РОДНИНА ПО МАЙЧИНА ЛИНИЯ

Станко Нацев

Измежду всичките ми роднини по майчина линия Тишомир е най-досаден. Винаги, когато звънне на входната врата, ми идва да се скрия в гардероба и да глътна ключа, за да не мога по никакъв начин да се срещна с него.

Ако има човек, който да го харесва, това ще е само заради лачените му обувки, защото в лицето прилича на мокър каскет. И как да не прилича на мокър каскет, като има дипломи за две висши образования и семестриална заверка за едно трето, незавършено. Всяка година чете лекции в различни европейски университети.

Много е възпитан, учтив, изтънчен, парфюмиран. Обаче не може едно дърво да посади. Пироните за дипломите му, обрамчени в рамки, аз съм ги забивал по стените в дома му. Също и снимките му с всевъзможни учени и политици.

Той никога не е стъпвал в квартална кръчма, не е пазарувал в супермаркет, не знае какво е битпазар, мрази да ходи на гробища и в болници - все места, от които можеш да научиш за живота повече, отколкото в частна гимназия или в елитен университет. Но затова пък знае много думи, които галят не само ума, но и тялото.

Онзи ден ме улови, когато заключвах вратата на гаража, и не ме пусна, докато не му обещах да го откарам до къщата на баба Неделина в Лясковец. Защо е тоя мерак за това пътуване?

„За да се върна в годините - рече Тишо. - Сигурно си я спомняш тая баба? Не може да не си я спомняш! Черпила те е с нейното толкова вкусно и красиво малеби, че ако боднеш в него розова пъпка, тя обезателно ще разцъфти. Ще ти бъде интересно да си припомниш дома й - побутна ме моят роднина, като усети, че се разсейвам и търся различни варианти, с които да му откажа пътуването. - Няма начин да не си обърнал внимание на златния й пръстен с четири рубина. Дядо й го подарил за сватбата. С времето този пръстен се протри, защото тя много обичаше да ни гали. Галила те е и теб. Един по един рубините се изтърколиха в прахта. В края на дългия й живот я попитах как е изглеждал пръстенът в началото, а тя ми отвърна: „Не знам, беше толкова отдавна, но помня, че когато дядо ти ми го сложи на ръката, ме целуна за първи път.”

„А ти помниш ли какъв беше дядо? - погледна ме в очите Тишо. - На всеки два месеца си купуваше нови обувки, защото старите му бързо се протриваха. Не, не защото беше авантюрист, непрекъснато търсещ нови приключения, за да не се скапе в провинциалната скука. Не, той просто беше раздавач на писма и телеграми. В ония години хората нямаха телефони и си приказваха чрез дълги писма.”

В неделя, по обедно време, стигнахме Лясковец. Къщата на баба Неделина беше много стара. Няколко пъти е била боядисвана. Това личеше от олющените няколко пласта боя, които дъждовете и снеговете са отмивали през годините.

По навик Тишо почука на вратата и аз едва се сдържах да не се разсмея. Той се сконфузи и започна да тършува из джобовете си. Извади голяма връзка ключове и взе да ги пъха припряно един след друг в бравата.

Накрая, когато и двамата взехме да губим търпение, портата изхриптя и се открехна. Паяците панически хукнаха да се спасяват от разкъсаните си мрежи.

Вътре беше сумрачно. През запрашените стъкла на прозорците слънцето приличаше на олющен маникюр на стара кокетка. На кревата в стаята възглавницата беше толкова омачкана, сякаш някой е сънувал кошмари върху нея. Проскубаните пантофи приличаха на хралупи на дружелюбни съседки-катерички.

В кухнята ни посрещнаха две хлебарки. „Внимавай да не ги настъпиш! - хвана ме за рамото Тишо. - Това може да са душите на баба и дядо.” На стената висеше календар, пълен с отминали дни. Върху шкафа лежеше катурнат стар будилник.

Тишо се опита да го навие. Нищо не се получи. „Пружината му е скъсана - рече той. - Съсипана е от пренавиване. Тоя будилник е тежък като ковчег. И как да не е тежък, като е претъпкан с мъртви часове. Все едно дали са били весели или тъжни.”

Тези негови размисли несъмнено идваха от дипломата му по философия. Всички, които са чели книги на Кант и Ницше, на Жан-Жак Русо и Жан-Пол Сартр са свикнали да разплитат всяка историческа ситуация като стар пуловер и от навитата на кълбо прежда да правят нова дреха по свой вкус и мярка.

Така се получи и с картината над будилника. Тя изобразяваше алея в парка - разлистени дървета, храсти, цветя и една празна пейка.

„Ама че недомислена живопис - изсумтя Тишо. - Върху пейката трябва да има прегърнати млади хора. Или поне по алеята да тичат деца. Без живи същества всяка живопис е мъртва.”

Отворих си устата да кажа, че не съм съгласен с неговото разсъждение, но той ме ошашави с друго заключение. На перваза на прозореца, на срещуположната стена, имаше кафез с канарче. Това канарче беше с полуотворена уста - като знак, че е огладняло или като желание за нова песен.

Тишо побутна с пръст отворената вратичка на кафеза и рече: „Дадена му е твърде късна възможност за свобода. Явно птичето не е имало сили да излети, или пък е предпочело сигурността на своя затвор пред ноктите на някой орел.”

Когато отнесе мъртвото канарче в градината - да го погребе под люляковия храст, аз любопитно отворих куриерската чанта на неговия дядо.

Вътре намерих само една телеграма, на която пишеше: „Пристигам в 6 ч. Ела да ме посрещнеш. Звездана.” Отдолу дядото-пощальон беше отбелязал с молив: „Получателят е напуснал града завинаги.”

Пъхнах листчето в джоба си, за да не го види моят роднина и да подхване някоя дълга лекция, относно човешките разминавания, които фатално променят житейските съдби.

Когато се върна от градината, Тишо каза, че ще пусне в кафеза ново канарче. Възразих, че и то ще свърши с отворена уста. „Няма да свърши с отворена уста - тръсна глава той, - защото аз ще се пренеса да живея тук.”

Отговорих му, че за разлика от него, аз не желая да се претоварвам със спомени. Животът веднъж се живее - сега, в момента, безгрижно! „Може да си прав - рече той, - но като взема пенсията, обезателно ще вдигна тук нова къща, далеч от сегашната шумотевица и суета. На колко етажа ще бъде, ще реша след като изпия две шепи вода от някой водопад. Тая вода пада от високо и се пълни с кислород. Много е полезна - освежава ума!”

Щях да го попитам дали тези думи не идват от второто му висше образование по физика, или от незавършената му медицина, но се въздържах да не се засегне, че си правя майтап с неговите дипломи.

Предложих му да изпием по чаша алкохолна вода, вместо да се лутаме да търсим водопад. За първи път в живота си той се разсмя с глас и аз бързо завъртях волана към София.

По пътя към моята любима квартална кръчма ми светна в ума, че там често играя на карти с един Звездан. Бил кръстен на майка си и не познавал баща си, който бил кавалерист и щом разбрал, че ще става татко, яхнал жребеца си и потънал в прахта на югозападните български пътища.

Звездана заживяла край някакви старци, които й предписали дома си срещу гледане до живот. Ако се окаже, че става дума за баба Неделина и дядо-куриер, то къщата в Лясковец отдавна е проиграна на карти от Звездан и моят роднина по майчина линия ще продължи да се мотае из досегашната си суета.

Натискам педала на газта, за да стигна по-бързо до истината. В случай, че предположението ми се окаже вярно, ще ми трябва водата на два водопада, за да свестя припадналия Тишо.