В ТЪРСЕНЕ НА СПАСЕНИЕ ОТ СУЕТАТА НА ЖИВОТА

Димитър Атанасов

Познавам Михаил Милчев от времето, когато правеше вестник „Отечествен глас”. Разбира се, почти всеки пловдивчанин над четиридесетте помни Мишо като главен редактор на най-тиражния извънстоличен ежедневник, който беше безскрупулно, последователно и безотговорно съсипан в годините на прехода. Неколкократните опити за поддържане с изкуствено дишане чрез козметични промени в заглавието даде краткотрайни и маломерни резултати. Отскоро сме свидетели на поредния напън за възраждането му, този път със сериозен капитал от Международен панаир – Пловдив. Бъдещето ще покаже колко са значими тези намерения. Но това е друга бира, както се казва, ние да си гледаме нашата халба…
Преди около три години художникът Матей Матеев – Кентавъра, както го наричаме тесен кръг приятели, ми носи една книга, илюстрирана от него – „Оселеняване”(1).
- Мишо Милчев ти я изпраща – казва.
Самозаточил се бил на село и какво да прави – оселенил се. Пишел разни писания, четяли си ги двамата с Нина (съпругата му) и им се радвали. Дойчин Дойчинов, нали е издател, не го оставил на мира докато не я издал.
- Виж я, може някой ден да я представим – подхвърля Матю.
- Нека да я прочета – кимнах неопределено.
Прочетох я. Ей тъй – разгърнах я от любопитство и я излапах като топъл хляб, залък по залък. Викам на Матю:
- Кажи на Мишо да дойде, да се разберем за премиерата.
Минават месеци, Мишо не идва. По едно време Матю ми носи друга книга. Пак от Мишо.
- Тъкмо ще направим премиера на двете – казвам.
Минават още месеци, година, Мишо пак не се обажда. По едно време Матю ми носи трета книга. Като станаха четири и книгите, и годините, идват един ден тримата – Матю, Мишо и Дойчин Дойчинов.
- Хайде, време е – казва Дойчин, издателят на Мишо.
- Докато не са узрели черешите – допълва Матю.
Да не повярва човек, че най-после Мишо е кандисал.
Та, да се върна на „Оселеняване”-то. Не бях срещал този източен литературен жанр – гулестан. Авторът твърди, че е попаднал на него чрез Вера Мутафчиева, която, връщайки се от Иран, пише, че е открила при персите смес от поезия и проза, създадена около ХV век. Е, Мишо Милчев е стигнал до тази форма самостоятелно, без да ходи до Иран, макар и да признава, че и до днес жив гулестан не е виждал. А на мене толкова добре ми звучеше, че се запитах дали и преди не съм попадал на негови гулестани. Нещо повече, аз дори си помислих, че в крайна сметка самият Мишо, с бялата си брада и кроткия, но дълбок поглед, с излъчването си на добър човек с поетична душа, или по-скоро обратното – на поет с душа на добряк, самият той някак си сам по себе си е един гулестан. Помислих си още, че това е един много хубав прякор за него, който би му подхождал. Е, ако и той го хареса и ме покани за кръстник, може и да приема. И на други талантливи творци съм кумувал, няма да откажа…
Започнах с гулестаните, затуй ще продължа с тях. Това са непретенциозни текстове за дребните неща от ежедневието, които стават големи щом се взреш в тях. Човекът, чийто живот кажи-речи до пенсионирането е преминал в града, в един момент си купува къща на село и се изправя очи в очи с природата, озовава се насаме с простите неща, които го заобикалят. И някак си естествено идва идеята, че е открил един друг, по-хармоничен свят, в който се живее по-леко, по-спокойно. И че стойностните неща са тези, които са околовръст, от които имаме нужда, а и те имат нужда от нас. Кои са те ли? Цветята, доматите в градината, черешата, прасковата, лястовиците под стрехата, врабците и гълъбите. И песента на славея. Изобщо – чудесата на природата. Хармонията. Грижата за земята, за лозата и овошките. Любовта към всичко това. Която ни кара несъзнателно да търсим смисъла на нещата от живота. Която ни зарежда с мерак за живот. И когато усетим, че ни липсва песента на славея, това ще означава, че сме се върнали към пълноценния, истинския живот. Че сетивата ни са възвърнали чувствителността си. А когато я чуем, ще осъзнаем, че не сме претръпнали за хубостта на живота.
