ПЕСЕНТА НА БЪЛГАРИЯ

електронна книга

Йонка Христова

Читателю,

Страниците, които са пред теб, нямат претенции на исторически реферат. Писани са спонтанно, на един дъх. Поводът бе поканата на дружеството за културни срещи в Манхайм - градът, където от години пея в операта.

Провеждаха вечери на различни страни: 10 минути, посветени на историята, 10 минути - на културата и 10 минути - на литературата. Следваше вечеря с типични за страната ястия. Поканиха ме да чета мои стихове. Помолих да ми предоставят цялостното представяне на България с уговорката, че може би ще трае малко повече от половин час. Приеха.

Двадесет години работа тук ме бяха научили, че познанията на повечето германци за България се изчерпват с „евтина почивка на море” и „добри оперни певци”. Палитрата на незнанието започваше с „Ама и вие ли пишете с руската азбука?” минаваше през „България -страната на комунизма, корупцията и чесъна” и стигаше до „столицата ви Букурещ”.

Имах на разположение две седмици. Пишех сутрин, преди да тръгна на работа. Пишех направо на немски. Намерих чудесен превод на Вазов. Ботев преведох сама. Йост-Йохен, съпруг на моята приятелка Мария Славкова и голям приятел на България, се погрижи за диапозитивите. Подбрах музика - народни песни и църковни песнопения. И застанах пред публиката си.

Реакцията й бе смайваща. Не само българи, и германци плачеха. Благодаряха ми. „Не знаех”. „Не съм предполагал”. „Беше чудесно”. Повторих вечерта в музея на града. Залата не можа да побере интересуващите се. Искаха копия от текста. Издадох го, илюстриран с прекрасните фотографии на Йост-Йохен. Започнаха да ни канят да изнасяме „Българската вечер” и на други места. Бон, Берлин, Билефелд, Франкфурт, Европейският форум в Ешвайлер.

След такава вечер сънародници ме молят за текста на български. Ето го. Писала съм го на 2000 километра и 20 години далеч от България. Писала съм го не с разума, а със сърцето си. Надявам се, че и ти, читателю, ще го възприемеш така.

Йонка Христова

Чувате ли? Аз съм, България. Една шепа земя в могъщата сянка на Балкана, между ленивия Дунав и майчината мекота на Родопа, закриляна от Пирин и Рила, люляна от ласкавото синьо море, което гърците в един опасен, бурен час нарекоха Черно. Чуйте ме, аз съм България.

На кръстопътя между Изтока и Запада, на границата между Европа и Азия. Много народи преминаваха през земите ми. Някои продължаваха пътя си, други - оставаха. Но от всички има следа. Първите, за които си спомня историята, бяха траките - според Херодот най-многобройния народ след индийците.

Народ, изтъкан от противоречия. Родина на Дионисий, бога на виното и разюзданите оргии и на Орфей, митично-легендарния певец, чиито песни трогваха дори боговете на подземния свят.

Много тракийски гладиатори умряха на арената. Един от тях историята никога няма да забрави - Спартак, водача на най-голямото въстание на робите през 73 г. пр. Хр. Родени войници, траките стигнаха с Александър Велики до Индия и участваха в обсадата на Троя. Изпълнен с възхищение, Омир възпя в своята Илиада тракийския цар Резос:

„В злато и светло сребро му блести колесницата нова.
Има и златни, огромни доспехи, за чудо и приказ!
Не подобава на смъртни да носят такива доспехи,
а съвършено подхождат те на боговете безсмъртни.”

Талантливи творци, траките оставиха уникални златни и сребърни съкровища. Намерените при разкопки край Варна накити са по-стари от египетските пирамиди. Траките вярваха, че животът след смъртта е по-хубав от земния. Те оплакаваха раждането на децата и празнуваха смъртта на близките си.

За князете си строяха разкошни гробници. Украшения и предмета на бита, любимото куче и любимият кон придружаваха владетеля в отвъдното.

