Елена Вълкова

Из книгата под печат „Времето по Вивалди”

***
Годината е бременна със есен,
тя ще ме гледа като остарея -
надява се човекът, че е вечен
и светли бъднини ще го огреят.

Но лястовичките са отлетели.
Гнездата им са в кукувича прежда
и първите слани, в небрано лозе,
се разполагат като у дома си.

След тях, на тумби,
плъзват ветровете,
от кол и въже сякаш че събрани
и, докато Дървото се усети,
е вече разлюляно…попиляно.

***
Не помни октомври подобен ден,
къде ли е гледало лятото?
Хруска в устата ми пясък, във мен
блъска се парещ вятър.

Дъха в смутеното ми лице,
в полата ми се заплитат
нетърпеливи, жадни ръце:
не ми ли вярваш? Обичам те.

Да му избягам искам, но как?
Той все напира, припира.
Бие на чувства. Колко бил сам.
Никой-никой не го разбирал!

Старо театро. На колене
днес ще ти пада, ще плаче.
Утре се сеща, че е зает.
И - чао! Край на палячовщините.

Няма да ти се кълне. Ще кълне,
от себе си ще се отмята -
меки Марии колкото щеш -
в златната възраст за вятъра!

ЛИСТОПАД

По белите клавиши на прозореца
пробягват сенки на листа.
На пръсти си отиват.
С танци!
В паника…
С достоинство на древни мъдреци,
със фанатизма на изследователя.
С писец, прекъснат
насред удивителна!

А най-накрая, като фенерджия,
гаси слънцата си,
едно след друго.
Липата.
Дълго ще крепи последното,
загледано във покрива отсрещен…
А после - ще си светим
със снега.

ШИПКОВ ЧАЙ

(Тема с две вариации)

ТЕМА

Тихи ноемврийски коловози -
легнали лисичета сред път.
Гърбовете, със сребриста козина,
меко срещу слънцето искрят.

В храста трескаво залязват
шипките.
Лепкави. И меки като гръд
на вдовица.
А край тях, на припек,
сенки сред жълтурчета сноват.

Нявгашната пъпка
си припомня
сватбения накит… Онзи май.
И забива в дланите ни
ноктенца…
Искате ли чаша шипков чай?

ПЪРВА ВАРИАЦИЯ

„Пътниче, не говори високо”.
(Паметна плоча в Скобелев парк - Плевен)

Тук е царството на тишината.
И на шипките.
До първи сняг.
Дивата им красота през лятото
губи се край розите
и чак
първите слани я открояват.
Заиграва лудата им кръв.
Дращят те - до кръв,
но не се дават.
Зимата се точи като връв,
но, тук-там,
под гугла заснежена,
още се подава ален нос.
Сякаш часовоят на Зелените
Възвишения
е пак на пост!

ВТОРА ВАРИАЦИЯ

Какво безмълвие… Дървото се ослушва
във облака, със виме натежало
от земни страсти, звездни дисонанси,
гугутка се обажда:
- Тук съм…Тук съм…
Но й приглася само листопада.

Обичах това време на раздяла
със тленното,
разхождахме се - двамата -
сред коронясаната, с шипки алени,
Природа - и се молехме
да няма
за нас раздяла! Да отлитнем заедно!
Но ни закука Неизбежността,
награби те, както орелът - агнето…

Къде си днес? Защо една гугутка
печално се обади:
„Тук съм…Тук съм…”
Случайност?
Или - знак от Вечността,
че нищо не е, както ни се струва…