ПАМЕТ СПРОТИ ВРЕМЕ

Никола Инджов

Найден Вълчев на 90 години

Живот, който поражда живот… Навярно това е литературата и навярно в художественото слово също се осъществява сблъсък на време и памет като в големия космически взрив, от който е произлязъл поне един свят - нашият…

Означава ли това, че поезията е памет срещу време - по внушенията на младият Найден Вълчев?

Или памет спрямо време - според зрелият Найден Вълчев? Или памет спроти време - както ни убеждава вече деветдесет години мъдрият Найден Вълчев?

Питам се дали началото на подобно разбиране в българската книжовност идва от глъбина, която осветява съвременното съзнание с излъчвания от нашата прабългарска и славянска древност, от сътворението на нашето писмо и четмо, от нашата Държава на духа.

И дали с тежненията на неизчерпаемото свое духовно наследство поет като Найден Вълчев може да има равностойни нему последователи?

Почти две десетилетия редактор на поезията в сп. „Септември” при самата Елисавета Багряна, той помни младите, на които е дал път, а те не го забравят.

Аз съм един от тях, но може би сега е по-важно да кажа, че той има предшественици, на които изглежда равностоен с помисли и идеали.

С творчество като корона над корена на родословното му дърво, клонато и чепато родословно дърво. Клонато с филизи от сподвижници на Васил Левски, от възрожденски читалищни библиотекари, от учители социалисти.

Чепато с чворове от неподвластни на султана три синджира роби, от хайдути с бели ризи и разветрени перчеми на бесилото, от захласнати по знаменията на Илинден и Преображение комити…

Ето защо поезията на Найден Вълчев е прикътала и завардила изконните добродетели на българския народ, призван тангрически „душа душа да не поробва, дух духа да не подвежда”.

Но до кого от своите предшественици той е най-близък? Там безспорно са Иван Вазов, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Кирил Христов, пък и неколцина незабравими поети от предверията на класиката - Иван Хаджихристов, Теодор Траянов, Асен Разцветников…

Там са и неговите връстници, придошли от пробудената за съзидание и свобода деветосептемврийска България.

Партизанинът Давид Овадия, току що съчинил крилатия стих „Историята пишехме със кръв” и отминаващ към „Аз вярвам в мълчаливата любов”… Генчо Стоев, наченал във фашисткия зандан повест за Априлското въстание в сърцевината на човека - „Цената на златото”…

Политзатворникът Добри Жотев, български и югославски партизанин, произнесъл в изповедалнята на страшната война „Майчице, не виждала добро, / на своя син ти даде име Добри” - и прозрял сатирата като противоотрова на диктаторската власт…

Възлезлият от училището за даровити деца Серафим Северняк, натракал вече на откъртена пишеща машинка първите страници на документалния роман „Охридска балада”… Всестранно просветеният наследник на селски възрожденци Иван Радоев, възвестил светлата лирика на пролетното разсъмване…

Осъзналият в яворовски превъплъщения натрупаните мълчания за своя творческа и житейска орис Павел Матев… Припозналият себе си като секач на искри в каменоломната на думите Иван Давидков…

За приятелското си гъмжило Найден Вълчев с пределна искреност споделя: „Живеехме бедно, светло и задружно. По джобовете стихотворения, стихотворения…”

В разкрилената София е било естествено приятелската група да прераства в творческо поколение. И още тогава уравновесеният разбор открива как постепенно започват да проличават самостоятелните приноси на Найден Вълчев в общия обновителен за българската литература процес.

Например в лириката си той се съсредоточава в природни пейзажи с иконописно майсторство и като целунат по челото от бога зограф отправя светлина, дори музика към повседневните състояния на своя съвременник.

Скромно отпечатани, първоначалните му книги „На южната граница” „Малка повест” , „Пъстра палитра” ,„Химни и повести, „Северна светлина” определят ненатрапчиво неговото поетично пространство, в което прелива споделена житейска философия.

Бях писал в друг мой текст - и сега го повтарям - че при Найден Вълчев художественият смисъл идва и чрез римата в качеството й на регистратор.

Тук е необходимо да подчертая, че се забелязват удивителни съвпадения между личностните качества на поета и поезията му. Познавам го от много години и знам какъв добър човек е той, а зачетен в стиховете му усещам как чистата му душа дава живот на написаното слово. Почтен човек е и поезията му е почтена.

Такъв е той и до днес сред толкова даровити български поети от всички поколения, кръгове, направления, обединения, студия, ателиета в книжовния литературен поток и във виртуалните литературни масиви.

И там, сред предтечи и еднорамци, неотменно там е Димчо! Несретният гений, от когото най-пристрастният му жив последовател пренесе смисъла и прозрението на тихата победа в съвременната художествена словесност.

Найден Вълчев не е сам в този порив, но изглежда самотен в неудържимото свое влечение да пресътворява устната реч като академична реч на поезията.

Несъмнено той владее езика на съвременника на образцово равнище и дано да го спасява от говорната нищета на телевизионни угодници, вестникарски одумници, парламентарни шмекери.

Талантът на Найден Вълчев в наши дни придоби свръхчувствителност към небивалото раболепие, безсрамното подмилкване, ласкателното лицемерие, предизвикали невъзможни за премълчаване страдания.

Нерадостното всекидневие води до болезненото признание „…И губя небеса”. Поетът вижда как „този край на света” /по израза на Андрей Андреев/, „като бито кученце скимти” пред могъщи властелини и безмилостни богаташи. Смрачен изглежда в цяла книга - „Младата луна и старото време” - „прелестният и честен свят на Найден Вълчев” /по израза на Чавдар Добрев/.

„Тиха победа” е встъпителната стихосбирка към голямото му творчество. Заглавието идва от предсмъртна Димчова балада. Спомням си, че за тънката книжица нямаше кой знае какви отзиви, освен една приятелска епиграма, обаче епиграмите не правят историята на литературата, дори да са от оня автор.

Библиографията на Найден Вълчев съдържа стотици страници преводи на руска, украинска, белоруска, грузинска, полска, сръбска, румънска поезия.

И песни, които поне с текстовете си придават равнище на композитори и изпълнители - „Ние сме на всеки километър”, „Една българска роза”, „Някога, но не сега” …

И какво става в края на краищата, та днес Найден Вълчев се въздига победоносно тихо в живителни и смрачени литературни противоборства? Какво става ли?

Става почти библейско претворение на обществения разум в духовността, книгите отново се наместват в училища, читалища и семейни библиотеки.

Книгите - ракли със светли надежди за доброплодна народна съдба! И над нравствения недоимък на всекидневието четящите хора постепенно въздигат озарени чела!

Казано с други думи, настъпил е върховният час на Найден Вълчев, заради когото аз вярвам, че иде неудържимо българско прозрение за същността на родното слово, че се възвръщат нашите месии с проглас от евангелия, че възкръсва началото, което бе слово. И Словото, което бе живота. И Живота, който бе неугасима светлина.