Любимата му жена с радост го следваше в задгробния живот. Два паметника - под закрилата на ЮНЕСКО като световни паметници на културата - свидетелстват за високото развитие на тракийското изкуство. Стенописите, които украсяват купола на Казанлъшката гробница, са изключителни с красотата си и изобразяват княжеско погребение от преди 2300 години.

Погребалната зала в царската гробница при Свещари е украсена с десет женски фигури - Кариатиди. Елегантните фрески представят обожествяването на владетеля.

Дойдоха гърците. След тях римляните. Колонизираха, строиха градове и си отидоха.

Под влияние на майка си - християнката Елена, и след един пророчески сън, императорът на Източната Римска империя Константин забрани преследването на християните и обяви през 313 г. християнството за официална религия. Своята новосъздадена столица нарече Константинопол, своята империя - Византия.

През пети и шести век сл. Хр. дойдоха славяните от своята прародина североизточно от Карпатите и се заселиха между Дунава и Балкана.

Светлокожи, руси, светлооки. Робството им бе непознато. Изключително гостоприемни, те бяха също така храбри воини и умели стратези - трън в очите на Византия.

По същото време в Кавказ съществуваше Велико българско ханство. Войнствено племе (за чиито произход и до ден днешен се спори), прабългарите живееха на седлото. Под ударите на нападащите хазари те тръгнаха да търсят нова родина. Аспарух, третият син на великия хан Кубрат, премина Дунава с многобройно войнство.

Славяни и прабългари се бориха заедно срещу Византия. През 681 г. победеният
византийски император бе принуден да признае с договор създаването на новата държава и се задължи да й плаща данък. Мигът на моето раждане. Аспарух ме нарече България - в памет на напуснатата родина - и стана моят пръв хан.

С времето славянският език се наложи като официален, общ език. Във войни с Византия наследниците на Аспарух завладяваха нови земи. Близо до столицата Плиска бе изсечен в скалите изключителен паметник, единственият ранносредновековен монументален релеф в Европа.

Мадарският конник носи следния надпис: „В памет на това, че през 705 г. Тервел бе в императорския град Византия, където Юстиниан Безносия му наметна пурпурната мантия и го коронова за император”.

Законодателят хан Крум пиеше вино от посребрения череп на победения си враг - византийския император Никифор. Синът на Крум, Омуртаг, голям строител и философ, писа: „Човек дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като разгледа тези [писмена], да си спомни този, който ги е направил. Името пък на владетеля е Омуртаг, хан ювиги.”

Славяни и българи живееха заедно, обединени от необходимостта да изграждат и защитават държавата, разединени от религиите си, които продължаваха да изповядват.

Изключителен държавник, хан Борис разбра, че тяхното спояване в един народ може да се осъществи само чрез една обща религия и през 863 г. се покръсти. По разбираеми причини прие православното християнство от Константинопол.

Взе титла княз. Византийски свещеници покръстиха поданиците му. Борис потуши жестоко въстанието на недоволните да приемат новата религия боляри. С покръстването се надяваше да заличи окончателно различията между българи и славяни.

В онези години двама монаси - братята Кирил и Методий - се бяха заели с мисията да разпространят християнството сред славянските народи. С тази цел Кирил създаде глаголическата азбука. За основа му послужи българският език - според последни научни изследвания - езикът на неговите предци.

Братята преведоха Библията - нарушение на триезичната догма, според която на Бог можеше да се служи само на еврейски, гръцки и латински. Възмутен, папата ги призова пред престола си. Защитата на Кирил бе толкова блестяща, че папата благослови делото им и преведените книги. Учениците им ръкоположи за свещеници. Посрещнати с отворени обятия от Борис, те продължиха делото на двамата братя. Азбуката бе опростена и наречена кирилица.

