Владимир Стоянов

Ако илюзията е красивото вълшебно огледало на живота, условността на творчеството, полета на фантазията, то сладкогласието е онова лъчисто оперение на речта, оня цветен калейдоскоп на думите, чрез който битието и ние проглеждаме, за да се видим различни и други, предвидими и неочаквани, дълбоки и плитки, далечни и близки и получаваме правото на бъдеще.

Илюзията е условността на творчеството и екзистенцията, търсенето на неповторимостта и отказа от сива унификация. Затова сладкогласието е норма за запазване условността на илюзията, за възкресяване и отглеждане на мисълта, че човек може да лети, стига да поиска.

Подобно на живота, илюзията и сладкогласието като нейна норма са дихотомични - позитивни и негативни. И в двата случая имаме заблуда, но с различен ефект - придобиване или загуба. Достатъчно е да си припомним фолклорния фразеологизъм: „Говори ми сладки и медени.” Пример за негативното сладкогласие е баснята „Лисица и врана”.

Сладкогласието на лисицата е заблуда, която завърта главата на враната, гъделичка самочувствието и гордостта й. Разцъфналият в нея нарцисизъм и липсата на обективна самооценка довеждат до загуба на сиренцето. Посоченият по-горе фолклорен фразеологизъм е архетип на лисичето сладкодумство.

Примери за позитивно сладкогласие може да дадем с редица герои на Иван Вазов - Варлаам Копринарката и Мичо Бейзадето от повестта „Чичовци”, Дамянчо Григорът от „Под игото”, Хаджи Ахил от едноименната творба и т.н. Да се спрем най-напред на Варлаам Копринарката и на неговите приказки с Коно Крилатият. Витиеватото му красноречие също има за архетипна основа „Говори ми сладки и медени.”

И тук сладкогласието е разгледано като заблуда. Копринарката не лъже, но словото му губи логиката и истинското си съдържание, превръща се в многословна празна еквилибристика, опитваща се да покаже и внуши знание. И успява. Възкресеният и тласнат към глобални „астрономически разсъждения” Коно, възхитен прошушва: „Много чело, много знай.” (1)

Макар че е безсъдържателна еклектика и пледоария, сладкогласието на Варлаам подтиква събеседника към размисъл, към мирови въпроси, към философия (към опит за летене). Кара го да се чувства издигнат и специален от споделения разговор със съседа си. Прави го можещ, активен, макар и дървен философ, дава му крила, преобразява го.

И ако външният му вид: „повече приличаше на бъчва, обута в гащи, отколкото на хвъркато пиле” (2) и поведението му буди апострофа на разказвача: „боже господи, какъв крилат?” (3), то придобилият импулс за размишление и говорене герой, духовно преобразен във „възклицателна” (4) от заразяващото сладкогласие на Копринарката, напълно заслужава и съответства на прозвището си Крилатият в края на втора част на повестта.

Мичо Бейзадето е другият красноречив пример за сладкогласието като норма зазапазване на илюзията и нейната творческа условност и национална перспектива. Неговото сладкодумство се превръща в дивно внушително мечтание, което укрепва душите, дава им надежда и ги кара да вярват в свободата.

То отразява това, което иска да чуе и в което иска да повярва самият герой и поробеният български народ, а не това, което грубо и безпристрастно говори действителността и историята.

Често граничещо със заблудата, то увеличава перспективата за промяна, за преодоляване на робството. Нетърпящото противоречие огнено красноречие на Мичо Бейзадето гради един паралелен свят в името на доброто. Героят изговаря надеждите си, за да се сбъднат. Говорейки за свободата, той се освобождава от страха и е готов да действа в нейно име. Неслучайно в „Под игото” ще бъде председател на революционния комитет в Бяла черква. Сладкогласието му се характеризира:

- с хиперболизация на Русия и руската сила: „…виждаше руски пръст във всички политически събития на света: от мексиканската революция, която влазяше кой знай в какъв гигантски план на Горчакова за превземането на Цариград, до Хаджи Димитровата чета, която предвождаха кой знае какви руски генерали, пратени от Петербург да изучат пътя към Цариград.” (5) Тук проличава дори детския наивизъм на Мичо Бейзадето, който е готов да измисли всякакви небивалици и да повярва в тях, и да ги внуши на другите в името на доброто;

