ПТИЧЕТО

Владимир Мусаков

Не, не. Аз не вярвам, че това е било моето щастие. Ти зле гадаеш. Аз не допускам, че така бърже ще литне то, когато още не съм му се нарадвал.

Навярно ти не тъй разбираш моята приказка. И лошо я тълкуваш. Навярно ти се мамиш. И аз не можах да бъда така жесток да затворя в клетка това красиво птиче, за да бъде то винаги при мен. Разбери, аз не можех. То бе така странно и красиво. И съвсем не се боеше от мен.

Ето.

Аз се връщам съвсем самин късно през нощта. Под мен хрускаше снегът, а по кожената ми яка се лепяха хиляди кристалчета. Аз вървях и в паметта ми още звучаха последните акорди на току-що слушаната песен. Мен ми бе приятно и леко, весело и трепетно. И някакво странно желание ме обзимаше да скачам, да крещя, да грабя сняг и да се гоня със сенките на нощите, да безумствам.

И изеднъж от тъмната височина нещо се отрони, падна пред мен в снега и потъна. Аз ясно видях всичко това и сякаш дочух писък. Наведох се и в ръцете ми запляска криле някакво птиче. Навярно се бе заблудило в тъмнината. А може би и само диреше при мен спасение.

Аз го прихлупих между ръце. Затоплих го със своя дъх и хукнах към дома по-бърже, да го съживя при огъня. И когато сетне, стоплено и ободрено, то весело заподскача по килима, на етажерката, по масата, аз бях удивен от красотата на неговите перца, обкичени със смарагди, изумруди и сапфири, от неговия вид и от това, че то съвсем не се боеше от мен.

То ме гледаше със своите странни очи, в които бяха вписани два концентрични кръга, жълт и червен. То навеждаше глава ту на една, ту на друга страна и любопитствуваше твърде много.

Аз не усетих как мина нощта. В прозореца загрея утринното кърваво червено слънце. Сетне ниско-ниско запълзя мъгла, забули дърветата и замрежи стъклата.

Аз отворих прозореца да подишам за минута утренния въздух. Загледах се в огнено-червеното петно на далечината и спомних отново последните акорди на същата песен. Стана ми отново весело и радостно. и пак се пробуди в мен желанието да безумствам.

И все тъй изеднъж и неочаквано до мене плесна криле нещо, понесе се тук близо и литна. Това бе птичето, което си отиваше. Аз бях изненадан. А сетне внезапен трепет пропълзя в душата затуй, че то отново щеше да бъде сковано от студа и навярно никой нямаше да го намери в студа, да го спаси. Мен се поиска да го викам и сам да тръгна след него да го диря. Но то направи кръг и се изгуби в мъглата.

Кажи, нима наистина това е било моето щастие, така както ти гадаеш? И нима наистина аз трябва да бъда така жесток, да го затворя в клетка, за да го спася от гибел? Нима в желязна клетка щастието се насила така задържа? Кажи, нима доброта и ласки са безсилни?

Не, не. Аз не вярвам. Навярно зле гадаеш. И не моето щастие е било това.

——————————

сп. „Комедия”, г. 1, бр. 5, 26 август 1920 г.