Преведоха се още църковни книги. През IX век, редом с гръцкия и латинския, българският бе единственият език със своя писменост в Европа. Църковната служба се изнасяше на разбираем за всички език. Мечтата на княз Борис се сбъдваше. Още през 866 г. в своите „Отговори на въпроси на българите” папа Николай нарече поданиците му народ.

Превърнах се в люлка на славянската култура. Двадесет и пет години след покръстването си Борис се отказа от трона в полза на сина си Владимир и се оттегли в манастир. Новият княз обаче се опита да възстанови старата вяра. Разгневен, баща му напусна манастира, свали го от престола и въздигна на него третия си син Симеон, който бе учил в Константинопол - в Магнаурската школа - и бе подготвян за глава на църквата.

Короноването на Симеон сложи началото на моя Златен век. В столицата Преслав процъфтяваха литературата и изкуствата. Останалите градове следваха примера й. Бяха преведени произведения на Платон, Аристотел, Омир и Езоп. Константин Преславски, Черноризец Храбър и Йоан Екзарх създадоха забележителни църковни и светски творби.

Сам блестящ учен, Симеон бе ненадминат държавник и пълководец. Владееше целия Балкански полуостров - от Босна през Коринтския провлак до вратите на Константинопол. През 919 г. той прие титлата цар и църквата ми се отдели от Византия, оглавена от български патриарх.

За наследниците на Симеон бе невъзможно да се мерят с неговата изключителна личност. Държавата започна да запада. Царуването на симеоновия син Петър - дълбоко набожен човек, но неспособен монарх - е белязано от две събития: основаването на Рилския манастир от отшелника Иван Рилски, още приживе боготворен като светец, и възникването на първото еретическо учение в Европа, наречено на създателя му поп Богомил.

С течение на столетията Рилският манастир се превърна в символ на българския дух и българската книжовност. Многократно разграбван и опожаряван, той бе въззиждан отново - пазител на културното наследство и надеждите на моя народ. Еретическите учения се разпространиха из цяла Европа.

Анзелм Александрийски писа в своя „Трактат за еретиците”: „Ереста дойде от България и зарази всички. Поради това еретиците в цяла Франция са наричани българи.”

След смъртта на Петър упадъкът продължи. Византия бе неудържима. Все повече български земи падаха в ръцете на вечния враг. Само Охрид се държеше още под властта на цар Самуил.

През 1014 г. двете вражески войски се срещнаха при река Струма. Византийците победиха и плениха 14 000 български войници. Императорът Василий се накичи с прозвището Българоубиец. Заповяда да ослепят всички пленници и ги върна - с по един едноок водач на сто души - на царя. Потресен от тази гледка, Самуил получи удар. С неговата смърт залезе и Първото българско царство.

Двеста години мъждукаше пламъкът на свободата, преди да бъде разпален наново от трима братя - търновските боляри Асен, Петър и Йоан. През 1185 г. те поведоха моя народ на борба срещу завоевателя. Две години по-късно Византия призна моята частична независимост.

Основаването на Второто българско царство бе ознаменувано с провъзгласяването на Асен за цар. Тримата братя посветиха живота си на отвоюването на останалите български земи и възстановяването на българската държава. Новата столица Търново се превърна и в средище на културата. Царят централизира цялата власт в ръцете си, с което предизвика недоволството на някои боляри.

Не знам откъде се появи семето на предателството, но буренът избуя и десет години след короноването му Асен бе убит. След само една година царуване същата съдба постигна и брат му Петър. Най-младият - Йоан - се възкачи на престола.

В успешни войни срещу Византия той отвоюва всички български земи. Папата го призна за крал и го постави наравно с всички западни владетели. Той управляваше държавата с желязна ръка, но не забравяше и простия народ, който го обичаше и го нарече Калоян - добрият Йоан. Царува десет години, преди предателството да посегне отново.

След убийството му законният престолонаследник Иван Асен бе принуден да избяга. Предателят Борил, племенник на Калоян, завзе трона. Богомилството разцъфтя отново - както винаги при слаби и неспособни монарси.

