Георги Н. Николов

„Оле, неразсудност болгарская и голямая глупавина” - Софроний Врачански

На 22 септември отново отбелязахме Деня на българската независимост, станала вече на 109 години. Дата важна, знаменателна и възраждаща за света правото на съществуване за една от най-старите държави в Европа.

Както си му е ред, и сега празнуващите се разделихме на обикновени нашенци и официални лица. А те пък, накацали като врани на клон по разни президиуми, се надпреварваха да замерват рехавата публика с общи приказки, изтъркани фрази и опити с платен патриотизъм да разведрят сивото ни настояще.

На фона на историята приказваха за просперитета на държавата, за борба с мизерията и за грижи към младото поколение, което щяло да поеме щафетата на националния идеал. Какъв именно е той сега, в момента, никой от държавните палячовци не уточни - явно, това не е важно, нито пък разказа с думи прости защо продължаваме да сме последните бедняги на Стария континент.

Нито защо, щом просперитетът извира от всички предни и задни отверстия на държавата, хората продължават да емигрират. Вземайки със себе си не само децата, а и възрастните си родители, за да не оскотяват от глад и грижи по родните места.

Из непразничния въздух се пръскаха празни кьорфишеци с мирис на демагогия и изтъркани партийни лозунги. Един от костюмираните дърдорковци отправи към случайните зяпачи апел непрестанно да говорят на подрастващите за славни дати от миналото ни, близко и далечно.

И той не уточни някои възлови моменти: как да се провеждат тези разговори, може би предимно по скайп? Защото внушителен брой от нашите тийнейджъри е вече зад граница, радвайки се на по-смислено битие и по-ясно бъдеще.

И друго: кои са славните страници от настоящето? Може би дивашката приватизация, заради щетите от която няма никой осъден? Или грозната корупция по правилото, че рибата се вмирисва от главата, а у нас тя направо вони? Може би откровеният геноцид към населението навсякъде и във всичко, раждащ безконтролни агресия и ненавист?

Да, за мрачна слава темите са много, но нашата е за независимостта.

Телевизионна блицанкета в празничния ден показа, че 19% от запитаните считат днешна България за независима, а 57% - за зависима, имайки предвид нейната суверенност. Може би са прави по ред причини.

Който трайно пребивава у нас ще се съгласи, че Министерството на външните работи трябва да се преименува на Министерство на чуждите работи в страната. Начело на тази институция се изредиха сума ти министри, или дошли някъде отвън, или откровено партийни креатури.

Без грам дипломатически опит независимо, че назначенията им са политически. Но с нездрав стремеж да прокарват доктрини, нямащи нищо общо с международния авторитет на държавата, доколкото той, от 1989 г. и досега, още съществува. С безлични присъствия по международните форуми, защото на международното поле сме се докарали от нас нищо да не зависи.

Уж защото сме малки по територия, забутани на Балканите и трябва да виреем под сянката на могъщи братя. Впрочем, гордеем се, че в ЕС, по думите на министър-председателя Борисов, сме сред „дисциплинираните” членове. Но изглежда - не и сред борещите се за добруването на народа, когото представляват.

Патологичното ни послушанчество превърна авторитета на България в парцал, изтриващ, за наша сметка, недомислените решения на всеки високопоставен в съюза чиновник. И да сме изцяло зависими от европейските подаяния, наричани кой знае защо „помощи”.

Не, не съм съвсем прав - от 1 януари 2018 г. ще се дуем до пръсване с временното европейско председателство. То не е нищо друго, освен сиромашка радост. Ще има ли инвестиции за реанимиране на националното стопанство? Ще подтикне ли стадото от високоплатени търтеи към реформи?

Ще започнат ли да се спазват законите и да се прилагат равнопоставено към всеки, независимо от парични възможности и партийно положение? Ще чуе ли някой жалбите и тегобите на седем милиона човеци, поробени в собствената си родина, от собствените си управленци? Не, не и не!

