ТОВАР БЕЗЦЕНЕН
І
Лалашахин, бейлербей на Румелия, прочут с победата си над християните при Чермен, идваше с многохилядна войска към Средец и болярите по пътя бързаха да му се преклонят.
Тревожната новина донесе Боян, ловец при владетеля Радой. Бе се измъкнал от кулата, за да предупреди съселяните си да бягат кой където види, а след това се отправи към манастира.
Пръв чу вестта граматикът Стефан. Той я повтори пред стареца Захария. Монахът го изслуша спокойно, прекръсти се и каза:
- Идват изпитания, чадо, но всичко е в Божиите ръце. Да ни укрепява Бог да ги срещнем както подобава. Верен ли е човекът, който ти съобщи за агарянците?
- Израснахме заедно, отец, и никога не ме е подвеждал - отговори послушникът. - Аз се захванах с буквите, а Боян е силен във войнските умения. Последните месеци изучава писмеността. Разяснявам му, което зная и той вече чете малко и пише.
- Помоли го да те съпроводи до Средец. Трябва да предадем книгата, която съставихте с брат Михаил. Това може да е последното ти послушание сред нас. Ако е Божия воля, ще се върнеш, или ще те приемат другаде да се молиш за душите ни …
Граматикът стоеше безмълвен. Двамата се погледнаха мълчаливо, сетне монахът каза:
- Елате на изповед с твоя другар…
ІІ
Отдалечаваха се от манастира с два коня по пътека, позната на Боян. Вървяха мълчаливо, замислени над словата, с които ги благослови стареца.
Слънцето надничаше между листата, дърветата шумоляха и птиците припяваха безгрижно, но трелите не докосваха душите им. Ловецът преценяваше къде би могло да се скрие семейството на сестра му, а Стефан се молеше безмълвно за братята, останали в светата обител.
Малко след пладне Боян изведе спътника си на една височина и каза:
- Тук завършват владенията на болярина Радой…
- Ще те търсят ли? - запита Стефан.
- Едва ли?… Имат други грижи…
Той посочи на запад:
- Пътят за Средец е зад хълма. Тук няма движение, така че сме в безопасност.
Стефан кимна.
- Утре, преди залез, ще бъдем в града, - продължи Боян. - Можем да се придвижваме през нощта или призори.
Те починаха на уединена поляна и изядоха по парче хляб. Напоиха конете в близкия поток и ги оставиха да пощипят малко трева.
Боян преценяваше най-подходящата посока, а Стефан нареждаше в ума си молитви за път към Бога и към Пресветата Му майка, да бъдат сподобени с мирен Ангел - хранител, към светците, чиито жития бяха записани в книгата, и към света Варвара - да не допусне да си отидат от този свят преждевременно, без още една изповед и последно причастие.
Когато се убеди, че се движат във вярното направление, ловецът продума:
- Не съм и помислял, побратиме, че ще спасявам свещена книга от агарянците.
- Божа воля! - усмихна се Стефан.
- Чии са житията?
- На Свети княз Борис, покръстител на българите, на Светите равноапостолни братя Кирил и Методи, на Светите Охридски архиепископ Климент и Наум чудотворец и на Свети преподобни Йоан Рилски… Ние изписахме страниците с брат Михаил, а в Средец ще добавят ликовете на светите мъже и ще подвържат книгата.
Той извади дебел пакет от дисагите, застана под сянката на клоните и го разтвори внимателно. Боян видя множество страници пергамент, бели като току-що изтъкано платно. Стройни редове, с червени заглавни и черни букви, грабваха окото. Шрифтът се нижеше равномерно, като мъниста на огърлица. Красиви вплетени орнаменти напомняха пролетни цветя.
Стефан остави побратима си да се любува на чудната гледка, после загърна книгата и я прибра.
- Бог е оказал голяма милост на народа ни, - каза той, - когато е изпратил такъв владетел и просветители, дарили ни с буквите… Ако не вярвахме в Христа, България нямаше да се възроди след походите на император Василий. Ромеите щяха да ни покръстят като техни поданици и грамотните люде щяха да говорят и пишат на гръцки. Родът и езикът ни щяха да изчезнат…
- По селата щяха да говорят на български… - каза недоумяващ Боян.
