Ърскин Колдуел

превод: Кръстан Дянков

От четири години икономическите условия в Юга са почти така неблагоприятни, както и в целите Съединени щати, но сега, в петата година на Депресията, те стават вече непоносими. В някои области на Юга човешкото съществование е достигнало най-ниското възможно равнище. Срещат се деца, обезформени и от природата, и от недохранването, жени в дрипи просят стотинки, а мъжете така гладуват, че някои посягат дори да ядат змии, говежди изпражнения и глина.
Щатът Джорджия, един от най-големите памукопроизводителни щати, не предлага никаква конкретна помощ. Губернаторът Юджин Талмидж, този самосъздал се „дивак”, диктатор на три милиона души, упражняващ власт по-голяма и от тази на Хюи Лонг(*), прехвърля отговорността на федералното правителство. Макар че с тази отговорност гражданството на щата е натоварило него, той в такива случаи отговаря, че щатът не е помощна организация. От викане лицето му става кървавочервено, а едната му шепа зад гърба получава парите, които Вашингтон изпраща, за да поддържа живота на хората, които са го издигнали на власт. Като прилага своята програма за разчистване дълговете на щата, Талмидж придобива още по-голяма власт. Отказвайки да отпусне храни, облекло и да осигури работа на една трета от населението, той възнамерява да приключи сегашния си мандат с излишъци в щатското съкровище.
В някои райони на щата, най-вече в Южна и Източна Джорджия, хората, които не са в състояние да се вредят за нищожната помощ, отпускана от Федералното управление за стопанска помощ (ФУСП), предлагат своя труд – осем, десет, дванайсет, четиринайсет часа дневно – срещу какво да е. И за един-два дни седмично, ако изобщо имат късмет да намерят каква да е работа, те получават най-много по двайсет и пет цента на ден. В тази империя на селското стопанство трийсет цента са вече много пари. По изключение могат да се вземат петдесет.
Фермерът-изполичар, който е на надница – без значение дали е черен или бял, – понастоящем може да работи един ден в седмицата; понякога дори десет дни в месеца; и както правят стотици, той може безрезултатно и непрестанно, дни, седмици наред да търси работа дори за половин ден. От друга страна, ако се случи шестият на всеки пет души, той може да чака фондова работа, за която плащат пет-шест долара седмично. Повечето обаче са принудени да живеят с екзистенц-минимума, който е средно три долара и шейсет цента в седмицата. Тези обхванати от ФУСП работници са аристократите на южняшкия изполичарски труд. Печелят, колкото семействата им да не умрат гладни.
Истинският страдалец в този щат на памука е бившият изполичар. Изполичарството – на времето гръбнак на южняшката земеделска империя – бързо отстъпва на една още по-порочна система на трудоотдаване. Сегашната система прогонва изполичаря от плодородната земя и от училищата за децата му, от всякакви контакти с цивилизацията. Вчерашният изполичар е днешният надничар, човекът, който е готов да продаде жили и мускули за двайсет и пет, трийсет цента на ден, който е щастлив, ако през зимните месеци може да работи един ден седмично и още по-щастлив, ако съумее да получи за това пари в брой, а не царевично брашно или вехти дрехи. Мястото на изполичаря е взето от наемателя, който плаща наем за земята, нищо че за него може и нищо да не остане.
Тази едно време процъфтяваща земеделска страна е сега пустош. Контролът върху реколтата снижи количеството на произвежданите продукти, без да повиши качеството. Все по-малко наематели могат да намерят работа. Белите биват замествани с по-евтини и послушни негри. Земята се съсредоточава в ръцете на корпорации, банки и едри земевладелци, при което цели области от Юга по принуда попадат в границите на абсолютно лични чужди владения.
На стотици места в Юга земята е с изсмукана плодовитост и сега лежи безполезна. Тъкмо на такива места са останали фермери-наематели, лишени и от муле, и от плуг, и от храна, а и от земя. В Източна Джорджия има един район, който почва близо до река Савана в околията Колумбия и продължава в южна посока през околиите Мак Дъфи, Гласък, Джеферсън, Ричмънд и Бърк на сто и петдесет мили до брега на Атлантическия океан. Тази територия изпитва упадъка, който сега пълзи и на запад в Алабама, Мисисипи и Аркансо. Железопътните линии, които едно време допринесоха за здравословното развитие на памучните плантации, сега се вдигат, а на тяхно място пониква плевел. Прогнили и често без покрив, наемателските къщи са приютили семейства, чиято едничка надежда е, че тази година, другата година, в недалечно бъдеще ще има храна, облекло и подслон. И когато къщата се катурне, семейството нарамва своя багажец, и поема да дири друг дом, за да има къде да продължи надеждата.
