Димитър Дънеков

Забелязал ли си колко много родното ми Жребичко прилича на старото Търново? Същите къщи, кацнали върху същите скалисти урви. И в това няма нищо случайно - Жребичко е заселено от търновски бежанци, намерили тук спасение от ятагана след падането на старопрестолния град.

На времето дядо ми е разказвал на по-големите ми сестри, че предците на рода ни са били истински боляри. Кой знае? Може и вярно да е, защото и аз неведнъж съм усещал да проговарят сините съставки на кръвта ми.

Например, когато посрещам с полупрезрителна-полувеликодушна усмивка поредния удар “под кръста”, от тези, които в последно време и животът, и хората така щедро раздават. Благородната кръв е като благородните метали - ръжда не хваща.

Та в онази група търновски бежанци-заселници изглежда преобладавали зевзеците. И добре, че били те, защото без тях едва ли жив човек би оцелял по тези орлови гнезда. С течение на времето болярите се позагубили, а зевзеците напротив - намножили се.

Животът ги блъскал безпощадно, а те, вместо да хленчат, му се хилили от упор право в муцуната. Гледали на всичко отвисоко и никого не приемали хей тъй, на доверие. Ражда се например нов човек и кръстниците му веднага го определят с три имена - собствено, бащино и фамилно.

За моите съселяни, обаче, тази форма на определение съвсем не била изчерпателна. Наблюдавали те внимателно как човекът расте пред очите им, чакали дълго и търпеливо и при първото му стъпване накриво веднага му лепвали прякор - едно именце само, но пък така характерно и образно, че и собственото, и бащиното, и фамилното име оставали да служат само на архивите.

Сега някои наричат прякорите псевдоними. Тяхна си работа. В моето село продължават да ги наричат прякори и когато попитат за някого, не казват “Как му е името?”, а “Как му е прякорът?”

Така извън официалните документи, моето село се обитава от Мурабетата, които от деца били страшно пристрастени към ръкопашните схватки, Каскетя, който пръв захвърлил гуглата и нахлузил на главата си купешки каскет, Царчето, който пък взел, че се появил на бял свят заедно с престолонаследника, Бъркушът, който в понатръпнало състояние объркал тенджерите на жена си и изял помията на прасето, тоест, бъркуша, както казват в моето село на помията.

И още какви ли не чудати прякори сътворило във времето това болярско-зевзешко село, а тъй като на тоя свят няма хора безпогрешни, няма и жител на моето село без прякор. И дядо ми, естествено, не бил пощаден. Един ден той станал и останал завинаги Далаверата. Каква била далаверата ли? Ето я:

Имал си дядо приятел, останал от рано вдовец. Поизмъчил се човекът самичък, но успял да отгледа двама сина, да ги задоми и да им осигури по малко имотец, та да си стъпят на краката и семейства да въртят. Тогава изведнъж дошла самотата, тежка като каменните тикли, с които била покрита къщурката му.

Дошла и го налегнала така, че чак го смазала. Както знаеш, тогава нито радио е имало да ти побъбри, нито телевизия да те приспи. Само едно газениче вечер трепкало като живо и щурчетата се обаждали отвън.

Ако си потърсел раздумка с някаква живинка, на разположение му било само старото магаре в яхъра и козите, ама разбират ли ти магаре и кози от човешка приказка? Слушат, слушат и най-много да те близнат по ръката или да ти изпръхтят във врата. Страшно нещо е самотата! Тежка болест. Бавна смърт.

Та тъй днеска-утре, днеска-утре, размислял дядовият приятел в самотните си нощи и решил, че така се не трае. Поогледал се и нали винаги си е било валидно едно житейско правило, че който търси - намира, открил си и той една сродна душица. И тя като него сама жена, вдовица, че и по-лошо - без никого на този свят.

И тя, горката, за никъде ни денем, ни нощем. Как и кога, и какво точно са си продумали, не се знае, но решили двамата, че ако под един покрив заживеят, по-леко ще им бъде. Любов значи припламнала в поовехтелите им души и един ден те решили, че под венчило да минат, пък кой каквото ще да си говори!