- Селата нямат дума в политиката… В империята има и други народности, но всички пишат и четат на гръцки. Ромеите все пак не пренебрегвали нашите свещеници и монаси. Гръцкият епископ Теофилакт съставил в Охрид житието на Свети Климент и похвално слово за княз Борис-покръстителя. Това не може да се случи между хора, които не са единоверци.
- В селото идва някакъв проповедник, охули ни, че сме християни и извика на стъгдата обвинения срещу Свети княз Борис…
- Еретиците припомнят постоянно гибелта на нечестивците, въстанали против покръстването. Вътрешните врагове развращават простолюдието. Изповядването на Христовата вяра е и политически въпрос. В империята бунтовниците също ги изправят пред съд. Князът бил не само проводник на вярата, но и държавник!
- А Владимир-Расате?..
- Отстъпникът Расате желаел да тласне народа обратно в тъмнината на езичеството, както в древността императора Юлиан. Какво би останало тогава от нас? Колкото се помнят кратковременните държави на племената, грабили християните и изчезнали след смъртта на вождовете им…
- А държавата на агарянците? Дали е по-здрава?…
- Не зная… Но врагът човешки измисля всякакви лукавства, за да подмамва вярващите…
Те мълчаха няколко минути, после Боян запита:
- Беше ми разказвал за Светослав Тертер? Пише ли в някоя книга за този цар?
- Не, имаме само устно предание. Ние не съставяме хроники, както в империята. Житията и синаксари съхраняват исторически сведения, но не всичко се помни. Людете, с които съм говорил, са сигурни, че Тертер е бил далновиден властник.
- А днешните царе Шишман и Срацимир?…
- При тях изкушенията и изпитанията са доста… Но на когото много е дадено, от него и много се изисква. Покойният им баща, цар Иван Александър, се опитвал да бъде благочестив господар, въпреки семейните страсти. Направил много за благолепието на църквата и за книжното дело, но едва ли е успял във всички деяния като самодържец… Преди него е имало друг благочестив управник - Стефан Милутин, краля на Сърбия - успешен в битки и укрепващ църквата..
- А цар Светослав? Нали той е прогонил татарите от Търнов? …
- Прогонил ги е с мисъл за отечество и народ, при все, че сестра му била съпруга на хан Чака, наложен ни от неверниците. Сестрата на цар Шишман също отиде в двореца на агарянския владетел, но не съм сигурен дали брат й е способен да стори това, което направил Светослав Тертер…
Граматикът помълча за минута:
- Народът, дори и невинен, плаща грешките и на управниците. Бог дава владетели на стадото си, за да има ред, но властта не е по силите на всеки… Негово високо преосвещенство патриарх Евтимий направи отстъпки на гражданите в Търнов, поради немощите им. Съблазните в семейния живот и заради имоти са много. Но могат ли изнежените миряни да противостоят на нахлуващите грабители, за да защитят вярата в Бога?…
Боян мълчаливо сви рамене.
- Бог да прости словата ми, не осъждам никого. Но някога светите Йоан Златоуст и Амвросий Медиолански не допускали в храма владетели, изпаднали в двубрачие, докато не премислят деянията си и се покаят, както свети цар Давид…
- Да-а-а… - въздъхна ловецът. Казаното като че бе повече за възможностите му.
- Днешното време напомня събитията, разказани в Светото писание. Свети цар Давид се женил повторно в напреднала възраст и синът от този брак също станал цар. Неговите наследници разделили Израил и народът попаднал под робство. Царете Давид и Соломон оставили псалми и поучения. Нашите царе, слава Богу, изградиха храмове и манастири, но дали ще успеят ли да защитят поданиците си?…
Те помълчаха малко, после Стефан продължи:
- Войната погубва настоящето и бъдещето на хората, унищожава и миналото. Някой трябва да го съхрани, за да имат надежда тези, които преживеят изпитанията. Книгата се оказва по-жизнена от крепости, дворци, дори и от манастири. Разрушеното може отново да се издигне, ако хората не забравят кои са и от къде идват. Но бъдещето се заличава, ако няма кой да смени надарения, паднал в битка. Изчезва и миналото, когато спомена се стъпче в прахта…
Боян слушаше мълчаливо:
- Бог е милостив и сигурно няма да ни лиши от сърцати мъже. Не само цар Светослав Тертер е гонил татарите от България. Имало и друг опитен войн, който воювал с тази напаст и не очаквал помощ от властващите…
- Чувал съм от баща ми, но не съм сигурен за името… - оживи се Боян.