При завръщането си в Търново през 1218 г. Иван Асен бе посрещнат като избавител от омразния Борил. След възкачването си на престола той осъществи мечтата на баща си и чичовците си. Царството му граничеше с три морета - Черно, Бяло и Адриатическо.

С избирането на български патриарх бе възстановена самостоятелността на църквата ми. Търново и Царевец заблестяха в ново великолепие. Културата и архитектурата преживяха огромен подем. Иван Асен ми върна блясъка и величието, което бях познала при Борис и Симеон:

„Аз, Иван Асен, син на стария Асен, [...] в дванадесетата година от царуването си излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска. [...] И цялата земя от Одрин до Драч превзех. [...] Цариград владееха фръзите, но и те се покоряваха под ръката на моето царство. [...] като Бог заповяда, понеже без него нито дело, нито слово се извършва.”

За културния разцвет свидетелства и до днес църквата в Бояна близо до София, под защитата на ЮНЕСКО заради изключителните си стенописи. Художникът, познат само като Боянския майстор, скъса с византийската иконографска традиция и създаде във фреските си - независимо дали сцени от Библията или портрети на ктиторите - едно живо, реалистично изкуство, хора със собствено излъчване и характер.

Погледнете Десислава, съпругата на ктитора, моята Мона Лиза или Христос - по всяка вероятност автопортрет на художника.

Фреските в Бояна днес се смятат за първите предвестници на Ренесанса - 200 години преди Леонардо да Винчи и Микеланджело.

Иван Асен царува 23 години. След смъртта му никой цар не можа да достигне неговата слава и величие.

Положението на селяните се влошаваше и Ивайло - един прост свинар, ги поведе през 1277 г. срещу Търново. Първото антифеодално въстание в Европа. Селската армия разгроми царските войски. Ивайло, свинарят, стана цар, воюва срещу татарите - и падна от предателска ръка.

Известна стабилност изживях по време на царуването на Иван Александър. Културата разцъфтя още веднъж - преди изцяло да увехне в сянката на чуждото иго. Забележителни паметници свидетелстват за този разцвет. Манасиевата хроника (във Ватиканския музей) съдържа 19 миниатюри с картини от българската история и най-старото изображение на Търново.

Евангелието на Иван Александър (в Британския музей) е илюстрирано с 366 миниатюри. Портретите на царя и семейството му говорят за стила на живот и архитектурата по онова време.

През XIII и XIV век в пещерите край Иваново, Русенско, бяха изградени скалните манастири „Св. Архангел Михаил” (днес под защитата на ЮНЕСКО като културен паметник).

Една от шестте църкви, посветена на света Богородица, бе построена и изографисана с дарение от Иван Александър. Въпреки ограниченото пространство неизвестните майстори успяха да преодолеят смазващата тежест на скалните маси и да създадат усещане за простор.

Сцените от страстната седмица, от живота на Йоан Кръстител, портретите на царя и царицата показват необичайно за времето си познаване на човешкото тяло и свидетелстват за възвишените хуманистични идеали на Ренесанса.

Хоризонтът помръкна. Опасността дойде от югоизток. Един млад народ търсеше ново жизнено пространство. Турците нападаха все по-често. В началото никой да си даде сметка за сериозността на заплахата.

Два пъти женен, баща на двама сина, преди смъртта си Иван Александър ме раздели на две части. Иван Шишман царуваше в Търново, Иван Срацимир - във Видин. Скарани, братята не намериха сили да се сдобрят пред османската заплаха. Напразна бе и жертвоготовността на сестра им в харема на султан Мурад.

Къс по къс турците завладяха земята ми. През 1393 г. падна Търново, три години по-късно - Видин. Слънцето залезе и мрак се спусна над мен - за 500 години. С огън и меч завоевателят искаше да наложи чуждата вяра. Унищожи всичко, което народът ми бе създал. Цял месец горя библиотеката в Търново.