И тези американци на памучните поля, ограбени от своите средства за живот чрез унищожаването на старата земеделска система, са принудени да нагазват в блата, в каменисти терени, в стръмносклонести планини, в похабени земи. Земята, на която се изселват, не ражда реколта. Някъде пръстта е такава, че и суха метла не би поникнала.
И тези стотици поселища в Джорджия, Алабама, Мисисипи и Аркансо съществуват без пътища, пътува се през реки без мостове, през поля, в които и козя пътека не е отъпкана.
Такива са нашите днешни непознати, фермерите-наематели на Юга. Това са хората, които, отклони ли се другоселец от отъпкания път, крият голотата си зад дънерите. Тук живеят родените след 1929 година деформирани, гладуващи и болни деца. Тук живеят хората, които берат листа от дърветата, чоплят корени в земята и причакват всяко диво животно, което им попадне. Хората, които са били прогонени от плодородната земя, когато на изполичарството е бил сложен край. Това са мъжете, жените и децата, които много от жителите на големите градове отричат, че съществуват.
Глад има в очите им, има го и в стомасите. Те са зажаднели за една окуражителна думица. Просят съвет. Няма кой да им помогне – ни приятел, ни водач.
В много околии ФУСП не е в състояние да им помогне. Понякога се оказва, че те не са чували едни за други.
Никой от тях не желае да убива и да граби. Всеки иска да работи, да подсигури залък за децата си, лекарство за жена си, покрив над главата. Разнесе ли се дори слух за работа, кръстосват цялата област – да се пътува по-надалеч е невъзможно. Мулето е умряло от старост или от глад, или пък е било продадено от шерифа заради решаването на някой спор. Муле няма – нито за работа, нито за езда. Не е останало нищо, освен колибата без покрив, едно-две гърнета и тигани и дюшекът от царевична шума.
Федералното правителство твърди, че никой не гладува, но Федералното правителство не знае какво върши лявата му ръка. В тези щати ФУСП е в ръцете на местни хора, а това в повечето случаи означава някой жител на града, който си знае само улицата и номера и безнадеждно би пропаднал и на десет мили от дома си – там, където покрай потоците и козите пътеки няма никакви надписи.
Губернаторът Талмидж в Джорджия сваля сако, опъва тиранти, червени на цвят, и от всеки кръстопът крещи, че „дивакът” е другар на всички. И ако на фермерите-наематели, които са принудени да се мъчат, защото техният губернатор е отказал да разреши каквато и да било помощ от страна на щата, бъде позволено да постъпят както знаят, няма да е чудно, ако отправят до Федералното правителство петиция за национализиране на щата Джорджия.
При настоящите условия от тази стъпка по-разумна няма. Като отстраним възможностите от политически вълнения, така най-сетне на някои от фермерите-наематели и техните близки ще бъде предоставен изборът да разнообразят своята змийско-фъшкиена диета.
За земеделския пояс на Юга едва ли съществува възможност фермерът-наемател да намери работа в някоя фабрика или предприятие. Цялото му имущество е изцедено от земята. Има дни, когато вали и той е принуден да бездействува. Има дни, когато почвата е толкова суха, че се налага да се чака, додето влагата не я направи отново обработваема. Има също есен и зима, една дълга върволица от месеци между жътвата и сеитбата, когато почти няма какво да се прави.
Земеделският работник, непритежаващ земя, сечива и свой добитък, може да сключи договор със собственика на земята за обработката на една част от имота. Собственикът може да се съгласи да задоволява нуждите на наемателя за храна и облекло срещу удръжка при изчисляване на реколтата. Така наемателят отново става изполичар. Споразумението варира. В едни случаи собственикът получава половината реколта на наемателя и близките му; в други случаи, когато е давал и торове, взима две трети или три четвърти от реколтата. Много собственици комбинират изполичарството с наемателството, настоявайки наемателят да му върне минимално количество бали памук. При всички случаи собственикът на земята в края на сезона ще бъде с печалба, но дали това ще е така за наемателя, няма никаква сигурност, няма никаква гаранция. Най-често става така, че дори след години усилен труд наемателят не смогва нищо да припечели и ако не се вгледа по-добре в счетоводството на собственика, в края на жътвата може да се окаже в дълг към собственика. В такъв случай той няма друг избор, освен да остане и на идната година да се помъчи да си отработи дълга. Има хиляди наематели и бели, и черни, които от двайсет години се блъскат да отработят своите задължения, но с всяка година повечето от тях затъват още по-дълбоко. За собственика е много лесно да надписва в сметките, тъй като наемателят никога не е учил четмо и писмо.