- Ивайло! Смел и непобедим в бран, нямал никога поражение, нито от татари, нито от ромеи! Бил избран за цар, както са провъзгласявали на времето императорите в Константинопол, но изчезнал след политически козни. Едни казват, че е убит вероломно, което може би е най-вярното, други все се надяват да е жив…
- Доста неща научих от теб, побратиме - поклати глава Боян. - Млад си, а си мислил много…
- Това не са мои думи. Чух ги от братята в манастира… Дай Бог, да срещнем идващото както подобава! На теб - силна десница да стискаш оръжието, а на мен - неуморна ръка, да не изпускам перото… Кой каквото чуе и запомни, трябва да го предава на ближните си. Паметта остава в книгите…
- Изпитания - каза стареца…
- Изпитания!.. Не за първи път ни нападат чуждоземци. Татарите са били напаст, докато Ивайло и Светослав Тертер не ги прогонили. Преди столетия, Свети княз Борис и цар Симеон спрели маджарите. Още по-рано сарацините опитвали да разграбят Константинопол, но Пресвета Богородица опазила града. Българинът Свети Тривелий, който управлявал езическа България, пък ги издавил в морето…
- Били са умели началници! Имаме ли такива?… - каза Боян.
- Бог има грижа, но и ние не бива да седим със скръстени ръце. Аз не боравя с оръжие, но докато преписвам книги, ще се намерят и българи, които да бранят земята ни.
- Немощните миряни се крием зад гърба на монасите, които пред Бога са на първата линия…
- А ние, недостойните раби Божии се крием зад воините, когато враг нахлува в пределите ни!
- И откъде се взе тази напаст?… - недоумяваше Боян.
- От сарацинските пустини, както други размирници… Преди повече от хиляда години от далечна Персия тръгнала многобройна войска да поробва земите ни. Един от царете на елините, с триста воини, спрял враговете в планински проход. Ромеите още споменават името му.
- Успял ли е да победи? - заинтересува се Боян.
- Намерил се предател и посочил тайна пътека, в гърба на защитниците. Загинали всички, но елините събрали кураж и се нахвърлили общо срещу завоевателя.
- Значи, и тогава са имали свой Юда?…
- Винаги има предатели… Малодушните ще омотаят чалми на главите си, някои от страх, други поради изгода. Но Бог ще даде изповедници, които няма да отстъпят… Това може да стане и при Средец, стига да имаме кураж!… Нашите светци са просветители и подвижници. Мъчениците за вярата, като свети Боян - Нравота, са малко. Ала времената се менят. Няма да ни отмине чашата, дори да се опитваме да се отклоним от нея…
- Ще има мъченици, така ли?…
- Неизбежно е! Бог ги изпраща за вразумяване на съотечествениците ни. Докато се явяват, няма да бъдем изоставени, колкото и нагъл да е пришелеца.
Двамата вървяха известно време без да говорят. Изведнъж Боян се сепна:
- Чакай! Става нещо!…
Те спряха насред пътеката. Ловецът се ослуша. Отнякъде се носеше приглушен шум.
- Мирише на дим!… - каза Боян, налучквайки вятъра. След това избра закътано място и го посочи на граматика:
- Остани тук! - и изчезна между дърветата.
ІІІ
Половин пъприще по-надолу дочу кучешки лай. Хищник се бе втурнал след жертвата си.
Боян постави стрела на лъка и приклекна. Лаят наближи, преследвайки някого. По една от пътечките, пробяга фигурка с разпилени коси. Зад нея изскочи рошаво страшилище, което я догонваше с големи скокове. Боян опъна лъка и пусна стрелата. Чу се яростно изквичаване и звярът се търколи на земята. Той се сгърчи ръмжейки, опита да се изправи, но тялото му се отпусна след няколко напъна.