Огънят погълна книгите, царските грамоти, ръкописите. Крепости, дворци и църкви бяха изравнени със земята, болярите и духовенството - изклани.
През първите 100 години опитите за освобождение все още припламваха, но липсваха водачи и народът ми постепенно се примири.

Бях превърната в османска провинция, народът ми - в безправна рая. С жестока упоритост турците се опитваха да наложат исляма. Безброй мои деца оставиха главите си на дръвника, защото не искаха да се откажат от вярата си. Църквата ми бе подчинена на гръцката патриаршия.

Завоевателят въведе многобройни данъци. Най-жестокият от всички бе кръвният данък. Турците вземаха по един син от всяко семейство - обикновено първородния. Възпитавани в двора на султана в мюсюлманската вяра и във военното изкуство, след години те се връщаха като всяващи ужас еничари, за да изтезават и избиват народа си - по-жестоко и от самите турци. Децата ми вегетираха в полусън.

Споменът за някога голямото, могъщо и независимо царство постепенно избледняваше. Народът ми изля мъката си в песни и втъка надеждата си в прекрасни шевици. Векове наред фолклорът бе неговата единствена форма на творчество.

През 18 век се роди Паисий Хилендарски, просветителят, първият, който се опита да разбуди националното съзнание на моя народ. Хилендарският монах обикаляше манастири и библиотеки, стигна дори до Австрия в търсене на данни за моята история. Резултат от този упорит труд бе завършената през 1762 г. „История Славяноболгарская”. Разпространена в стотици преписи, тази книга разтърси спящите:

„О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя… От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели.”

Народът ми започна да се пробужда от дълбокия сън. Замрялата от столетия търговия се оживи, изграждаха се училища, строяха се къщи и черкви. Рилският манастир бе разширен.

Захари Зограф изписа новата му черква. Възраждането на моя народ. Отново имах писатели и поети, резбари и архитекти, художници и учени. Петър Берон - изключително достойна за Просвещението личност, бе учил в Хайделберг и Париж. През 1824 г. той написа първия буквар за децата, наречен „рибен”, и разработи педагогическа система, която далеч бе изпреварила времето си.

Доктор по медицина и изключителен търговец, автор на 100 тома научни трактати, той строеше училища из цялата страна и финансираше следването на способни младежи в чужбина.

По време на Великденската служба на 3 април 1860 г. българският митрополит в Истанбул Иларион Макариополски назова вместо името на цариградския патриарх - името на султана. Десет години по-късно, със султански ферман, църквата ми се отдели от гръцката, оглавена от първия български екзарх - Антим I.

И най-после дойде той, когото бях чакала столетия - Васил Иванов Кунчев, наричан Левски заради смелостта и силата си. Загърбил спокойствието на манастира, той посвети живота си на една единствена цел - Освобождението. Харизматик, идеалист, мечтаеше за чиста и свята република.

Девет години обикаля из страната, създаваше революционни комитети, набавяше пари и оръжие, обучаваше мъжете и подготвяше въстание срещу турците. Народът го нарече Апостол на свободата. Патриархът на българската литература Иван Вазов писа по-късно:

В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно…
… говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът
и че време веч е да въстане робът;
И всякоя възраст, класа, пол, занятье
взимаше участие в това предприятие:
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът,
а той, беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен, дал си бе животът!

Левски бе предаден и заловен. На мъченията и разпитите отговаряше неизменно: „Сам съм, други няма.” На 19 февруари 1873 любимият ми син увисна на бесилката край София. Неговият съратник и приятел, гениалният поет-революционер Христо Ботев писа:

О майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб тамо тъй грозно грачиш?

О, зная, зная, ти плачеш майко
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твоят един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

След смъртта на Левски тайната подготовка продължи. Въстанието избухна на 20 април 1876 г. Петнадесет дни трая опиянението на народа ми от свободата. С нечувана жестокост турците потушиха въстанието.