- с писмените пророчества на Мартин Задека, че скоро Турция ще падне. Тази особеност придава мистична дълбочина, тайнственост на сладкогласието на героя и привлича всички със своята загадъчност, философичност и съдбовност;

- със социалната детерминираност на героя като „школски епитроп”. Това му дава самочувствие и му гласува доверието на колектива. Издига го като безпогрешен арбитър за всичко, дори когато трябва да видоизмени историята, ако тя противоречи на неговата истина и на истината, свързана с доброто и вярата на обществото. Да си припомним как отстранява един от учителите от поста главен учител, защото говори, че Русия е победена при Севастопол. Мичо Бейзадето не може да позволи съмнение в силата на „дядо Иван миразчият” (6), защото това означава отново духовен страх и робство за всички, заболяване на националния дух;

- с отказ от притворство и лъжа. Сладкогласието му не е маска и заблуда, а истинската му духовна същност. То е зов на сърцето в името на доброто на общността. То е едновременно лично и обществено пречистващо преживяване и въздействие;

- с хармоничния му диалог с руския семинарист учител Климент. Бихме могли да кажем, че този диалог във всичките му вариации и аспекти - географски, исторически, поетически - прилича на двугласен химн за руското величие, т.е. своеобразна „Ода на радостта” и свободата;

- с патриотизма му, нетърпящ възражение. Мичо Бейзадето не може да позволи богохулството и отцеругателството хъшовете да бъдат наричани копелтии. Затова той открито заклеймява и се опитва да вразуми самозабравилия се българин чорбаджи Николаки от позицията на националното достойнство и порицание: „Ще те вземат дяволите! Господ едно време избира рибари и говедари, за да обърнат света, а не като тебе магарета-философи!” (7) И действително красноречието му „смущава” и „попарва” опонента.

Хаджи Ахил от едноименното произведение на Вазов още в самото начало на творбата е представен като ненадминат сладкоглас майстор на словото, който се е превърнал в легенда, предизвикваща „весело настроение”: „Колко духовити изречения на хаджи Ахил обикалят из обществото!” (8). Самият извор на красноречие за общността, той е и обект на епично възпяване от „слепия песнопоец и артист Колчо”. (9)

Името на героя и представата за барда, възпял красноречието му, отласква асоциативно към безсмъртния Омир и непобедимия Ахил. По този начин бедният и полуграмотен бръснар придобива ореола на полубог, недостижим в сладкодумството и словесното единоборство. Съмнителната репутация на самораслек чудак е преодоляна от антична хармоничност и всеобхватност на „забележителна, необикновена личност” (10).

Не е случайно и името на съпругата му - Ева, което означава „живот”, и ценностната му система: „Да, обича страстно достойната си жена „баба Ева”. Булгарията си обича повече от баба Ева. А виното обича повече от булгарията”. (11) Как бихме могли аналитично да разтълкуваме казаното? Непобедимият воин на словото е венчан и обича живота, музиката (т.е. хармонията) в него и най вече истината (Във виното е истината!), опиянението на фантазията. Нееднозначно е мнението на другите за него, както нееднозначни и различни са самият герой и неговите творения. Но натежава представата за философа.

И нека отново забележим, че външността на хаджи Ахил е уподобена със статуята на Сократ. Както древногръцкия философ предпочита живия разговор и не записва нищо от своите размишления с ясното съзнание, че не иска да оковава мисълта с писмени слова, така и хаджи Ахил излага мислите си само в устна форма. Максимата на Сократ: „Говори, че да те видя!” - съвсем подхожда и на Вазовия герой, за когото позитивното сладкогласие е също мерило за културата, морала, етиката, духовната свобода и красота на човека.

