ще се слеят с нея.

Очите - къс от небето -
отдавна са облаци -
тук-там прокапали.

Споменът е потънал в кладенец.
Синджирът е скъсан,
ведрото съхне.

Спрял пред бащин кладенец,
с небесни очи,
с вежди на житен клас,
с времето в шепа:

„Дела трябват, не думи!”*


***
На моста се люшка фенер
и верига,
проядена от мъглата.
Заптии на моста.
Искат да спрат времето,
да разпознаят една сянка,
втурнала се със сини очи
в тъмнината на душите ни.


***
От всеки удар на секира
плачеше и
стенеше
гората.
Насън и наяве - сечища.
И рукнаха реки,
потоци,
кръвоизливи…
Оголена, земята се пропука
и глас се чу от дъното:

„Който не е чист,
убивам го!”*


***
Нека магарешкият самар да е стол.
Нека коляното да е маса в килията.
Нека ръката на барут да мирише.
Нека българската кожа да е
прокуршумена.
Нашата - българска кожа -
драна,
щавена,
дамгосвана…
Тайник за писма.


КЪКРИНА

Гола зима.
Неразлистен плет -
жива мишена.
Черен гарван - няма свидетел…

Ни изстрел,
ни песен…


ГЛАС

От снега по гредата
пълзи гласът на палача:
- Ще му бъде студено долу!
- И на небето ще му бъде студено! -
отвърна ехото
на тишината.


МАЙКА МУ

Каква ли жега е била в душата й
на онзи студен Васильов ден -
през февруари -
в онази Васильова
седемдесет и трета година…


19 ФЕВРУАРИ

По ранен
втори път се не стреля.
Едно бесило
за цяла България стига.
Едно въже
за цял народ е късо…


***
На всяка педя - по едно семе.
На всяка река - по една сълза.
На всяка жена - дете в скута.
На всяка греда по една люлка.
На ден - копраля - по една мъка.
На всеки камък - по един куршум.
На всяко дърво - по един байряк.


***
Когато беше най-тихо в църквата;
когато палеха свещи;
когато се кръстеха;
когато се молеха…
Изведнъж чуха небесен глас:
изгърмя първата пушка.


***
През тръните. През камънаците.
И в равното:
от Гюргево до Карлово.
През Балкана.
В Къкрина.
И София -
безгробищница българска…
Необятна.

И звездите не знаят къде е.

Не е под зидове.
Нито под камък.
Нито е долу, нито е горе.
Някъде в небето…
В сърцата ни.

В Отечество под иго,
за гроб
свободно място
няма…


СЕЧЕН КАМЪК

През Сечен камък
мъртвите прокарват път,
а живите раздават жито.
Секат скали -
с кремъци и кости.
Над тях вятърът реже върхове -
елите стават кошути,
клоните - захвърлени рога.

По урвите тече кръвта. И не изтича.
На камъка под стиснатите клепки
пламтят езиците на пепелянки.

Осъмвам жив под козека…

На Сечен камък
от гръм ударено - дървото плаче.

Обръщам се!
Коне окушумват зората.

Без оран, байно, жито няма!


***
По Великден
свети Васил
пасе агънца.
Те играят вито хоро,
той им носи зелен здравец.
Те му пеят гердан-песен:
да се раждат момиченца,
хем повити с козя кожа,
хем росени
със росица…

По Великден род се роди
с мъжки чеда - все момчета -
тъмнооки,
синеоки,
с род родени,
с кръв скръвени.
Да си бият сура ламя,
сура ламя, кръвопийца.


НА ПАЗАР В КАРЛОВО

На пазара всичко можеш да купиш -
на този карловски пазар!
Земята отдолу стои на камък
и се взира в тези стари жени,
застанали чинно пред плодовете.

В отвъдния край на тези сергии
е приседнала самотна старица
с черна кърпа и бели очи.
Парче вестник, купчина семенца…
И кама.
В една ръка - кама,
в другата - кичур руса коса.
Тях не продава.

Балканът се е надвесил отгоре,
спечен, онемял от спомени
през тази картина
от тайната българска библия.


***
Хайдушки вятър
понася твоя глас.
Ти биеш камбаната на времето,
което е в нас,
за да останем завинаги в него
белязани с твоето име.

Още малко има да се приготвим -
шляпат калеври наоколо,
овцете не са издоени,
прилепите нямат крила…

И нощта е наоколо…

Татко наш,
изгубени ли сме
вовеки веков?

- Думите, отбелязани със звездичка, са на Левски.