Кръвта на 30 000 убити напои земята ми. Осемдесет селища бяха изгорени до основи, стотици - разграбени. На 17 май Ботев, който се намираше в Румъния, премина Дунава с четата си от 200 души. Три дни по-късно падна, прострелян в Балкана.

За първи път Европа обърна внимание на жестоките страдания на моя народ. Оскар Уайлд, Тургенев и Достоевски заклеймиха кланетата. Виктор Юго държа прочувствена реч пред френския парламент и защити правото на народа ми на независимост.

Година след избухването на въстанието, на 12 април 1877 г., руският цар Александър II обяви война на Турция. Народът го назова Цар-Освободител. Мъжете ми се присъединиха към войската му в опълченски полк.
Повечето от тях оставиха костите си при защитата на Шипченския проход от 9 до 11 август 1877 г. и станаха безсмъртни, възпети по късно от Иван Вазов:

О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
………………………….
…………………………. българи, орловци,
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде..
………………………….
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!”
………………………….
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!”
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камънье и дървье изчезнаха там.
„Грабвайте телата!” - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят, като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели…
………………………….
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
………………………….
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна, като някой ек,
от урва на урва и от век на век!

На 3 март 1878 г. в Сан Стефано бе подписан предварителен мирен договор. Но границите, които той ми определяше, не се харесаха на Великите сили. Още през юли Берлинският конгрес върна южните територии - Източна Румелия - под военната и политическа власт на Турция.

Земите между Балкана и Дунава и областта около София обяви за нейно васално княжество. Народът ми събра дарения и издигна в новоизбраната столица София храм-паметник, посветен на руските освободители - „Александър Невски”. Друг храм-паметник в село Шипка напомня за отбраната на Шипченския проход.

Мечтата на Левски за чиста и свята република не се сбъдна. Макар че гласува една от най-демократичните конституции в Европа, свиканото през 1879 г. в старата столица Търново Конституционно събрание избра немския принц Александър фон Батенберг, племенник на руския цар Александър, за княз.

Срещу волята на Русия той се бори за обединението на Княжеството с Източна Румелия и го обяви на 6 септември 1885 г. Отново станах единна държава. След това княз Батенберг под натиска на Русия, бе принуден да абдикира. Новият княз, Фердинанд Сакс-Кобургготски, обяви през 1908 г. моята пълна независимост от Турция и прие титлата цар.

След катастрофалния изход на Първата световна война, в която Фердинанд бе участвал на страната на немската си родина, той се отказа от престола в полза на сина си Борис.

Преживях едно ляво правителство, оглавено от водача на Земеделския съюз Стамболийски - и неговото убийство, един фашистки преврат, едно антифашистко въстание - докато Борис пое цялата власт в ръцете си и разпусна Народното събрание.

След първоначален неутралитет, през 1941 г. той се присъедини към Тристранния пакт. Но не изпрати войници срещу Русия и отказа да екстрадира 50 000 български евреи. Това ли доведе до неговата внезапна, неизяснена смърт през август 1943 г., след посещение при Хитлер?

След края на войната бях разпределена към сферата на влияние на Съветския съюз. Народен съд осъди на смърт или затвор така наречените „врагове на народа” - от принц-регента през министрите до хора, които бяха имали нещастието да са следвали в чужбина или просто да бъдат богати. По съветски образец монархията и частната собственост бяха премахнати.

Бях провъзгласена за Народна република. По примера на Сталин правителството екзекутираше противниците и критиците си, или ги изпращаше в лагери. Благородният принцип „равенство за всички” се провали плачевно - както всяка утопия. Близо половин столетие комунистическата партия и правителството се опитваха да претворят комунистическите идеи в живота - до пълния срив на системата през 1989 г.

Години след промяната народът ми се опитва да се справи с отново придобитата
демокрация и пазарна икономика и спътниците им: драстично нарастваща бедност, корупция и престъпност - за пореден път разпънат на кръст.

