ЦИРК
Из „Търся ви насън. Събрани стихотворения” от Фикри Шукриев,
съставител Владимир Стоянов, изд. „Славена”, 2011 г.
ЦИРК
Изплющя камшик.
Цирковият лъв прескочи
огнения обръч.
Публиката ръкопляска.
И дресьорът е доволен…
А лъвът
във следата на камшика
обещание за мръвка чу.
И във трескавия поглед затъмня
острието на смелостта му…
И едно момче тогава плака.
Стана и излезе,
преди да е свършил цирка.
Още бе далече то
от човешката си същност…
РАЗХОДКА
Чеша гърба на сокаци кръстосани,
гледат ме къщите, глупаво мигат.
Кучета с лай тишината рендосват,
жаби разправят любовни интриги.
Чувам отнякъде звън на камбанки.
Кой да ми каже отгде е?… Надничам.
Вият в душата ми вълците гладни.
В светло отсреща жена се съблича.
СТУДЕН ПЕЙЗАЖ
Сокаците селски до гуша са кални.
Останки от лятото в локви прогизват.
Дървото протяга премръзнали длани
и слънцето с грапав език ги облизва.
А свраките - циганки сякаш пияни -
се карат за едрото зърно небесно.
Врабчето, със чувството си за реалност,
със поглед изстинал стъклото замерва.
* * *
Нощ безоблачна - и тишина.
Спят приспаните ни страхове.
Мокри сме от лунна светлина.
Нещо в слепоочията се кове.
Гледат ни звезди като очи
в сянката на спрели ветрове.
Нека гледат… Ти сега мълчи!
Ще събудиш наш’те страхове…
Спят приспаните ни страхове.
Нашите илюзии са будни…
Чуй - будилник времето кълве.
Ще забрави той да ни събуди…
* * *
С бял конец светулките тропосват разкроената мечта.
Мелници неспирни смилат земни и небесни тайни.
Вятър с топъл шепот гали облите бедра на вечерта
и спокойни хора чешат своите любовни рани.
А небето - с белег от зараснала дълбока рана,
с облака, използван за превръзка, със следи от кръв -
иска да гримира мен така за утрешната драма…
Утре аз навярно и в комедия ще съм такъв…
УМОРА
Сам съм аз на кота 200.
Сред шума ритмичен на машините.
С нервно съжаление ме гледат те
с мигащите си очи.
Сякаш се присмиват на старанието ми
да превърне трудното в лесно.
В мрежата, изплетена от мисли
за лов на златна рибка.
Настанява се умората ми
с клепачи, натежали от праха.
Аз изтървам трите си желания под моста -
между мен и бъдещето.
И съчувствието на машините преглъщам.
После…
После им доказвам,
че пастир съм всъщност и на техните души.
* * *
Безнадеждно съм се омотал
във лъчите между двата риска.
Глухоняма, сляпа самота.
И небе,
което ме притиска.
Страх ме е -
внезапен дъжд ще угаси
шепота на вените ми нажежени.
Пътят ми дано да издържи,
дано не се скъса!…
Много къс
е още за въже.
СУХОТО ДЪРВО
Гложди червей огладнял
корен, клони и стебло.
Суха мъка и печал…
Стене сухото дърво.
Мъка, упрек и въпрос.
Болка в кръста. И стремеж.
Труден възел на вързоп.
Край разумен на метеж.
* * *
Времето си харча аз
за купища от плява.
Във илюзиите вярвам
хей тъй - на шега…
Как ще се науча, боже,
да не съжалявам,
че със нищото залъгвам
своята душа…
Дните си редувам
с дребни радости и драми.
А душата ми е още
пуст и хладен храм.
Струва ми се, че живея
по готов сценарий.
Чакам нещо да се случи,
а какво - не знам…
УЧАСТ
Вятър със крило на гълъб бял във мене пърха.
На сокола и на червея
омесва участта.
И подковите на мойто бреме
се изтъркват
във борбата ми за хляба със пръстта.
Изгревът с въпросите си боси
в мен нахълтва.
Кърти кремък от душата ми.
Изгражда вечността…
ЗАГУБЕН КЛЮЧ
Нямаш вече ключ.
Вчерашните истини се срутиха.
Твоят ключ под теб остана.
Куче зло е катинарът,
който пази пътя към душата ми.
Да, на този катинар ръждивото ръмжене
ти се струва тъй познато скърцане
на вратник.
Всъщност, ти напразно се стремиш
да влезеш.
Цъфналите ласки?…
Те под срутените истини останаха.
Катинарът е пазач на чакани слани…
ВИНА
С тази моя скучна мъдрост
все се спъвам във неясната вина.
Между глада справедлив на паяка се пъхам
и страха на жалката муха.
Тъй замръквам всеки ден.
С думите зa дъжд и слънце се ограждам,
с хляб и изпомачкана постеля.
И се мъча да не чувам
гласа на страха,
да забравя силата
на глада справедлив.
Тъй замръквам всеки ден - със душа заръфана.
Със надежда, че ще ви потрябвам
след празника ви утрешен…
* * *
Все по-дълги ми се струват
следващите зими.
Поздравът между съседи
все по-дълго под снега стои.
И планетите изстиват…
Брод ви търся
между спомена и Болката.
И от погледа си не изпускам
ахилесовата ви пета…
Искам всеки миг да мога
да улуча със добрата дума.
Зъби ми се ваш’то сито самочувствие
и сърцето ми ранява
с непонятен смут…
В КРАЯ НА ПЪТЯ
Щом изхарча всичкото си време,
своя път изкупил без остатък -
аз на тези истини ще дремя,
заприличал на крайпътен камък.
Припекът на спомените кротки
вече няма, няма да ме топли…
Залезът със странните си вопли
ще напомня вдигане на котва…
* * *
Смее се доброто.
А дръвчето - будно вече -
се протяга.
В мътна локва,
във окото на стихия
тъжно гние стиска ланска плява.
Семена разбутват пак пръстта.
Смее се доброто
на омразата ми към смъртта.
