Анелия Янковска-Сенгалевич

ТИШИНА

Тя седи на стол от слама с чехли с алена ивица.
Върху двете дръжки с лакти артистично се обляга.
Шията й - крехко стръкче бледият си нарцис пази
и облъчва с тънък мирис всяка вещ във тази стая.
С гръб срещу стените гладки съвършенството й мразя.
Иде ми да я разбия като непотребна ваза
и за чая да поканя шум от цялата вселена.
С въглен по тавана пиша: „Тишината забранена!”

КЪЩА БЕЗ ПОКРИВ

Следвам стъпките си забавено.
Залез къщите е запалил.
Уличка плавно ме отклонява.
После отмятам врата кестенява -
кичур олющен от ангелско чело.
Влизам с предчувствие за неумелост.
Тясно антре в закачалка ме спира.
С меко коварство ме води килимът.
Стол ме поглъща. Всичко с мен е заето.
Затваря прозорецът в рамка небето.
Уж обичаен уют домашен,
ала със сигурност ме заплашва.

Май ще ми трябва каква да е къща без покрив,
за да гостуват когато си искат слънце и облаци.

СРЕЩА С БАЩА МИ

В пауновата тишина салкъмено дръвче пристъпва.
Застава вляво до креслото короната му с птици пълна.
Замайва силният му корен с балсама на земя изпръхнала.
Очакват да си вземеш камъче листата от небе набъбнали.

Но ти, от мъдростта прошарен, откършваш си едничка клонка.
Подобно разговор от вчера, врабчетата са без значение…
Като резбар заби резеца и разцъфтя цветец акациев.
В олтара му, покой намерил, смален те зърнах след инфаркта.

МАМА ПРЕЗ ФЕВРУАРИ

Почти на косъмче от старостта, подрязва киприте асми.
По-крехка от стебло, крепи я бакъренонебесен филиз
с отдавна станало въздушно предчувствие за гроздобер.
В овала на зърно заключва желание за съвършенство
от сок и захарна тръпчивост, с което есента ще вкуся.
И мисълта за мен е гъста като трева, която иде.
А тя, в кашмирената блузка, ще бъде лозов лист тогава,
чиято жилка ще прекъсне въздишката й, щом си тръгна.

ПРОСТОР НА БАЛКОНА

Плющят от бързоходен вятър
навън прострените чаршафи.
Между пешкирите размахва
ръкав и жълтата ми рокля.
И както някога, привично,
в яка на риза се притиска.
Отляво - лилаво небе.
До него хвърлен топъл облак.
Околосветско пътешествие
виси в средата на простора.
Това за днеска е прането.
Завързват примки двата края.
Умората в панера сгъвам,
от тежестта му несмутена,
и може би съвсем внезапно,
челото му поръсва цвят.

ОБЕД

От понеделник до неделя трапезата се е опряла.
Сребрее с делнична суровост покривката от тънък лен
и всички сядаме за обед, а натежалите ни сенки
заравят плътските си гънки на столовете в коленете.
Събаря детството безгрижно препълнена от обич чаша.
С безмълвна строгост старостта парченцата от пода вдига.
Присядат разни хоризонти и чакаме благословия
в душите да покълне кротко и като клас да израсте.
С търпение започва обедът в тополовата си източеност,
завързала с моряшки възел света ни за платно вселенско.
Напомня тишината проста за възрожденската тържественост
дори когато ни предава посегналият пръв към хляба.

ПЕЙЗАЖ С ЛОДКА

На Л. Ц.

Езерото с небесна повърхност в очите ми е бездънно.
Може би ще ръми. Като спомен е дълго безветрието.
Омагьосано рибешко ято под облака трепва.
Отразения бряг лодката ни е прекосила
и затихват вълни зад нас в странно безсилие.

Уж съм влюбена истински, а се чувам да шепна:
- Прекалено загрижени в здрача са двете ни сенки.
Току-що ги видях крадешком да излизат на сушата.
Разделиха си братски двата различни пътя.

А гласът ми е камъче, устремено към дъното лунно
и, невидима, лодката плува по небесна повърхност.

БЕЖАНКА

Не лице, а хиляда бръчки като пътеки назад
към запустялата къща и двор, погълнат от макове.
Под чер чембер - двете плитки - змии филигранно сребро.
Уж кротко седи, ала място не си намира -за умрелите се тормози.
Не ще им пожалят гроба слънце, дъжд, ветрена хала…
То и кръстът дали ще се види в онази трева избуяла?

И все избликват ручеи (напразно в шепи ги крие),
текат, преливат, завличат като порои мислите й
за неродените още, дето в родния край, ако дойдат,
не ще ги посрещне никой на стария праг с хляб и сол.