И изведнъж настъпи тишина. Незримата сила, отприщила диви инстинкти, спря, поразена от неочакван отпор. Разтревожени, птиците замлъкнаха.
Свит в храстите, Боян се оглеждаше. Очите му търсеха стопанина на простреляното куче. Той се промъкна предпазливо към мястото, от където бе изскочил преследвача. Едва сега различи едър мъж, прикрит зад един дънер, който надничаше към пътеката. Силуетът в сянката не бе ясен, но изглежда нямаше оръжие. Наоколо не помръдваше жива душа. Само приглушеният шум продължаваше нейде по-близо, пренебрегващ тишината.
Боян внимателно заобиколи. Непознатият едва ли щеше да предприеме нещо…
Мина му през ума, че не е вдигал ръка срещу човек, дори когато недобросъвестни хитреци отмъкваха дивеча му… Беше се сражавал с вълци и глигани. Бе преследвал с другари мечка, но с никого не се бе хващал гуша за гуша…
„Боже, прости ми!” - прошепна Боян, взе камък и като прецени накъде да отстъпва, го подхвърли към дебнещия мъж.
- Ъх-х! - изръмжа онзи и подскочи. В ръката си стискаше крив нож.
Боян постави нова стрела. Преди да опъне лъка, непознатият хукна между дърветата.
Ловецът се огледа трескаво. Миговете сякаш не помръдваха сред тежката тишина. Той се отдръпна бавно назад. Изчака, за да се увери, че е сам и че в храстите не се спотайва още някой. Някъде зад гората дочуваше откъслечни звуци, сякаш бе избухнала кавга.
Той се промъкна към шума. Между оредяващите дървета видя кълба дим, които се вдигаха от долчинката насреща. Малко селце бе подпалено от нападатели. Носеха се писъци и приглушена глъч.
Боян се завърна към пътеката и погледна кучето. То не подаваше признаци на живот. Минута-две ловецът се поколеба дали да не прибере стрелата си, после отвращението надделя и той тръгна там, където го чакаше Стефан.
Граматикът стоеше вглъбен в молитва.
- Слава Богу! - чу се най-сетне гласа му.
- Акънджии! - продума ловецът. Гърлото му бе засъхнало, сякаш го мъчеше жажда.
- Чувал съм за тях, но не съм ги виждал… - каза Стефан.
- Дай Боже никога да не ги виждаме - отвърна Боян. - Дрипльовци! Вървят пред войската и грабят простолюдието… Не са добре въоръжени, но правят пакости…
- Напаст! - каза тихо граматикът и се прекръсти.
- Прострелях куче… - промърмори Боян.
- А този, който го бе пуснал?…
- Не посмя да се покаже…
- Слава Богу! - прекръсти се отново Стефан.
Двамата побързаха да се отдалечат. Тревожният шум зад гърба им затихна и чуруликането на птиците разсея тягостната тишина.
ІV
Здрачът проникна неусетно между клоните. Пътниците избраха място край малък поток. Нахраниха и напоиха конете, после ги спънаха и ги оставиха на спокойствие.
Подкрепиха сили с хляб и студена вода, погрижиха се за книгата, за да не я повреди росата и приседнаха край едно дърво.
- Можем да спим, редувайки се или да се положим на Бога и да починем по-продължително - каза Боян.
- Хубаво е ти да си отдъхнал, защото на твоята десница и на твоя ум разчитаме най-много в момента! - отвърна Стефан.
- А ти? Кой ще се грижи за книгата?
- Стане ли нещо с теб, не зная дали бих я опазил, когато Бог ни изпрати изпитание. Няма да спя през нощта, все едно съм на бдение, но ще зная, че ръката ти е сигурна и мисълта - ясна.
- И аз будувам по някога нощем, но това не са благочестиви подвизи, а ловджийски страсти… - поклати глава Боян.
Най-после двамата се разбраха и след кратка молитва граматикът Стефан легна под едно дърво, обгърнал с наметка ценния товар. Боян избра място, където можеше да се придвижва свободно.
Дневните звуци затихваха. Опитното ухо на ловеца долавяше нощните шумове. Видимостта бе малка, но той се надяваше да усети непредпазливите стъпки на враг, ако такъв се появи.