Това хубаво, ама като научили синовете на дядовия приятел! Скочили като хали. Как така ще се венчава баща им, дъртакът му с дъртак! За смях ли ще ги прави пред цяло село? Пък и с имота, и с добитъка - знаеш ли после какво може да стане? Венчило ли? В никакъв случай! И повече не дали ни дума да се издума.

Но… любовта пък за това е любов - да се бори и да побеждава. Или да режисира Ромео-Жулиетови драми, но тъй като на село още никой не бил чувал за Ромео и Жулиета, отровите и камите отпаднали от самосебе си.

Вместо това дядо се заел с организацията на венчавката в условията на пълна конфиденциалност. Нали кум щял да става! Повикал той попа у дома, уж ей тъй, между другото, а после двамата поели като самата невинност по скалистите сокаци и набързо заобиколили домовете на двамата кандидат-младоженци, които по едната случайност точно в този ден били заети с къщни работи.

Но като ще е за венчило, зарязали работите и се присъединили към дядо ми и към попа. Заситнило малкото шествие към църквата по никое време, ама пустото село зевзешко, можеш ли го излъга?

Уж било задрямало под сивите си тикли, но явно някой от многобройните му пенджери, тесни и високи като крепостни амбразури, будувал. Двамата сина на дядовия приятел били на часа предизвестени.

Хвърлили те мотиките и хукнали, ревейки, да бранят семейната си чест и бъдещото бащино наследство. Така влюбените, които вече предвкусвали сладостите на предстоящия им меден месец, успели да стигнат едва до селския универсал - една полутъмна стая побрала в себе си и кръчма, и магазин, и политически клуб, и изкупвателен пункт или иначе казано, това било учреждението с най-важно общоселско значение.

Като зърнала зад себе си устремената като башибозук потеря, и като преценила, че заветната църква остава в далечината като недостижима цел, дядовата компания се барикадирала в универсалното учреждение.

Вътре горките виновници за общоселското вълнение заоплаквали съдбата си, но дядо ми, известен с острия си ум и бързия си говор, трескаво поел командването, тъй като междувременно и старият поп си бил глътнал езика от уплах.

“Патряхиля, попе! Навличай патрахиля!” - издал като първа команда дядо и дори помогнал на схванатия от страх поп да нахлузи епитрахила. После строил младоженците в редица, придумал кръчмаря, който от думкането по залостената врата бил не по-малко уплашен от божия наместник, за втори свидетел, строил и него, заел своето място и издал нова команда: “Давай, попе! Тука ще правиш венчавката! Чети, ама по-набърже!”.

Извадил попът требника и се приготвил да чете, но като поогледал обстановката, пак го прибрал, изричайки съкрушено: “Няма свещи! Младоженците трябва да държат свещи… Инак не може!”.

Пусти църковни канони! За беда, свещи нямало и в магазина-кръчма, въпреки цялата му универсалност. А вратата вече се огъвала под външния напън. Още миг и…

Тогава на дядо му хрумнала гениална идея. “Давайте борина! Бързо - борина!” - развикал се той тъй, че езикът му едва успявал да се огъва от бързане.

Борина, като във всяка родопска къща имало. Отцепили набързо две свещици-тресчици, запалили ги и ги пъхнали в ръцете на отчаяните младоженци.

Борината задимяла, а попът запял тържествено: “Венчават се во имя отца и сина, и светаго духа…” и така нататък, както си го пишело в църковната му книга.

Когато вратата не издържала и тълпата, зажадняла за зрелища, нахлула след разярените синове, пръстените вече били надянати на пръстите на новобрачните.

А знайно е, че това, което бог е съединил, не може да бъде разтрогнато от хората. Синовете на дядовия приятел ударили яростно калпаците си в пода, а кръчмарят-кум започнал да разлива вино.

Тържеството продължило там, където била извършена венчавката.

Младоженецът, честит и доволен, започнал да възвръща загара върху лицето си. А след като попретръпнал окончателно, развеселил се, прегърнал дядо ми и се провикнал гръмко: “Ама че далавера измисли, куме-е-е!”.

Имал предвид тресчиците-свещици. Пируващата тълпа поела думите му като ехо: “Далавера!… Далавера!…”.

Така в този горещ летен ден дядовият ми приятел се сдобил с булка, синовете му с мащеха, а дядо ми с прякор, който му останал завинаги, та се прехвърлил и към поколенията - Далаверата.