Всичко е само политически камуфлаж, екзалтирано дрънкане и криене на бездната, над която надничаме вече без страх, а в апатично очакване неминуемото да се случи. Докато обезлюдена България се разпадне на гладуващи анклави с феодална физиономия и религиозни приоритети.

Като това нерадостно бъдеще съвсем откровено чука на вратата й и ако не му бъде отворено с добро, портата ще бъде разбита силом. Май по подобие на взривоопасната Арабска пролет, макар уж нещата там да били други…

Продължаваме да се чудим, обаче, защо е така и защо географските съседи категорично са ни задминали в развитието си и са опазили националното ни достойнство. Подигравахме се на „мамалигари”, наричахме други „албански реотани”, трети бяха „сръбски плескавици”, „сиртаки-миртаки” и какви ли още не. С цената на всичко и с подкрепата на народите си те решават неотложните си проблеми и вървят напред.

Понякога мъчително, трудно, с катаклизми, но вървят. Ние упоително, сякаш дрогирани, зяпаме в устата всеки нехранимайко, докопал се до авторитетен пост, за да граби. Патологичната ни наивност, доверчивост и мързел да вземем в ръце поводите на собствената си съдба, е страшна. Знаем, че сме зависими от всеки наглец, ама си траем - дали наистина е такъв? Политици ни лъжат в очите, като заради власт хвърлят на боклука довчерашните си предизборни обещания: е, какво пък, може и да се поправят?

В Парламента избраниците ходят, за да сключат поредната тлъста бизнессделка и да си отспят - не, не може да бъде! Когато ги избирахме, те друго говореха. И прочие нашенско скудоумие. За каква независимост става дума - външна и вътрешна? Българинът (но кой именно?), в България отдавна е провален преди всичко от чертите на политическия си характер: безгръбначен пред силните на деня и готов да се прави на палячо пред тях, за да не го бият, но безпощаден към слабите.

Склонен към аванта, благодарен за подхвърления отвисоко къшей, особено ако е в долари и евро. Безпардонен към съвременника си, бедстващ пред бюрата по труда. Към младото поколение, здравата напушено с марихуана и с агресия и готово да си излее злобата върху всеки срещнат.

Към болните, безимотните и наивните, че в крайна сметка има правосъдие. Ако някой не е разбрал, говоря за нашата политическа клика: с неандерталски интелект и животински инстинкти, в биологичен аспект изградена само от хищна уста и бездънен анус.

Те отдавна са ни продали в робство и всеки роден тук е също обречен на вериги. Истинската, читава България, с редки изключения отдавна е зад граница. Наша алтернатива - много по-добра, успешна, мъдра и с верни критерии за сравнимост кое е стойностно в днешния цивилизационен модел и кое - не. И слава богу, че я има…

Прави ми впечатление, че зададе ли се бележита годишнина на Левски, Ботев, Раковски, Съединението, 3 март, независимостта и пр., в медиите лъсват евтини, грижливо подбрани патриоти. Театрално задаващи на героите глупави риторични въпроси. „Ох, кажете, изпълнихме ли с чест вашите завети?

Слезте на земята, за да изкореним заедно негативите на обществото! Поведете ни пак към искреност в мислите и делата! Харесвате ли европейската ни, чиста и свята република?” и още платени дрън-дрън. Плакатна демагогия под звуците на „Кацнал бръмбар на трънка”, убеждаваща ни лицемерно как в съвременна България черното е бяло.

Как не са фатални чуждият диктат във вътрешните ни работи, жестокият демографски срив, бедността, неграмотността, етническото напрежение, битовата престъпност и отказът от национална ценностна система. Не идвайте отново сред нас, свети люде от Пантеона на българската слава!

Войводи и герои, „нямаме” време за вас. Ако искате мечтите ви за бленуваната българщина да възкръснат, първо ни заплюйте от върха на непомръкващата си слава! Тогава може би ще се стреснем и осъзнаем чии наследници сме и какво сте очаквали от нас. Може би, ала не е сигурно…