Иван Давидков

ТЕ ИДЕХА С КАЛПАЦИТЕ СИ СУРИ

Те идеха с калпаците си сури
под воя на огромни ветрове
и влизаха в картини и гравюри,
и стихове.

Но бе им тясно. С лакти и юмруци
ломяха рамките, разбутваха стиха.
Над бръчките и над бунтовнишките ямурлуци
ехтеше на балканите смеха…

Изкуството сред тишина и злато
ги пускаше през своята врата
и ставаше невиждано богато
от тяхната сурова беднота.

ДАЛЕЧЕН ПРОЗОРЕЦ

Макар че нощем твоя тих прозорец
гори далеч от мен - накрай света,
аз искам пак със теб да поговоря -
не съм ти казвал толкова неща…

По покрива нечакан дъжд почуква.
Сега е късен полунощен час,
но слънцето на мислите разпуква
леда по пътищата между нас.

Пак сенките на гларусите бягат
на корабната свирка от гласа
и откосите на вълните ляга
на залива под острата коса.

Над оня кът, над валозите свежи
пламти на диви макове цветът,
мирише на балчишки дъжд, на мрежи,
на мокри длани, на вечерен път.

Ти в погледа си носиш тая гледка,
в смеха ти плисват леките води…
Когато правиш тежка равносметка
на дните - тия мигове щади.

Бъди скъперница. Недей ги дава
като ненужен, потъмнял петак
в дланта на ненаситната забрава,
в дланта на всепоглъщащия мрак.

СЕПТЕМВРИЙСКА СВАТБЕНА ПЕСЕН

Гилзи опарват петите ти боси.
Няма петли по зори.
Дим над къпини и ями се носи.
Нищо. Върви. Ори.

Виж: планината със облачни длани
поглед изтръпнал закри.
Тътен се срива по мъртви поляни.
Нищо. Върви. Ори.

Тъмен е бродът. Душата е бистра.
Стене земята за плод.
Пее ръждивата волска капистра
под септемврийския свод.

Нека сълза твоя лик набраздява.
Стискай зъби. Да боли.
Дваж по-корава стоманата става,
ако сълза я кали.

Сей и будувай за жътва. За друга.
С гняв оплоди пепелта.
Нека се гъне в ръцете ти плуга.
Нека пращи угарта.

ЗНАМ: ВИНАГИ ПОЕЗИЯ ЩЕ ИМА

Знам: винаги поезия ще има.
И най-напрегнатият век ще бъде век лиричен.
Човекът пак ще е човек, а не бурма незрима
от механизъм атомен или кибернетичен.

И нека слагат зъбни колелета на душата,
и нека на теориите върху фона
различни фокусници да търкалят камъните на словата
на празномислието по наклона -

ще сядат хората след работа с деца на коленете
и ще се радват - даже мъката не ще им е излишна,
и в техните души ще се люлеят цветовете
на Димчо Дебеляновата вишна.

МЛАДОТО ВИНО

Бушува младото вино.
И може ли да се бушува?
Със всяко мъничко зърно
големия си ден сънува.

Напъва с лакти тая бъчва,
в чиято люлка то лежи.
И теснотата го измъчва.
И всеки обръч му тежи.

Но случва се да ги разкъса,
помамено от дързостта,
помислило в минута къса,
че то ще упои света.

Лозарят стар не го сгълчава -
той знае: векове наред
вино такова локва става
и се превръща на оцет.

А другото вино притихва.
То се е блъскало до днес,
че в него мъдростта пониква,
подобно зъб на младенец.

В завивките на дните ляга
(Утайка станал е гневът.)
И то дъхти на земна влага,
на птици, на априлски път.

Разпуква своя цвят в ръката,
където чашата искри,
и палва утро на софрата,
когато е среднощ дори!

ТВОИТЕ КОРЕНИ

Твоите корени са възлести като селски ръце
и всеки, пронизал пръстта, моите нерви досегна,
Българийо, цвете над младо сърце
и жилава глина, под която ще легна!

Есен твоите дъбове плачат с чугунени сълзи.
Виелици решат буките с ледени гребени.
Кремъчни пътеки, по които слизат легенди и кози,
водят при герои, в твоята душа погребани.

Мисля за теб. И се радвам. И ме боли.
Гали ме и ме мачка историята ти тежкоръка.
Под мрежа от пътища с яки възли
се мята нашата радост и нашата мъка.

Раздиран от мечове и от мълнии кърпен небосвод.
Бразди върху пепел. И посев. И звън на мотика.
Ти имаш съкровище - своята пот,
затова си нетленна и си велика!

Звездите, родени на тъкачката под стана,
излитат, за да изпълнят твоите небеса.
И лежи като морен косач Балкана -
и Дунавът е негова коса.