Чуйте ме, аз съм България! Съсипана - от робства, от безсмислена политика и икономика. От всички забравена на кръстопътя между Европа и Азия. Пея, когато сълзи стягат гърлото ми. Танцувам в огъня - по древен езически обичай - за да изстине болката. Децата ми търсят късмета си по чужбина. Не ги спирам - майчина орисия. Живея в сърцата им като незарастваща рана.

Блажени онези,
които могат да се приспособят
и да не си спомнят.
Защото техният живот е по-лесен.
Блажени онези,
които не стискат в шепа
приковано на кръст,
далечно отечество.
Защото техен е целият свят.
Блажени онези,
чиято душа не престава
да звъни като арфа и на чужда земя.
Защото гласът ? е съзвучен с условностите.
Проклето изгнанието,
наложено от оръжието на по-силния.
Трижди проклето изгнанието,
избрано по собствена воля.

Чуйте ме, аз съм България. Благословена с жилав, непреклонен народ и с прекрасна природа. Вкоренена в драматична история, не губеща надежда за бъдещето. Чуйте ме, аз съм България. Столицата ми носи гръцкото име за мъдрост - София. Долините ми ухаят на рози.

Песните ми летят в Космоса. Аз съм България и съм жива!

……………………………………………………………..

ЙОНКА ХРИСТОВА

Артистичната кариера на Йонка Христова започва през 1982 г., когато заминава за Федерална Република Германия (ФРГ). Там тя работи пет години в операта в град Хоф. От 1987 г. до днес пее в операта на Националния театър в Манхайм. Изпълнява солови партии, участва в църковни концерти и всяка година изнася солови песенни програми в операта в Манхайм и в България.
Йонка Христова е издала 15 книги с поезия на български, немски и македонски език. Изнасяла е моноспектакъла „Песента на България” в редица градове в Германия, както и в Осло, Лондон, Чикаго. Чрез слово, музика и образ той пресъздава историята на България и българските земи в течение на 2500 г. - от културно-историческото наследство на траките до наши дни.
Акцентите включват важни, преломни епохи, дати и личности - царе и национални герои. За „нейния забележителен принос за популяризирането на българската култура и историческо наследство в Германия”, Агенцията за българите в чужбина награждава Йонка Христова с почетен медал „Иван Вазов” (2004 г.). Носител е на почетни грамоти на Фондация „Славяни” и „Федерация за приятелство с народите на Русия и ОНД” за реализиране на тематични проекти и „развитие на славянската взаимност”. Член е на Съюза на българските писатели и на Славянската литературна и артистична Академия.
На 6 март 2017 година в Голямата зала на Руския културно-информационен център в София е отпразнуван 35-годишен юбилей от нейната сценичната дейност, на който публиката възторжено аплодира прекрасните солови изпълнения на Йонка Христова - песни на български, руски, френски, английски, испански, немски, полски, чешки, гръцки и италиански, под
акомпанимента на Боряна Ламбрева.

Мария Добрева, фондация „Вигория”

——————————

ИЗ ПРЕСАТА В ГЕРМАНИЯ

Впечетляваща българска културна вечер в препълнената зала на манхаймския музей. Йонка Христова лично обрисува страната си - но не със скучен доклад. „Аз съм България” - започна тя и разказа от тази перспектива - драматургично издържано, затрогващо патриотично и страстно драматично - бурната история на тази земя между Европа и Азия. Разказът й бе илюстриран със снимки на Йост-Йохен Вакер. „Великолепно постижение, вълнуващо есе” - оцени Елена Шекерлетова, завеждаща българската мисия в Бон.

Манхахмер Морген 12.3.2002

——————————

Литературно блестящото историческо есе на Йонка Христова дълбоко впечатли многобройните гости.

Колоквиум хуманум - Бон, 21.6.2002

——————————

Йонка Христова представи вълнуващи моменти от историята на една разсипана от войни и робства страна и впечатли публиката с поетичната и меланхолична наситеност на езика си.

Нойе Вестфелише - Билефелд, 11.3.2003