Боян събуди Стефан между първи и втори петли и като прошепна кратки напътствия, се изтегна на свой ред до ценния товар. Минута по-късно спеше дълбоко. Но Стефан знаеше, че при първия подозрителен шум ловеца ще скочи на крака. До изгрева имаше време за молитви. Нали и Бог е обичал да се моли нощем…
Утринната прохлада пропъди съня. Потръпвайки, те се подкрепиха набързо и стъкмиха конете. След това продължиха пътя, внимавайки да не ударят глави в някой клон.
Вървяха и Боян се оглеждаше предпазливо, а Стефан тихо се молеше. Молитвата даваше надежда, че не са сами и че скромното им дело е предоставено на Бога.
Когато слънцето излезе над хоризонта, спряха за кратка почивка. Нататък предстоеше да вървят ускорено, колкото имат сили конете.
Няколко мига по-късно ловецът отново долови нещо. Той изчезна бързо и преди Стефан да прочете на ум акатиста към Светия Ангел - хранител, се завърна обезпокоен.
- Наблизо има селище, десетина хижи, но никъде не видях кръст. Навярно са еретици…
- Нищо чудно. Казват, че избират уединени места…
- Внимавах да не ме надушат кучета… - продължи Боян.
- И аз предпочитам да не ни виждат…
Те замълчаха, преценявайки обстановката.
- Жал ми е за тези нещастници - промърмори Боян. - Проповядват неподчинение към болярите, но не мислят, че рушат, без да съграждат. Оправдават се, че не може да се различи доброто от злото…
- Бог е казал на Свети Мойсей кое е добро и кое зло и всеки узнава това в църквата - поклати глава Стефан. - Слава Богу, изпратен ни бе презвитер Козма, но малцина се вслушват в думите му. Ересите виреят сред невежество. Ние сме народ, разделен на православни и еретици. Нечестивците повтарят слова на чуждоземци, живели по границите на империята. За българските еретици знаели чак в Италия, но това е лоша слава, на лъжливи търговци, премъкнали тайно забранени стоки, за да се обогатяват… Дано Бог да проясни мислите им…
- Дали да не ги предупредим за войската?… - поде Боян.
- Мен няма да приемат. Ти също бъди внимателен. Някои еретици толкова са възненавидили Господа и държавата ни, че са преминали към исляма…
Двамата се колебаха минута - две. После Боян предложи:
- Мога да им изпратя стрела със записка…
- Имам късче кожа и мастило - отговори примирено граматикът и бръкна в торбата си.
Стефан написа: „Идат агарянци! Бягайте!”.
Ловецът пое известието и отново се скри между дърветата. Когато се завърна, те побързаха да се отдалечат без да се качват на конете.
V
Пустинният път успокояваше. Боян бе сигурен, че преди залез ще влязат в Средец. Напредваха, без много да мъчат конете.
Малко след пладне забелязаха тридесетина войници, които слизаха от хълм, увенчан с укрепление. Слънцето проблясваше в лъскавите им шлемове.
- Това са българи, - каза ловецът. - Но къде ли са тръгнали?…
Те забавиха ход и изчакаха колоната. Един от десетниците запита що за люде са и Боян отговори, че изпълняват послушание. Думите му успокоиха началника и той се съгласи да вървят заедно с тях към Средец. Войниците бяха получили заповед да се приберат в града.
Докато изчакваха края на колоната, едър мустакат мъж се вгледа в лицата им и подвикна:
- Ха, Бояне! Добра среща! По каква работа насам?
- Бягаме с побратима от агарянците, чичо Никола. Той носи книга, а аз изчезнах от господарската служба, защото болярина иска да става васал! - оживи се Боян. Стражникът Никола го бе обучавал в ловджийския занаят и срещата бе радостна.
- Сега накъде? - продължи да разпитва Никола.