Така че бихме могли да кажем, че както Сократ е баща на етиката и моралната философия, по същия начин и хаджи Ахил е учител и отец чрез сладкогласието на доброто и богоугодното в Сопот. Аудиторията, която го слуша в повечето случаи той нарича „деца”. Като Сократ безплатно иска да завещае на учениците си сладкогласието си, да ги посвети в него. За героя на едноименната повест има два типа човеци - говорещи (т.е. знаещи, можещи, морални, добри, богати духовно) и неми (мъртви, глупави, бездуховни): „Простаците, дето мълчат, приличат на сандъци заключени, в които няма нищо.” (12)

Всичко излязло из устата и ръцете на хаджи Ахил е различно. Архитектурата на къщата му е толкова причудлива и неповторима: „Гражданите й даваха име к у л а т а.” (13) Това назоваване на дома му от другите съдържа оценъчност и подчертава, че тя се извисява над общата уравниловка и се отчленява от безличната стериотипност и сива унификация. В пълна хармония с неповторимостта на дома му е неговото сладкогласие. Той свири, пее, говори, разказва. Представен е като истински бард (ангелогласен Омир) на своето общество. За него говоренето е музика и музиката - говорене: „Тя не свири (булгарията), а хоратува - казваше той с гордост.” (14)

Многословието му опива като виното, което обича, и носи хармония. То забавлява и впечатлява всички, защото негова основа е неизчерпаемата му фантазия. От една страна е заблуда, но сладка заблуда в името на доброто, нравственото, красивото, която носи перспективата и условността на творчество. От друга страна е еклектика, която те кара да се смееш (героят разбира от всичко и говори за всичко - бръснарство, кафеджийство, изкуство, пътешествия, зъболечение, история, езикознание, философия) и в същото време те лекува с монолитната си неповторимост и позитивна физиономичност.

И ако къщата му е наречена „кулата”, то хармониращото ? сладкогласие на героя алюзивно търси и намира контекстово в повествованието своето назоваване като Кулата от слонова кост. Да, всички прилики и отпратки с това литературно форматизирано название са случайни - т.е. съвсем закономерни.

Но в случая става въпрос за един друг лекуващ индивидуализъм - морален индивидуализъм на човека, приел „божия промисъл” (любима словесна формула на героя): „… той пак би намерил едно кътче на земята….. или поне една излупена бъчва да живее в нея като Диогена и да се радва на слънцето.”(15)

Материалната къща, предизвикала завист от страна на адвоката зет, се превръща във „вавилонска кула”, но сладкогласието на хаджи Ахил е не само блестяща и извисяваща се Кула от слонова кост, но и Държава на духа, която не може да бъде съборена и унищожена, защото живее в другите, носи се като легенда в техните думи, повтарящи и възкресяващи първообраза.

То учи хората да говорят и да мечтаят в името на позитивното и доброто. Спасява ги от сивотата на делника. Оцветява живота и го огласява чрез фантазията. Без да е дидактично, поучава, възпитава, посвещава другите:

- Да бъдат свободни и космополитни. Сладкогласието на хаджи Ахил, като негово духовно одеяние, подобно празничните му шалвари, е надскочило регионалното му дворче: „С тях е ходил по света. Те са пътешествали по Мора, по Босна, в Цариград, в Букурещ, на Божигроб: възкачвали са се на гора Тавор, видели са нура, посетили са далечни земи, присъствували са на чудни събития.”(16) Затова и хаджи Ахил има самосъзнанието на „голям човек”, който принадлежи на света и светът - на него. Словото му е зов да видиш и научиш повече, да се стремиш да достигнеш зад хоризонта на познатото. Това твърде много напомня за думите на Сократ: „Аз не съм Атинянин или Грък, аз съм гражданин на света.”

- Да бъдат капитани на живота си, както Сократ счита, че съдбата на човека зависи от самия него: „Стар човек съм, ще умра!… - помнете ми думата: вие сте гемията и аз капитанът…” (17) Думите на хаджи Ахил ясно отразяват желание за приемственост и са неговия сладкодумен завет - всеки да хване в ръцете си гемията на своя живот.