Времената обаче се менят. В съгласие със Закона за корекции в селското стопанство, собствениците сега са задължени да сключват договори за контрол на реколтата. Това значи, че се намалява броят на акрите, върху които се разрешава отглеждането на памук. С намаляването на акрите намалява и броят на балите. Собственикът изведнъж се досети, че неговият изполичар ще се облагодетелствува, защото би печелел дори колкото него. Не се мина много време и собственикът изнамери начин да върне нещата отново в благоприятни релси. Той просто каза на изполичаря, че го иска за наемател. За последния оставаше само да реши дали ще остане да работи по новата система – т.е. да стане наемател или надничар. И това слагаше край на авансите за храна, облекло, лекарства, тютюн и учебници.
Ако днес е останало нещо от изполичарската система, то засяга предимно многочислените семейства, най-вече негърските. Човекът с шест, осем, десет достатъчно големи деца, за да работят на полето, е за предпочитане пред наемателя, който има едва три-четири деца. Изполичарят с десет работни ръце в семейството, в това число жена му и дъщерите, ще отгледа за собственика повече памук от наемателя, комуто помага единствено жена му.
След разпадането на индивидуалното изполичарство Федералното правителство се зае да играе същата игра, само че във формата на „поддържани стопанства”. Сключва се договор с фермера-наемател, който иска да обработва земята, но не разполага с животни, сечива или възрастни деца да му помагат. След това се предоставя земя, мулета, семена и тор. В подготвителния период и когато се чака узряването на реколтата, седмично се отпускат и по няколко долара за храна, фураж и дрехи. Работникът по този начин е получил своето и може да го задържи, стига да си плаща вноските редовно и навреме. И този път той е наново изполичар, само че национализиран от глава до пети; сега поне има две плугови дръжки, между които да крачи, а и муле, с което да разговаря. И никакви грижи. Той работи за правителството!
Картината би била приемлива, ако не бе фактът, че на всеки наемател, който подпише такъв договор с държавата, има петима, които нямат тази възможност. Седмици наред те обсаждат околийския център и се чудят къде им се бави преписката. Получават непрекъснато уклончиви отговори, които, проследят ли се, опират или до местните политикани, или до липсата на правителствени фондове. Човекът се завръща у дома си, изчаква още една седмица и се отправя отново в града, за да чуе същата история.
Междувременно кандидатът подава молба за помощ и от местната служба на ФУСП. Ако се разбере, че се надява и на „поддържано стопанство”, предупреждават го да не се лъже, че може да получи подаяние от две места. И той се връща в къщи гладен. На вратата го посреща гладното му семейство. И всички си лягат гладни.
А на двайсет мили, в друг околийски център, хранителните складове на помощната организация преливат. В наличие има повече храна, отколкото могат да раздадат. По телефона викат хората и ги канят да си вземат по още два килограма сирене. Автомобилите излизат от гаражите на заден ход и складът е изведнъж обсаден от хора, които желаят да вземат още два килограма сирене. В канцеларията на помощната организация телефонът звъни. Някой, който е на работа в магазин, казва, че едва ли ще излезе преди шест и моли складът да остане отворен до по-късно. И складът остава отворен.
Двайсет мили по-нататък стотици хора си лягат гладни. Семейства от пет, десет, петнайсет души се сблъскват в постланите със сламеници ъгли и се мъчат да дремнат на гладен стомах. Това са бъдещите изполичари на правителството, на собственици, които никога не виждат, на всекиго, който им каже: Вървете сейте! На сутринта стават и поглеждат небето, питайки се накъде да се обърнат. Това са фермерите-наематели, които преди са били изполичари, може би задлъжнели, но все пак изполичари с хляб. Те са готови пак да работят на изполица, стига да има за кого. Казват, че миналата година държавата ги подхлъзнала. И се засмиват. Смешното отвлича мисълта от празния стомах. Но смехът скоропостижно мре. И те са отново сериозни.
В много части на Юга има фабрики за изкуствени торове, има памучни предачници, но в тях няма работа за бившия изполичар, прогонен от фермата. Покрай реките и потоците се срещат дъскорезнички, но в тях вече има повече работници, отколкото е възможно да си позволят. Пътното строителство и пътното поддържане се извършват с машини. Друго няма.
Зайците, които по-рано служеха за храна на гладния, са почти напълно избити. И след тях – нищо.

Предлаганият откъс е от обширния политически есеистичен репортаж на Колдуел за положението на белите безимотни фермери в южните щати, отпечатан от изд. „Фаланкс Прес”, Ню Йорк в 1935 г. като първа книга от серия памфлети по икономически и социални проблеми.

(*) ХЮИ ПИЪРС ЛОНГ (1893 – 1935) – правист от щата Луизиана, губернатор на същия щат, по-късно и сенатор (1931 – 1935). В навечерието на кандидатирането си за президент е застрелян. Обратно в текста