На някой може да му се стори, че това са текстове, писани за забава или занимание някакво, човек да се намира на работа, както се казва. Да си запълва по малко по-различен, по-интелектуален начин времето, вместо да решава кръстословици или да щрака каналите с дистанционното на телевизора. Или да играе белот в пенсионерския клуб. Аз намирам, че гулестаните Мишо Милчев ги е писал за разтуха, докато си е почивал, след като е прекопал градината или е окършил лозите. Те са неговото бягство в търсене на спасението от празната суета на живота.
Сега ще сменя за малко плочата и ще премина към поезията на Мишо.
Стихосбирката „Алчност” е издадена 2008 г.(2) За оформлението отново е използвана картина на Матей, а и вътре е изпъстрена с негови илюстрации, които аз възприемам по-скоро като „вариации на тема” по отделни творби. Иначе книгата е посветена на Нина, съпругата на автора, и на децата му – Женя и Георги. Впрочем, може би моментът е подходящ да кажа, че Нина присъства във всяка книга на Мишо. И ако не е пряк участник, ако не е муза и вдъхновение на автора, в най-лошия случай тя е свидетел на историята или събитието, което той описва. Но в „Алчност” тя е най-често негово вдъхновение.
Заглавието е малко подвеждащо. Всъщност става дума не за алчността като порок, а алчност за любов, ненаситност за нежност, за надежда, за щастие. Дори не като алчност за живот, а като мерак за живот. Човек започва да цени тези прости неща, когато започнат да му липсват. Когато усети страха, че могат да си отидат от него, да ги загуби. Тогава именно изпразненият съд на живота се запълва отново с желания и на човек му става светло и горещо. Това е една книга за жената, не изобщо, а любимата. За чудото на любовта. За любовта, която не се нуждае от обяснение. За това как еротиката на природата прелива в еротиката на телата. И обратно. Защото животът е любов. А любовта е път през плътта към душата. Завръщане към простите, но светли неща, към онази наша половина, не тъмната, а по-добрата, светлата, която ни въздига към божественото. Която ни облагородява. Защото животът е светлина и любов…
Когато човек е преизпълнен с неистово желание за любов, той се държи най-здраво за живота. С годините страстта може да отслабва, ала нежността остава… Какво е остаряването? Времето, в което повече нагоре се вслушваме, отколкото в живота. А „приятелите тъжно си отиват, прибират се в земята като вкъщи…” Този великолепен, макар и пропит с печал рефрен от стихотворението „Сбогуване” показва смирението пред съдбата. А жената е тази, която остава до нас до последно, последна и единствена, една…
Другата стихосбирка – „Стихероси”(3) е много по-жизнерадостна, може би защото е най-новото издание за автора, а нищо чудно обяснението да е много по-лично и интимно. Докато я четях непрекъснато се питах дали Мишо не е влюбен. Защото само влюбеният е способен да напише такива химни за възхвала на жената, такива оди за любовта. Защото в тази книга от всяка страница струи любов, топлина и обич. Една ненаситност за любов, която стига до опиянение. Стига до еротика – нежна, чувствена, зовяща към сливане, към единение на страстите, преминаване или по-точно преливане от тяло в тяло. Една гореща, жизнена, вихрена наслада, граничеща със сладка забрава. Същността на тази книга навярно е кодирана още в заглавието – „стихероси” може би означава любовна лирика, или съчетание на стих и Ерос, т.е. на поезията с бога на любовта. А взето не преносно, а буквално – еротични стихове. Може би… Авторът знае най-добре. А колкото до любовта, тя е във всеки стих. Дори когато жената я няма, лирическият герой я създава не от реброто си, а от мисъл, от желание, макар и абстрактна, безплътна и безмълвна, за да може да я пипне, да общува с нея. Съблича я с дъха си, а тя свети цяла и става бяла, става хладна пяна /„Най-близо до земята”/. Нейните ръце се превръщат в трептения, вибрации бели, с които тя го обгръща /„Трептения”/. А той я извайва отново и отново, възсъздава я като една желана измама.
Ако има стихове, в които чувството не е екстазно, това са тези, в които прозира страхът. Страхът от раздялата, от болката, от самотата, от смъртта. Страхът да не я загуби. Страхът, когато вече няма да му стига нежност. Затова не иска да мисли за дните, когато ще бъде само слуга на спомените си. Тогава вече той няма да жадува за завръщане. Ще иска да премине направо. И да продължи. Там, за някъде…
„Стихероси” са с вдъхновение изпети от един езичник песни за „жената, която заран с дрехите умира, // а възкръсва гола през нощта”.