- Учи ги на честност: „Той осъждаше открито пороците на съгражданите си.” (18) За него няма двойни стандарти и различно отношение според социалната им детерминираност на бедни и богати. Затова не му се сърдят „за тънките и ядовити присмивки”. Чрез сладкогласието си ги възпитава в равнопоставеност и човешко уважение: „Умре ли сиромах - поповете: ъ ъ ъ ъ! Умре ли богат - о о о о о о о!” (19)

- Учи ги на морал, да разграничават доброто от злото, притворството от същността : „Той се възмущаваше страшно от набожността на някои личности……. Богу се молят, на дявола слугуват…” (20) Дава личен пример, разкривайки истинския им облик. Назовава ги с подходящите библейски имена - Фарисей, Кайфа, Ирод, Лукавий рабе. Други отново по библейски образец нарича Сиромах Лазар, Алексий Божий человек, Многострадалний Йов. Така изразява личната си морална позиция и формира общественото мнение, честно пречиствайки и премоделирайки злото в добро. Като истински баща се грижи за морала на съгражданите си - изкарвайки на показ злото, подигравайки го, критикувайки пороците и лъжата.

- Учи ги да вярват в себе си, да не се срамуват и да не прикриват чувствата си, да не се отчайват и да не губят надежда: „Хаджи Ахил плака като Еремия пред вавилонските развалини…. Но хаджи Ахил беше философ…. Той не се отчая в нещастието и не си разби главата както Тамерлана в железните пръчки, нито свърши дните си чрез отрова, както Темистокъл….. че човек не умира от жалост - с булгарията, нито от глад - с брича.” (21) Примирението за хаджи Ахил е мъдрост и сила, почерпана от живота, която всеки трябва да открие и възпита у себе си.

- Вдъхва им мъдрост и афористичност: „Той изговаряше духовити фрази, импровизираше стихове, произнасяше философски афоризми ……. които често по правотата си поразяваха и които турени в устата на Волтера или на друга някоя знаменитост, щяха да се учат наизуст от всичките.” (22) Мъдростта и афористичността на неговото сладкогласие е почерпана от живота, от времето, от фолклора. А тя самата се превръща в основа, в учебник на обществената словесност.

Като пясъчен часовник са успоредени неповторимият индивидуален лад на героя - екстрат от изтичащия национален фолклорен лад през годините. А след това часовникът се обръща и производният индивидуален творчески словесен лад става основополагащ - дава времето, перспективата, дълбочината на общественото мнение, на обществения морал и на общественото говорене.

Детето на колективната словесност пораства и се превръща в неин учител и баща. Кулата от слонова кост търси и открива своето ново хармонично материално поселище и дом в кафенето-галерия-бръснарница на хаджи Ахил: „Винаги кафенето му беше пълно с посетители, дошли да му слушат приказките и смешките.” (23)

Сладкогласието на героя не убива фантазията на другите, а я пробужда. Освобождава човека от словесно и физическо бездействие, превръща го в творец. Думи и дела вървят ръка за ръка и творят чудеса. Замисленото от аморалния овластен зет-адвокат кафене като черна и безформена клетка, като затвор и гроб за хаджи Ахил, е превърнато в градина на фантазията от последния, в колективно признат и предпочитан обществен форум на сладкогласието и словесната изящност.

Героят осветява, оцветява, омагьосва и преобразява с ръце, думи и дело първоначалното черно пространство, като черното зло, което го е сътворило. И еклектиката е красива, защото е в името на доброто и хубавото. Преминала през душата и словото на Хаджията, тя се превръща в перспектива и възкресение. Изобщо кафенето във всички творби на Вазов получава статут на форум на сладкогласието и изящността на българската реч.

То е творческото поле на илюзията и фантазията, където няма невъзможни неща. Там, чрез изричането на всичко, се постига и развива илюзията за индивидуална и национална значимост. То е битиен топоним на индивидуалното и националното сладкогласие. Такова е кафенето на хаджи Ахил, такова е Джаковото кафене в „Чичовци”, такова е Ганковото кафене в „Под игото”, издигнало се до представата за български парламент.

Друг битиен топоним на индивидуалното и националното сладкогласие в живота на възрожденския българин според Вазов, който е място на сладкогласната илюзия, даваща перспектива за порастването на националното самосъзнание и превръщането на роба в свободен човек, е представлението. Да си припомним Дамянчо Григорът от „Под игото”, който опива бея с красноречието на своя превод.