- Ще изпроводя побратима си по заръката на отците, а после - каквото Бог даде… Може да ме приемат някъде за стрелец, макар че не познавам никого…
- Как така да не познаваш?! - повиши глас Никола. - Познаваш мен и аз знам кой си! Изпрати побратима си и идвай веднага при нас! Ще бъдеш добре дошъл! Стрелец като тебе ще има работа до няколко дни, пък и малко да те поупражняваме с меча!…
- Не съм стрелял по хора, чичо Никола…
- Но си се борил със зверове… Тези, които идват, са досущ като хищници. Трябва да опазваме земята си, Бояне!…
- Сполай, ти! Господ да те закриля за добрите думи! - отговори Боян и въздъхна с облекчение, като човек, разрешил важен проблем.
VІ
Градът Средец се показа в далечината, сякаш обвит в блед воал. Високите му кули бавно израстваха пред погледите.
В земите край пътя, пустеещи или обработени, не се виждаха хора. Имаше нещо тревожно в това мълчаливо очакване.
Когато приближиха западния вход, слънцето клонеше към залез.
Граматикът Стефан се прекръсти:
- Слава Богу, не ни сполетя дъжд!…
Пред полуоткрехнатата порта ги посрещнаха мъже, въоръжени с копия и мечове. Гърдите им бяха защитени от ризници.
Размениха няколко думи и пътниците научиха, че има заповед внимателно да се допускат пришълците в града. Войската се готвеше за отбрана. Занаятчиите бяха мобилизирани да коват оръжия и да помагат кой с каквото може.
Първо видяха тълпите, запълнили улиците. След уединеното пътуване зрелището бе малко непривично. Бежанците отиваха към центъра, търсейки място за настаняване. Някои спираха на по-широките площади с намерение да не се местят, дори да останеха под открито небе. Говореше се, че има граждани, които приемат новодошлите, но не бе ясно къде и кой прави това. Слава Богу, времето бе топло и можеше да се изчака с настаняването.
Двамата другари бавно тръгнаха по една от улиците.
- Много народ и много десници, за да хванат меча… - каза ловецът.
- И много души да слушат проповеди в църквите… - добави с усмивка Стефан.
Те се отклониха в пресечките и стигнаха до обширна постройка, скрита зад висока стена.
- Това е манастирът, в който са се пазели мощите на Свети Йоан Рилски - посочи Стефан. - Слава Богу, дойдохме!. Сполай ти, побратиме, за доброто пътуване и за охраната на безценния ни товар!
- Благодаря ти за сладките поучения, с които успокояваш душата ми. Сега какво ще правиш?…
- Ще пиша. Докато мога ще пиша и ще подвързвам книги. Речеш ли да ме потърсиш, знаеш къде съм. Ако се наложи да се преместя, ще оставя вест. Бог да те пази от злини!
- И теб също! Амин! - прекръсти се Боян.
- Не зная дали ще се върна при братята, но в полите на Витоша има манастир, посветен на Света Богородица. Там също изработват книги. Когато всичко свърши, ако е Божа воля, бих отишъл при тях.
- А ако агарянците го разрушат?…
- Докато имам сили, ще нося камъни и дървета, за да съградим нова обител.Бог обезателно ще проводи майстори да издигнат събореното!
- Ако оцелея и не те намеря тук, ще те потърся там.
- С Бога напред! - прекръсти го граматикът.
- Амин! - отговори ловецът. - Не ме забравяй в молитвите си и се помоли и за семейството на сестра ми, че и тяхната няма да е лесна.
Двамата изпуснаха поводите на конете, разтвориха широко ръце и се прегърнаха. После се отдръпнаха и направиха по един поясен поклон. Боян изчака тежката манастирска врата да се затвори след побратима му и пое по улицата към центъра.
На малък кръстопът, пред винопродавница, стояха мъже с чаши в ръце. На невисока масичка бе стъпила жена, към която бяха устремени погледите. Разнесе се звук на гайда и гласът на жената накара всички да замълчат. Песента й, излязла сякаш от недрата на земята, прекъсна пиенето и суетнята. Боян намери място, където да спре и притихна заслушан. Конят зад него изчакваше търпеливо, без да пръхти.
Мелодията и песента, като волни птици, се издигаха в простора. Кратко подредените думи говореха за храбър юнак, който не отстъпва пред злините…
Мъжете стискаха недопити чаши и по лицата на някои като че проблясваха влажни струйки.
„Докато възпяваме героите, има надежда!” - помисли Боян и продължи пътя си, да потърси десетката на боеца Никола.