Другата книга – „С ограничена отговорност общество”(4) е сборник с разкази и новели. Това е най-зрялата книга на Михаил Милчев, най-завършената в концептуално отношение и с безспорни художествени качества. Вижда се, че авторът се чувства значително по-освободен в белетристиката, и то не само в късия разказ. Той владее повествуванието, умее да фабулира, намира баланса между действие и описание, използва премерено пряката реч. В платното на композицията се откроява акцентът от втъканата ярка червена нишка свеж хумор. Комичното и смешното е толкова присъщо на прозата на Милчев, колкото, предполагам и изявата на деликатното му чувство за хумор в ежедневието като качество на интелигентната му същност. Той с такава лекота осмива обществени и лични недостатъци, някои социални явления и деформирани образи, родени от прехода, че на някои страници читателят непременно трябва да прекъсне четенето, за да не се задави от смях. Някъде обаче изоставя незлобливата и безобидна насмешка, за да си послужи със сарказма и иронията, за да изрази отношението си към новопридобитите нездрави увлечения на определена част от обществото към бързо забогатяване. Сарказъм се съдържа още в заглавието на книгата, което всъщност е три „О”-та и е абревиатура на „Общество с Ограничена Отговорност”. Цялостната композиция е построена на този замисъл, който всъщност е и есенсиализма на самата идея. В заглавието на всеки от трите цикъла се съдържа някакво дружество: „Консултантска къща ЕООД”, „Зеленият фенер ООД” и „Цигании АД”. В първия се вместват осем средно големи разказа. В тях се разкрива как прави бизнес на село ясновидката Баба Бока, която хитроумно е основала консултантска къща. Така например тя е превърнала в богаташ един бедняк, като му е подхвърлила идеята за бизнес с плашила, правени от кратунки и пера /„Следствие”/. В същото време е притежателка и на частното радио „Континентал Богдана Бокова”. Селският идиот, Лилян, и той се издига в обществото, заема се с боклука, а това, както днес знаем, е твърде доходен бизнес. При съседа на Баба Бока идва един циганин и му предлага да построят обществен клозет, за са обслужват опашката от чакащи при ясновидката. Режисьорът Думков пък прави рекламен клип с друга съседка на баба Бока, селска вдовица, и свинята Соня. Става известен, купуват го в САЩ. А клипът е абсолютна чалга, която обаче се харесва на Запад. И т.н. Много е забавна единствената новела в книгата – „Зеленият фенер ООД”. Шведското семейство Елен и Крис Нахендрихсен, подгонени от нуждата, в буквалния смисъл, попадат в с. Желино у селянина Петър Петров на Петровден. Сядат на трапезата и остават три дни, като през нощта се любят на сеното в плевника. Когато се прибират, предлагат на бай Петър да основат ООД за селски туризъм. И така от Швеция тръгва върволица туристи, които идват да се любят в плевника на бай Петър. Историята не бива да се разказва, за да не загуби читателят интерес, ала ще кажа само това, че следва едно тежко криминално деяние, диверсия, в която сериозни поражения понася дупето на една шведка, та работата се раздухва до международен скандал, намесват се министри, тайни служби и кой ли не, накрая правдата възтържествува и бай Петър продължава своя доходен бизнес. Много свежа, много смешна и много актуална история, разказана майсторски. На цикъла „Цигании АД” няма да се спирам, заглавието казва достатъчно. Само ще отбележа, че съдържа четиринадесет кратки вестникарски разказа, повечето от които спокойно могат да влязат в сценария на телевизионното предаване „Комиците”.
Пред очите ни през годините на прехода обществото се превърна във фирма за бързо забогатяване, всеки с някого е ортак или съдружник със самия себе си. Тъй лелеяните иначе промени ни вкараха в един абсурден свят, но не го осъзнаваме. Добре, че има хора като Михаил Милчев, да ни го покажат, та да се посмеем от гъдела на перото му. Да се посмеем и на себе си, за да преглътнем по-леко горчивия залък на същите тези промени, дето уж щяха да ни помогнат да изплуваме до брега на демокрацията.
Само че още плуваме, а брегът е все тъй далечен.


(1) Михаил Милчев, „Оселеняване”, гулестани, ИК „Компас”, 2007 Обратно в текста
(2) Михаил Милчев, „Алчност”, стихотворения, ИК „Компас”, 2008 Обратно в текста
(3) Михаил Милчев, „Стихероси”, стихотворения, ИК „Компас”, 2009 Обратно в текста
(4) Михаил Милчев, „С ограничена отговорност общество”, сборник разкази, ИК „Персей”, 2007 Обратно в текста