И това сладкогласие предизвиква в очите на високопоставения турчин радост и удовлетворение вместо гняв и ненавист. А за Дамянчо Григорът и патриотичните българи е демонстрация на превъзходство над поробителя, на познание и убежище крепост на духовността: „Той го е сметнал, та го е поразил. Ако не е сторил това, ще му вземем назад дипломата”. (24)

Сладкогласието на героя преводач е израз на лично и национално самочувствие, на патриотизъм, на самоуважение, на съобразителност, на достойнство, на съпричастност. Предизвикано и произтекло от сладкогласието на песента на Д. Чинтулов, сладкогласието на Дамянчо се разлива като балсам, като песенна хармония в душата на бея. Отваря я, пробужда човещината, прогонва натрупаната злоба и вражда, превръща хищника потисник в добронамерен и съпричастен човек.

В пълно съзвучие с казаното са думите на бея пред Огнянов, привикан на следващия ден след представлението в конака, поради доноса на Кириак Стефчов: „Консуле, прощавай за труда, грешка станало……… Ама хубаво беше пък, песента още по-хубава…” (25)

Пример за позитивно сладкогласие може да дадем и със стихотворението „Унес” на Елисавета Багряна. Още първите два стиха: „Говори, говори, говори! - / аз притварям очи и те слушам” - отласкват към своя архетипен фолклорен образ: „Говори ми сладки и медени.” Сладкогласието на любимия е като музика за очите, ушите и душата на лирическата героиня.

Тя вярва в него и го търси, иска го, за да постигне лична и вселенска хармония, за да бъде различна. То омагьосва и осиява душата й. Неслучайно творбата е част от цикъла „Омагьосана душа”. Разположена е между „Утринна” и „Ден първи”. Сладкогласието на любимия е преосмислено като мечтателния илюзорен унес на сътворението от зазоряването и първия ден. То е посвещаване на лирическата героиня в илюзията на:

- постигнатата вселенска свобода: „дето свободни ще бдим”;
- преодоления страх и ужас: „Вляво кървава вечер гори, / вдясно тъмни пожарища пушат.”;
- осъществената споделеност и прогонване на самотата веднъж завинаги: „…и ще бъдем два пламъка слети…”;
- придобиването на специфична светлина: „и в нощта, сред безбройни звезди, / като двойна звезда ще засветим?;
- откриването на пътя - твоя, вашия. А той се движи между съня и действителността, между реалността и мечтата, между земята и небето. Лирическата героиня не знае накъде ще я отведе, но усеща, че това е вярната посоката и зова на сърцето: „- Ти не знаеш? Аз също не знам - / но води ме, води ме натам!”

И така чрез сладкогласието на любимия лирическата героиня запазва илюзията и нейната творческа перспектива, за да съгради живота си различен, неповторим, единствен, монолитно хармоничен.

Няма нищо невъзможно, ако го пожелаеш истински и повярваш в мечтите си. Към това отласква и вокалната съзвучност в стихотворението. Най-много се повтаря вокалът „А” /32 пъти/, следван от „И” /31 пъти/, „О” /26 пъти/, „Е” /24 пъти/.

Ако се позовем на смисловия регистър на вокалите се получава следната семантична линия на внушение: Идентификацията /А/е далечен път, перспектива по хоризонтала /И/, събиращ /О/ всички посоки/Е/ в хармония. А не е ли това идентификацията на героинята, постигната чрез сладкогласието на любимия?

——————————

Използвана литература:

1 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 111.
2, 3 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 110.
4 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 111.
5Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 166.
6 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 167.
7 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 170.
8, 9 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 215.
10, 11 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 216.
12Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 231.
13 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 218.
14 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 217.
15 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 221.
16 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 217.
17 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 231.
18 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 225.
19 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 232.
20 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 225.
21 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома, София: Български писател, 1970, т. 2, с. 221
22 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 231.
23 Вазов, Иван. Съчинения в четири тома. Т. 2. София: Български писател, 1970, с. 227.
24, 25 Вазов, Иван. Под игото. София: Български писател, 1968, с. 117-118.