Анелия Янковска-Сенгалевич

Реката, реката вълните си мята.
Наляво надясно в коритото тясно.
Така й се иска да се разплиска,
но двата й бряга здраво я стягат.
Приижда поточе. Отдалече клокочи.
Достига реката и цоп! - във водата.
А друго поточе плахо ромони.
Него реката ще го догони.
Ласкаво ще му дръпне ръката
да се цамбурка в нея нататък.

Защото реката била е поточе,
което обича надалече да тича
зад скала и дърво да се вре и наднича,
но не забравя път да прокарва
през планината, през долината
и все по-надолу към равнината.

Градове и села на транзит напоява.
Тук градини полива, там в чешмата минава.
И както си тича, всеки увлича:
ручей, поточе, рекичка, река
нейни притоци стават и я пълнят с вода.
Става бавна реката, но не губи посока.
В нея още живее мечта на потока.
Да раздава прохлада, жажда да утоли.
Да тече, да не спира, без да се умори.

И така е додето
накрая реката
се гмурне в морето.